Херман Мелвил
Моби Дик (135)

Глава 133
Гонитбата — ден първи

Тази нощ, през втората вахта, след като пристъпи от люка, където напоследък се облягаше, и отиде до отвора за кокаления си крак, старият капитан протегна внезапно шия, вдъхна морския въздух като някое умно корабно куче при наближаване на дивашки острови и заяви, че наблизо трябва да има кит. След малко всички дежурни усетиха особената миризма, която живият спермацетов кит издава понякога на твърде голямо разстояние; и никой от екипажа не се учуди, когато — след като провери компаса и ветропоказателя и установи колкото е възможно по-точно посоката, от която идваше миризмата — Ахав заповяда веднага да променят курса и да скъсят платната.

Прозорливостта, продиктувала тези действия, бе предостатъчно възнаградена призори, когато точно пред кораба се появи дълга, гладка, маслена ивица с накъдрени краища, напомнящи лъскавите метални очертания на бърз поток в устието на дълбока, бързотечна река.

— Дежурните по мачтите! Екипажът на палубата! Дагу заблъска по предната палуба с дръжките на трите лоста, като че бе настанало второ пришествие, и моряците просто изхвръкнаха през люка с дрехи в ръка.

— Какво виждате? — викна Ахав, вдигнал глава към небето.

— Нищо, нищо, сър! — прозвуча отговорът отгоре.

— Допълнителни платна!… Долу, горе и по двете страни!

Щом вдигнаха всички платна, Ахав отвърза въжето, с което го издигаха на средната мачта, и след няколко мига, вече на две трети от пътя нагоре, втренчил поглед в хоризонталния прорез между две от допълнителните платна, той изкряка като чайка във въздуха:

— Фонтан!… Фонтан!… И гърбица като снежен хълм! Моби Дик е!

Възбудени от тоя вик, подет почти едновременно и от тримата дежурни по мачта, моряците от палубата се втурнаха да се катерят по вантите, за да видят прочутия кит, когото от толкова време преследваха. Ахав бе стигнал вече своето място на върха, няколко стъпки по-високо от останалите дежурни; точно под него, на върха на предната мачта, беше Таштего; главата на индиеца беше на едно равнище с петата на Ахав. От тази височина се виждаше как китът гмурка и издига над вълните, на миля пред тях, високата си лъскава гърбица и изпуска редовно във въздуха безшумния си фонтан. За суеверните моряци това беше като че същият безшумен фонтан, който бяха виждали неотдавна из облените в лунна светлина Атлантически и Индийски океан.

— Никой от вас ли не го забеляза досега? — извика Ахав, като се обърна към накацалите по вантите мъже.

— Аз го видях почти в същия миг, когато и капитан Ахав, сър, и извиках — обади се Таштего.

— Не, не в същия миг, не беше в същия миг… дублонът си е мой, съдбата го запази за мене. Само аз, и никой друг, открих Белия кит. Ето фонтана му! Ето фонтана!… Ето! Ето пак!… Ето пак! — се провикваше той отмерено и провлечено, в тон с постепенното удължаване на китовия фонтан.

— Ей сега ще се гмурне. Оставете само предните платна! Приберете средните! Пригответе три лодки! Мистър Старбък, помни: оставаш на борда и ръководиш кораба. Хей, рулеви! Един румб към вятъра! Така! Здраво дръж, човече, здраво! Ето и перките! Не, не, само черна вода! Готови ли са лодките? Гответе се, гответе се! Спуснете ме, мистър Старбък; спускайте, спускайте… бързо, по-бързо! — И той се плъзна из въздуха към палубата.

— Право по вятъра се движи, сър — извика Стъб, — точно пред нас; не може да е видял кораба.

— Онемей, човече! Стой при затяжките! Налягай руля! Стягай затяжките!… Завивай!… Завивай!… Така, много добре! Лодките, лодките!

