Херман Мелвил
Моби Дик (15)

Глава 13
Ръчната количка

На другата сутрин, понеделник, след като оставихме балсамираната глава за манекен на една бръснарница, аз заплатих в странноприемницата и за двама ни, но с парите на приятеля си. Ухиленият стопанин, както и клиентите се забавляваха, както изглежда, от внезапното приятелство, изникнало между мене и Куийкуег, особено като помнеха как Питър Кофин ме бе подплашил относно човека, с когото тръгвах сега.

Наехме една ръчна количка, натоварихме на нея моята жалка походна торба заедно с платнената торба и хамака на Куийкуег и тръгнахме към „Мое“, малката нантъкитска рейсова шхуна, закотвена до кея. Всички срещнати ни зяпаха; и то стряскаше ги не толкова Куийкуег — те бяха свикнали да виждат людоеди по улиците на града си, — колкото поради това, че ни виждаха в такива близки отношения. Но ние не им обръщахме никакво внимание и тикахме поред количката, а Куийкуег се спираше от време на време да оправи калъфа на харпуна си. Запитах го защо носи на сушата такава мъчна за носене вещ и няма ли всеки китоловен кораб собствени харпуни. На това той отговори, че макар, общо взето, да съм бил прав, той обичал много собствения си харпун, защото бил от сигурен материал, бил добре изпитан в много съдбоносни битки и отлично запознат със сърцата на китовете. С една дума, като мнозина сухоземни жътвари и косачи, които отиват на фермерските ниви със собствени сърпове — макар да не са длъжни да си носят, — Куийкуег имаше свои основания да предпочита собствения си харпун.

Поемайки количката от ръцете ми, той ми разказа една смешна случка за първата ръчна количка, която видял. Било в Сагхарбър. Собствениците на кораба му заели една количка, за да превози тежкия си сандък до странноприемницата. Без да се издава, че не знае каква е тая вещ — макар и да нямал понятие всъщност какво да прави с нея, — Куийкуег натоварил сандъка, завързал го здраво, след това нарамил количката на гръб и поел по кея.

— Ей, Куийкуег — казах аз, — смятах те за по-умен. Не ти ли се смяха хората?

При тия думи той ми разказа друга случка. Жителите на неговия остров Роковоко изстисквали при сватбени пиршества вкусния сок на млади кокосови орехи в голяма нашарена кратуна, напомняща паница за пунш; тази кратуна била винаги главното украшение на рогозката, върху която подреждали сватбената трапеза. Веднъж на остров Роковоко акостирал някакъв голям търговски кораб, чийто капитан — по всяка вероятност прекалено изтънчен джентълмен поне за морски офицер — бил поканен на сватбата на Куийкуеговата сестра, току-що навършила десет години. Капитанът пристигнал, когато всички гости били вече в бамбуковата хижа на булката, и тъй като му било отредено почетното място, настанил се срещу паницата за пунш между главния жрец и негово величество краля, бащата на Куийкуег. След молитвата — защото и те четели молитва преди ядене, макар Куийкуег да ми каза, че вместо да гледат като нас в чиниите си, те гледали като кокошките нагоре, към подателя на всички блага, — след молитвата, както казах, главният жрец открил пиршеството според запазената от памтивека традиция на острова: потопил светите си и освещаващи пръсти в паницата, преди благословеното питие да започне да обикаля гостите. Като забелязал обреда и понеже го поставили до жреца, капитанът помислил, че в качеството си на корабен капитан стои несъмнено по-високо от някакъв островитянски крал, особено в дома му, и се заловил спокойно да измие ръцете си в паницата, която сметнал, както изглежда, за голяма чаша за измиване на пръсти.

— Представяш си, нали? — запита Куийкуег. — Нашите се пукнаха от смях.

Платихме билетите, качихме багажа си и се настанихме на шхуната. Тя вдигна платна и се плъзна по река Ейкъшнет. От едната ни страна се издигаха терасовидните улици на Ню Бедфърд, чиито покрити със скреж дървета блестяха в ясния студен въздух. Огромни хълмове и планини от бурета бяха струпани по кейовете, а обиколили целия свят китоловни кораби почиваха безгласно един до друг, пуснали най-сетне сигурна котва; от други кораби долитаха удари на дърводелци и кацари заедно с шума от наковални и огнища, където разтапяха смола; всичко това подсказваше, че предстоят нови рейсове; че щом едно дълго и опасно пътешествие завърши, започва друго; а щом завърши второто, започва трето и така нататък, вовеки веков. Така безкраен и непоносим е всеки труд на тоя свят.

Когато излязохме в по-открити води, свежият ветрец се засили и захладя; малкият „Мос“ пръскаше от носа си пяна като пръхтящо жребче. Как вдишвах този волен въздух! Как отвръщах презрително поглед от скованата суша!… от жалките пътеки, изровени от робски стъпала и копита, за да се възхитя на великолепното море, което не допуска по себе си никакви следи.

