Херман Мелвил
Моби Дик (114)

Глава 112
Ковачът

Използвайки приятното, ни топло, ни студено време, което владееше из тия места през тоя сезон, и в очакване на предстоящото оживено преследване, старият ковач Пърт, покрит със сажди и мехури, не бе свалил в трюма подвижната си пещ; след като бе завършил сътрудничеството по направата крака на Ахав; тя си стоеше на палубата, здраво завързана за предната мачта; а към самия ковач се обръщаха с някаква молба ту командирите на лодките, ту харпунджиите, ту гребците — да поправи, да промени или замени някое от разнообразните им оръжия и съоръжения в лодките. Той биваше често заобиколен от нетърпелив кръг клиенти, които настояваха да ги обслужи; понесли в ръка лопати, пики, харпуни и копия, те следяха ревниво и най-малкото движение на почернелите му ръце. Но този старик имаше търпелив чук, движен от търпелива ръка. Никакъв ропот, нетърпение и раздразнение. Безмълвен, бавен и тържествен, навел още повече вечно приведения си гръб, той работеше така, като че трудът беше самият живот, а тежките удари на чука — тежките удари на собственото му сърце. Така и беше… Клетникът!

Особената походка на тоя човек, лекото, но мъчително поклащане при ходенето възбуждаше в началото на пътуването любопитство у моряците. И той бе принуден най-после да отстъпи пред настойчивите разпитвания; така всички узнаха срамната история на похабения му живот.

Закъснял в една сурова зимна нощ — и то не без вина — по пътя между две провинциални градчета, полузамаяният ковач усетил, че го обзема страшна дрямка, и се подслонил в някаква полусъборена плевня. Като последица загубил пръстите и на двата си крака. След това признание узнахме постепенно четирите приятни и петото дълго, още незавършило с пълна гибел действие на неговата житейска драма.

Той беше стар, почти шестдесетгодишен мъж, постигнат със закъснение от онова, което в речника на бедите се нарича разорение. Бил прочут майстор в своя занаят, имал всякога много работа, притежавал къща с градина, прегръщал млада жена, която подхождала да му е дъщеря, и три весели, румени деца; всеки неделен ден ходел в приятна черквица, сгушена в леса. Но една нощ, под прикритието на тъмнината и на коварно предрешване, жесток крадец се вмъкнал в щастливия дом и изнесъл всичко оттам. А най-тъжното било, че ковачът въвел сам, без да подозира, този грабител у дома си. Това било съзаклятникът бутилка. Щом измъкнал тапата й, вражето питие се разляло и отнесло дома. От благоразумие, мъдрост и спестовност ковачницата била преместена в избата на жилището; само че имала отделен вход; така любещата млада жена слушала без досада и с преголямо удоволствие ударите на чука, стоварвани от младата ръка на стария й съпруг; заглушени от стените и пода, отзвуците на тези удари стигали до нея в детската стая, където под мощната, желязна приспивна песен на труда заспивали децата на ковача.

О, човешка мъка! О, смърт! Защо не идваш навреме? Ако бе прибрала стария ковач преди пълното му разорение, младата вдовица щеше да го пожали с приятна тъга, а сираците щяха да си припомнят — когато пораснат — един достопочтен и легендарен баща; и всички щяха да живеят в безгрижно охолство. Но ти скъси дните на добродетелния по-стар брат, от чийто радостен всекидневен труд зависеше препитанието на друго семейство, а остави непотребния старик да доизгние в живота дотолкова, че да бъде по-леко пожънат.

Защо да разказваме по-нататък? Ударите на чука в избата ставали все по-редки и по-редки; и всеки от тях бил по-слаб от предишния; жената седяла смразена на прозореца и гледала със сухи, блестящи очи как децата плачат; меховете се свили; огнището се покрило с пепел; продали къщата; майката потънала във високата трева на гробището; две от децата я последвали; а бездомният самотен старик се запрепъвал по света — завит в траур скитник; и никой не почел мъката му; и посивялата му глава станала посмешище за златистите къдри!

Смъртта изглежда единственият желан край за подобно поприще; но смъртта е само впускане в една странна незнайност; тя е само първо приветствие към необятната далечина, пустиня, вода и безбрежност; така че за погледа на човек, търсещ смъртта, но запазил известно предубеждение против самоубийството, всеприемащият и всепоглъщащ океан разстила примамливо своята шир от невъобразими, привличащи ужаси и чудни, неизживени приключения; а от глъбините на безбрежния Тих океан хиляди сирени пеят: „Елате, разбити сърца! Тук започва нов живот, без провинение в междинна смърт; тук има свръхестествени чудеса, които ще видите, без да трябва да умрете. Елате насам! Погребете се в живот, където омразният и мразещ свят ще ви забрави повече, отколкото в смъртта. Елате насам! Поставете си надгробен камък в гробището и елате тук, където ние ще ви приемем за съпрузи!“

Слушайки тия гласове от изток и от запад, в ранни зори и при залез-слънце, душата на ковача отговорила:

— Да, да. Идвам.

Така заминал Пърт с китоловен кораб.