Скоро всички лодки освен тая на Старбък бяха спуснати; всички платна бяха вдигнати… Всички весла заудряха вълните… и лодките се понесоха към подветрената страна. Начело беше Ахав. В хлътналите очи на Федала светна смъртен блясък; устните му бяха свити в отвратителна гримаса.

Като безшумни плаващи раковини се носеха над вълните леките лодки, но предпазливо наближаваха врага. Когато се приближиха към него, океанът стана още по-гладък, като че бе покрил с килим вълните си; като че беше ливада в следобеден покой. Задъханият ловец наближи най-после толкова своята привидно нищо неподозираща жертва, че се виждаше съвсем ясно как ослепителната гърбица се плъзга по водите като нещо отделно, непрестанно обградена от въртящ се кръг пухкава зеленикава пяна. А зад нея ловецът видя преплетените бръчки върху вирнатата глава. Пред тази глава, далеко в меките като персийски килим води, лъщеше светлата сянка на широкото млечнобяло чело, придружавана от игриво музикално шумолене; назад сините води се преливаха неизменно в подвижната бразда на неговата неотклонна диря; а от двете му страни се издигаха и подскачаха искрящи мехури. Но те изчезваха веднага, докосвани от леките крачка на стотици весели птици, които прелитаха безшумно над морето; а като флагмачта, издигаща се от ярко боядисания корпус на някой голям кораб, от белия гръб на кита се подаваше дълга, разцепена дръжка на харпун; и някоя лекокрила птица от ятото, надвиснало като балдахин над рибата, кацваше от време на време на тази мачта, развявайки като щандарт дългата си опашка.

С тиха радост, с безкрайно приятното отпускане в една стремглава скорост китът се плъзгаше по вълните. Самият бял бик Юпитер дори, плаващ с похитената Европа, вкопчила се в изящните му рога, и поглеждащ косо, с нежен взор прекрасната девойка, летейки с омагьосана скорост право към брачните покои в Крит; самият Юпитер дори в своето недостижимо, съвършено величие не надминаваше славния бял кит в божественото му плуване.

С всяка своя мека перка — едновременно с раздвоената, широко разливаща се диря, — с всяка своя бляскава перка китът излъчваше магьосническа сила. Не е чудно тогава, че някои ловци, омагьосани и подмамени от този ведър покой, си позволяваха да се втурнат срещу него само за да разберат, че той е прикритие на смъртоносни вихри. И все пак спокоен, вълшебно спокоен си ти, ките, за всички, които те виждат за първи път, безразлично колко други си подмамил и унищожил дотогава по същия начин!

Така във ведрия покой на тропическото море, чиито вълни, прехласнати от вълшебната гледка, не се досещаха дори да ръкопляскат, Моби Дик се носеше напред, все още скрил от погледа всички ужаси на потопеното под водата туловище и отвратителната челюст. Но не след много горната му част се показа над повърхността; цялото му мраморно тяло се изви за миг дъгообразно като естествения мост във Вирджиния и размахвайки предупредително във въздуха като знаме своята опашка, великият Бог се появи, гмурна се отново и изчезна. А белите морски птици кръжаха на едно място, докосваха с крила водата и се виеха нетърпеливо над образувания водовъртеж.

Оставили весла, пуснали лопати, изоставили на воля платната, трите лодки се полюшваха тихо над вълните в очакване на повторната поява на Моби Дик.

— Един час — каза Ахав, заковал се на кърмата, втренчил унесено поглед към подветрената страна, където се разстилаха мъгливи сини простори и безбрежна примамваща шир; но щом погледнеше водовъртежа, очите му заиграваха.

— Птиците!… Птиците!… — извика Таштего.

