Херман Мелвил
Моби Дик (4)

Глава 2
Походната торба

Наблъсках една-две ризи в походната си торба, стиснах я под мишница и тръгнах за Кейп Хорн и Тихия океан. Напуснах хубавия стар Манхато и пристигнах благополучно в Ню Бедфърд. Това стана в една декемврийска нощ. Много се разочаровах, като научих, че крайбрежното корабче за Нантъкит е вече отплавало и до понеделник не ще имам никаква възможност да замина за там.

Тъй като повечето млади кандидати за мъките и страданията на китоловството спират в Ню Бедфърд, преди да отплават, трябва да кажа още отсега, че аз самият нямах подобно намерение. Бях решил, че ще замина само с нантъкитски плавателен съд, защото от всичко, свързано с този прочут старинен остров, се излъчваше някакво странно предизвикателство и смелост, които силно ме привличаха. Освен това, макар че Ню Бедфърд напоследък обсебва постепенно цялото китоловство и бедният стар Нантъкит е вече доста по-назад в това отношение, Нантъкит все пак си е велик основоположник — Тирът на този Картаген — мястото, където е бил извлечен първият мъртъв американски кит. Откъде другаде, ако не от остров Нантъкит туземните китоловци, червенокожите, са отплавали с лодките си на лов за Левиатана? Откъде другаде, ако не от Нантъкит е отплавала първата безстрашна платноходка, натоварена — както разправят — с камъчета, та като ги хвърлят по китовете, да разберат дали са ги наближили достатъчно, за да метнат и харпун откъм бушприта?

И тъй като ми се налагаше да прекарам в Ню Бедфърд две нощи и един ден, преди да замина за определеното пристанище, трябваше да потърся къде да се храня и спя през това време. Нощта беше неприветна, направо казано, тъмна и мрачна, нерадостна и мразовита. Не познавах никого тук. Порових с тревожни пръсти в джоба си и извадих оттам само няколко сребърни монети… „И така — казах си аз, застанал насред тъжната улица с торбата на рамо, сравнявайки мрака откъм север с тъмнината откъм юг, — където и да идеш, Ишмиъл, където и да благоразсъдиш да се подслониш тая нощ, непременно питай за цената и не бъди много придирчив.“

С неуверена крачка минах покрай „Кръстосаните харпуни“ — но ми се стори, че там ще е твърде скъпо и весело. Малко по-нататък яркочервените прозорци на странноприемница „Риба меченоска“ излъчваха пламенна светлина, която сякаш бе разтопила струпания сняг и лед пред зданието; навред другаде замръзналият сняг образуваше тридесетсантиметрова, като асфалтова настилка, доста уморителна за мене, когато стъпех по някоя твърда буца, защото след тежка и добросъвестна служба подметките ми бяха в съвсем жалко състояние. „И тук ще е много скъпо и весело“, помислих отново, като се спрях за миг да погледам широкото отражение на светлината вън и да послушам звънтенето на чашите вътре. „Продължавай, Ишмиъл — казах си най-после аз, — не чуваш ли? Махни се от вратата; закърпените ти обувки препречват входа.“ И продължих. Несъзнателно поех улиците, които водеха към водата, защото там се намираха несъмнено най-евтините, макар и не най-веселите гостилници.

Какви мрачни улици! И от двете страни не къщи, а грамади тъмнина и само тук-там някоя светлина като свещ, която мъждее сякаш върху гроб. По това време на нощта, в последния ден от седмицата, тази част на града се оказа съвсем безлюдна. Но не след много се озовах пред блед светлик, който мъждееше в ниска широка сграда с гостоприемно отворена врата. Сградата изглеждаше занемарена, сякаш бе предназначена за общо ползване; затова още с влизането си се препънах в сандъка с пепел, оставен до самия вход. „Ха — помислих аз, — ха! — задушавайки се от литналите прашинки. — Ха! Дали тази пепел не е от разрушения Гомор? Ами «Кръстосаните харпуни» и «Риба меченоска»? Това заведение пък би трябвало да се нарича «Клопка».“ Както и да е, съвзех се и чувайки един гръмък глас отвътре, бутнах и отворих втора, вътрешна врата.