Куийкуег навярно пиеше и се опиваше от същия пенлив извор. Мургавите му ноздри се разширяваха, равните остри зъби се белееха. Ние летяхме все напред; и щом излязохме в открито море, „Мос“ изказа почитта си към вихрушката, скланяйки и гмуркайки чело като робиня пред султан. Наклонени на една страна, ние летяхме косо; всички корабни въжета звънтяха като жици; а двете главни мачти се превиваха като бамбукови стъбла при сухоземен смерч. Бяхме така погълнати от тази опияняваща гледка, застанали пред гмуркащия се бушприт, че за известно време не забелязахме насмешливите погледи на пътниците, една недодялана сбирщина, която се чудеше, че двама души могат да се държат толкова другарски; като че един бял беше нещо по-достойно от един белосан негър. Но в нея имаше неколцина грубияни и дръвници, дошли навярно от сърцето и средището на най-голямата простотия. Куийкуег улови един от тия младежи, които се кривяха зад гърба му. Помислих, че е настъпил последният час на този нехранимайко. Мургавият дивак пусна харпуна си, сграбчи младежа и с почти невероятна ловкост и сила го вдигна високо във въздуха; след малко, удряйки леко задницата си при скачането, младежът стъпи на крака, задъхан до смърт, а Куийкуег му обърна гръб, запали томахавката и ми я подаде да всмукна.

— Капитане! Капитане! — закрещя нехранимайкото, като изтича към офицера. — Капитане, този човек е същински сатана.

— Ей, ти там, сър — викна капитанът, мършаво морско пиле, и пристъпи към Куийкуег, — я да видя какво правиш? Знаеш ли, че можеше да пребиеш момчето?

— Какво казал? — запита Куийкуег, обръщайки се любезно към мене.

— Казва — отвърнах аз, — че без малко си щял да пребиеш тоя човек — и посочих разтреперания младеж.

— Пребия! — извика Куийкуег, като изкриви с невероятно презрение татуираното си лице. — Ами! Той дребно риба; Куийкуег не убие такъв дребно риба; Куийкуег убие голям кит.

— Слушай — изрева капитанът, — аз пък ще те убия тебе, людоеде, ако си позволиш още веднъж такава шега тук; за това отваряй си очите.

Но случи се, че в тоя миг именно капитанът трябваше да си отваря очите. Ужасният напор срещу главната мачта бе разцепил платното и огромният прът се мяташе сега насам-нататък, като метеше цялата задна част на палубата. Нещастникът, с когото Куийкуег се бе отнесъл така грубо, бе хвърлен през борда, целият екипаж бе вдигнат в тревога, макар че беше безумие да се опитват да уловят пръта. Той се мяташе в миг от ляво на дясно и обратно и всеки път като че ли щеше да се разлети на трески. Не направиха и не можеха да направят нищо; всички на палубата се втурнаха към носа и загледаха пръта, като че той беше зиналата паст на побеснял кит. Сред тази обща уплаха Куийкуег коленичи ловко, пропълзя в посока на пръта, улови едно въже, завърза единия му край на фалшборда, а на другия направи възел като ласо, метна го на пръта в минутата, когато той минаваше над главата му, впримчи мачтата при следващото й люшване и оправи всичко. Шхуната заплава отново с вятъра, а докато екипажът опразваше кърмата, Куийкуег, разголен до кръста, се стрелна през борда с огромен гъвкав скок. Три-четири минути се виждаше как плува като куче, протегнал напред своите дълги ръце, подавайки последователно из ледената пяна мургавите си рамене. Погледнах славния едър мъж, но не видях давещ се за спасяване. Младокът беше потънал. В този миг Куийкуег подскокна над водата, огледа се бързо, разбра, както изглежда, станалото, гмурна се отново и изчезна. След няколко минути се показа пак, като с едната ръка гребеше, а с другата влачеше едно безжизнено тяло. След малко изтеглиха и двамата на шхуната. Успяха да съживят нещастния нехранимайко. Целият екипаж провъзгласи Куийкуег за благороден другар; капитанът му поиска извинение. Отсега нататък аз се залепих за Куийкуег като морска мида. Да, до последното му безвъзвратно гмурване.

Какъв скромен човек бе този Куийкуег! Той очевидно не съзнаваше, че заслужава благодарствен медал. Поиска само вода — вода за пиене, — за да изплакне устата си от солената пяна; после облече сухи дрехи, запали лулата си, облегна се на фалшборда и погледна любезно наоколо си, сякаш казваше: „Хората са взаимно свързани по всички меридиани. И ние, людоедите, трябва да помагаме на тия християни.“