Като рибари в прелетен сезон, наредени една зад друга, белите птици летяха сега към лодката на Ахав; и щом стигнаха на няколко ярда от нея, започнаха да кръжат с радостни, нетърпеливи крясъци. Тяхното зрение беше по-остро от това на човека: Ахав не забелязваше още нищо в морския простор, но изведнъж, както се взираше в глъбините, видя дълбоко някъде жива бяла точка, голяма колкото бяло мехурче, което се издигаше и разширяваше с удивителна скорост; когато се обърна, той видя ясно, че това са две дълги редици криви, бели лъскави зъби, надигащи се от недостижимата бездна. Бяха отворените извити челюсти на Моби Дик; огромното засенчено туловище още се сливаше с морската синева. Бляскавата паст зина под лодката като разтворена врата на мраморна гробница; с едно махване с веслото на руля Ахав отдалечи лодката от страхотното видение. След това размени мястото си с Федала, отиде към носа, грабна харпуна, изкован от Пърт, и заповяда на хората си да вземат веслата, за да са готови за отдръпване назад.

Поради навременното си завъртване лодката застана с нос към главата на кита още докато той беше под водата. Но отгатвайки сякаш човешката хитрост, с коварната проницателност, която му приписваха, Моби Дик промени внезапно положението си, като плъзна набръчканото си чело почти под самата лодка.

Потрепервайки с всяка своя дъска и с всяко свое ребро, лодката се озова пред кита, който, полуобърнат на гръб като нападаща акула, притегляше полека, със сладостно предвкусване носа й в разтворената си паст, докато дългата, тясна, извита долна челюст се издигна високо във въздуха и един зъб се закачи за гнездото на едно от веслата. Сиво-синкавата бисерна белота на чудовищната уста беше почти на шест инча от главата на Ахав и дори още по-близо. В това положение Белия кит разтърси леката кедрова лодка, както жестока котка разтърсва уловената мишка. Федала гледаше с неподвижен поглед и скръстени ръце; но жълтокожите гребци се втурнаха презглава към кърмата.

Докато пружиниращите бордове подскачаха ту навътре, ту навън, според подмятането на обречения съд от сатанински забавляващия се кит, в чието скрито под водата тяло не можеха да забият харпун от носа на лодката, и другите две лодки неволно бездействаха пред неминуемата гибел, обезумелият Ахав, разярен от мъчителната близост на врага, който го държеше жив, но безпомощен между омразните си челюсти, напълно побеснелият Ахав сграбчи с голи ръце дългия зъб, опитвайки се с все сили да го изтръгне от гнездото. При това напразно усилие китовата челюст се изплъзна, крехките бордове поддадоха и се разцепиха, а двете челюсти прерязаха като огромни ножици лодката напряко и се затвориха бързо под водата между двете плаващи отломки. Те се понесоха в различни посоки, наклонявайки във водата пресечения си край; моряците на отломката с кърмата се бяха вкопчили за борда и се мъчеха да сграбчат и да закрепят напряко веслата.

В минутата преди разсичането на лодката Ахав разбра първи намерението на кита по хитрото издигане на главата, което отслаби за миг натиска му върху лодката, и веднага направи последно усилие да я освободи от китовата челюст. Но лодката се плъзна още по-навътре в устата на кита, наклони се на една страна при плъзването и Ахав, изпуснал челюстта, бе изхвърлен по очи във водата.

Отдръпвайки се с лек плисък от своята жертва, Моби Дик се спря недалеко от нея, а продълговатата му бяла глава се подаваше и скриваше отвесно във вълните; в същото време кръглото туловище се премяташе бавно под водата; така че, когато огромното набръчкано чело се подаваше на повече от двадесет стъпки над водата, внезапните вълни се блъскаха ослепително в него и изхвърляха яростно в небето треперещата си пяна.^[1] Така във време на буря полустихналите вълни на Английския канал^[2] се отдръпват от подножието на Едистоун, само за да се прехвърлят в победоносен устрем зад него.