Стори ми се, че великият чер синедрион заседава в пъкъла. Стотици черни лица се обърнаха да ме погледнат, а Черният ангел на Страшния съд удряше зад тях по някаква книга на катедрата. Бях в негърска черква, проповедта бе за царството на вечния мрак и плача, за риданията и скърцането със зъби. „Да, Ишмиъл — промълвих, като се измъкнах, — тъжно представление дават в «Клопката».“

Най-после стигнах до някаква мъждукаща светлинна, недалеко от доковете, и чух самотно скърцане над главата си; поглеждайки нагоре, видях, че над вратата се люшка фирма с бяла рисунка, представляваща високо бликнала белезникава струя, а под нея следните думи: „Странноприемница «Китов фонтан». Питър Кофин“.

Кофин^[1] ли? Китов фонтан? „Доста зловещо съчетание“, помислих аз. Но разправят, че такова презиме било нещо обикновено в Нантъкит, затова предположих, че този Питър трябва да е преселник оттам. И тъй като светлината беше съвсем слаба, мястото изглеждаше засега съвсем тихо, разнебитената дървена къщурка беше като че докарана от развалините на някой опожарен квартал, а люшкащата се фирма скърцаше съвсем бедняшки, реших, че тук ще намеря най-евтино жилище и най-хубаво леблебиено кафе.

Къщата беше чудновата — някаква вехта постройка с остър двукрил покрив, парализирана и отпусната на една страна. Намираше се в студен тъмен кът, където бурният североизточен вятър виеше много по-силно, отколкото е фучал някога около преобърнатия кораб на нещастния апостол Павел. А при това североизточният вятър е много приятен ветрец за всеки, които се намира у дома си и грее спокойно крака до камината, преди да легне. „Преценяването на бурния североизточен вятър, наричан евроклидон — пише един древен автор, от чиито творби аз притежавам единствения съществуващ екземпляр, — е невероятно различно според това дали гледаш през прозорец, на който стъклата са заскрежени само отвън, или наблюдаваш от прозорец без рамка, заскрежен от двете страни и остъклен само от всесилната смърт.“ — „Съвсем вярно — помислих аз, като си припомних тия редове, — правилно разсъждаваш, стари буквописецо. Да, очите ми са прозорците, а тялото ми е домът.“ Жалко само, че цепнатините и пролуките не са запушени малко с памук. Но сега е вече много късно за подобрения. Светът е завършен; покривът е сложен, скелите са свалени преди милиони години. Бедният Лазар може да трака зъби, сложил глава на бордюра, да тресе треперливо дрипите си, да си запушва ушите с парцали или да налапва царевичен кочан, но това не ще го спаси от бурния евроклидон. „Евроклидон ли? — казва древният богаташ в червен копринен плащ (станал още по-червен оттогава). — Ох, ох! Каква прекрасна мразовита нощ! Как блести Орион! Какви северни сияния! Нека си хвалят източните лета, напомнящи вечни оранжерии; а мене ме оставете да си създавам собствено лято със собствени въглища.“

Но как мисли бедният Лазар? Може ли да стопли той посинелите си ръце, като ги издигне към величествените северни сияния? Не ще ли предпочете да е в Суматра, а не тук? Не ще ли предпочете да се протегне по протежение на екватора? Да, богове, да слезе дори до геената огнена, за да се отърве от този мраз?

И все пак да виждате, че Лазар лежи захвърлен пред вратата на богатия, е много по-чудно, отколкото да видите глетчер, заседнал до някой от Молукските острови. А пък самият богаташ живее като цар в дворец, съграден от смръзнали въздишки, и тъй като е председател на въздържателно дружество, пие само хладните сирашки сълзи.

Но стига празни приказки, тръгнали сме на лов за китове и много още има да видим. Да изстържем леда от замръзналите си крака и да видим какво заведение е този „Китов фонтан“.