Но Моби Дик зае скоро хоризонтално положение и започна да кръжи бързо около екипажа в отломките, като пенеше косо водата в отмъстителната си диря и се готвеше сякаш за ново, още по-гибелно нападение. Гледката на разцепената лодка като че го вбесяваше, както според библейската книга на Макавеите сокът на гроздето и черниците вбесявал слоновете на Антиох. В това време, полупотънал в пяната на нахалната китова опашка и неспособен да плува поради изкуствения си крак, при все че успяваше все още да се държи над водата дори в тоя водовъртеж, безпомощният Ахав подаде глава, подскачаща като мехур, който и най-лекият случаен удар може да пръсне. Федала го гледаше кротко и без изненада от отломката с кърмата. Екипажът от другата отломка не можеше да му помогне; защото надали можеше да помогне и на себе си. Белия кит се въртеше така ужасно, кръговете, които правеше, се стесняваха с такава шеметна бързина, че той просто връхлиташе хоризонтално върху тях. А при все че плаваха наблизо, двете непострадали лодки не смееха да навлязат във водовъртежа и да нападнат, защото моряците се страхуваха, че това може да бъде знак за незабавно доунищожаване на Ахав и на другите нещастни корабокрушенци; пък и самите те не биха могли да се надяват в такъв случай на спасение. Затова стояха с втренчени погледи до края на ужасния водовъртеж, чийто център беше сега главата на стария капитан.

Всичко това бе забелязано още от самото начало от дежурните на кораба; „Пекод“ се понесе с прибрани платна към мястото на драмата и беше вече толкова близо, че Ахав извика от водата:

— Курс към…

Но в същия миг една огромна вълна, дошла откъм Моби Дик, почти го потопи. Той успя все пак да се издигне на гребена й и извика отново:

— Курс към кита!… Прогонете го!

„Пекод“ разсече с носа си омагьосания кръг и отдалечи Белия кит от жертвата му. Докато той се отдалечаваше сърдито, лодките се приближиха да приберат корабокрушенците.

С кървясали, незрящи очи, с бръчки, побелели от солената морска вода, Ахав бе извлечен в лодката на Стъб; дългото напрежение бе сломило физическата му сила и той се предаде на телесната си немощ, като лежа безпомощно известно време на дъното на лодката, сякаш е бил газен от цели стада слонове. Глухи, неопределени стонове се изтръгваха от гърдите му, като отчаяни гласове от дълбоки долове.

Но силата на тая телесна отпадналост само ускори преминаването й. Големите сърца изживяват понякога в един миг сбора на всички дребни страдания, които биват милостиво пръснати из целия живот на по-слаб човек. Затова, при все че отделното страдание на такива хора е всякога краткотрайно, те натрупват през живота си цяла вечност от страдания, съставена от мъчителни мигове; защото в неподдаващия се на установяване център на тези благородни души се съдържа цяла окръжност на по-низшите съзнания.

— Харпунът — заговори Ахав, като се поизправи на лакът. — Цял ли е харпунът?

— Да, сър, защото не го хвърлихме; ето го — показа му го Стъб.

— Остави го пред мене… Някой да липсва?

— Един, двама, трима, четирма, петима… пет весла имахте, сър, и пет души са налице.

— Добре… Помогни ми, човече; искам да се изправя. Така. Така, виждам го! Ето го! Ето го! Все към подветрената страна; как хвърчи фонтанът!… Пусни ме! Вечният сок закипя отново в костите на Ахав! Вдигнете платното! Веслата! И на руля!

Обикновено когато бъде разбита китоловна лодка, екипажът й, прибран на друга, помага на нейните хора в гонитбата, наричана „с двойни весла“. Така стана и сега. Но увеличената скорост на лодката не се равняваше на увеличената скорост на кита, който бе утроил сякаш скоростта на всяка своя перка и плуваше така бързо, че ако биха го подгонили при тия обстоятелства, гонитбата щеше да бъде невероятно дълга, а може би и безуспешна; пък и ни един екипаж не би могъл да издържи напрежението от толкова усилено гребане, каквото едва може да се издържи и на съвсем кратки разстояния. Както често става, корабът даваше най-добра възможност да се продължи преследването. Затова лодките се насочиха към него и скоро се залюшкаха по местата си; двете отломки на разбитата лодка бяха предварително прибрани на борда и „Пекод“, разгънал всичките си платна, вдигнал и допълнителни от всяка страна, като двойните крила на албатрос, се понесе към подветрената страна, по дирята на Моби Дик. На установените редовни промеждутъци дежурните по мачта съобщаваха за блестящия фонтан; а когато казваха, че току-що се е гмурнал под водата, Ахав отбелязваше времето и започваше да се разхожда по палубата с компасовия часовник в ръка и щом минеше и последната секунда от определения час, се провикваше:

— Чий ще бъде дублонът? Виждате ли го?

Ако отговорът беше: „Не, сър!“, веднага заповядваше да го издигнат на мачтата. Така прекара той деня — ту неподвижен горе, ту разхождайки се без почивка на палубата.

Докато се разхождаше така, без да продума, или се обаждаше само на дежурните — за да им заповяда да вдигнат още по-високо или да дръпнат по-нашироко някое платно, — докато се движеше така назад-напред с нахлупена шапка, той минаваше всеки път покрай отломките на разбитата си лодка, сложени наопаки на капитанския мостик — пречупения нос срещу разделената кърма. Най-после се спря пред нея и както в облачно небе се понасят понякога нови тълпи от облаци, така по старческото му лице се промъкна нова тъмна сянка.

Стъб видя, че капитанът се спря; и може би с намерение да докаже — не без основание навярно — своето незасегнато безстрашие, като си осигури по този начин място на храбрец в съзнанието на своя капитан, той пристъпи, погледна отломките и каза:

— Отказа се магарето от магарешкия трън; лошо се убоде, сър, ехей!

— Коя бездушна твар е тая, която може да се смее пред отломка? Човече, човече! Ако не знаех, че си храбрец като безстрашен огън (и като него бездушен), щях да се закълна, че си страхливец! Пред отломка не бива да се чува нито стон, нито смях!

— Така е, сър — обади се и Старбък, като се приближи. — Величествена гледка е то; знамение, и при това лошо.

— Знамение ли? Знамение… Дайте речника! Ако боговете възнамеряват да говорят направо с човека, нека говорят откровено, а не да клатят глава с бабешки намеци… Да ви няма! Вие сте два полюса на едно и също нещо; Старбък е преобърнат Стъб, а Стъб е преобърнат Старбък; двамата пък сте цялото човечество; но Ахав е съвършено сам сред милионите на населената земя и наоколо му няма нито богове, нито хора! Студено, студено… треперя!… Е, какво става? Вие там горе! Виждате ли го? Провиквайте се при всеки фонтан, ако ще да ги изхвърля по десет в секунда!

Денят бе почти отминал; светлееше още само ръбът на златистата му мантия. Скоро се стъмни съвсем, но дежурните останаха по местата си.

— Не виждаме вече фонтана, сър… много е тъмно… — обади се един глас отгоре.

— Какъв курс държеше, когато го видяхте за последен път?

— Както и по-рано, сър — право към подветрената страна.

— Добре! Той ще пътува по-бавно, след като се стъмни. Приберете платното на главната мачта и допълнителните платна на предната, мистър Старбък. Не трябва да го настигнем, преди да съмне; той ще се придвижва по-бавно, а може и да се поспре през нощта. Рулевия! Курс право по вятъра!… Вие горе! Слизайте!… Мистър Стъб, пратете нов човек на предната мачта и поддържайте там дежурство до зори. — После тръгна към дублона на главната мачта: — Тази жълтица, хора, е моя, аз я спечелих, но ще я оставя на мястото й, докато е жив Белия кит; който от вас го забележи първи в деня, когато го убием, той ще получи жълтицата; ако и тогава пак аз го видя първи, десеторната стойност на жълтицата ще бъде поделена между всички ви! Вървете си!… Корабът е на твое разположение, сър.

С тия думи той се спря насред палубата, нахлупи шапка и стоя така до зори, като вдигаше от време на време глава да се ослуша как минава нощта.