Херман Мелвил
Моби Дик (80)

Глава 78
Цистерна и ведра

Пъргав като котка, Таштего се качва горе и без да променя изправената си стойка, изтичва по стърчащата навън рейка на главната мачта до оная нейна част, която е точно над издигнатата бъчва. Той носи малък скрипец, наричан бич, състоящ се само от две въжета, които се движат около единичен блок. Като закрепя блока така, че да увисне извън рейката, той размахва единия край на въжето, докато някой моряк от палубата го улови и стисне здраво. Тогава, сложил ръцете си една върху друга, индианецът се спуска на другия край, докато се смъкне ловко до темето на главата. Там — все още много по-високо от останалите, на които вика оживено, — той прилича на някой турски муезин, призоваващ правоверните към молитва от върха на минаре. След като му подадат една остра лопата с къса дръжка, той започва да търси къде да пробие бъчвата. Върши го много внимателно, както иманяр почуква стените на стара къща, за да открие къде е зазидано златото. Когато това предпазливо търсене завърши, едно здраво ведро с железни обръчи, точно като кладенчова кофа, се закачва за единия край на въжето, а другият му край, опнат през палубата, се държи здраво от един-двама пъргави моряци. Те издигат ведрото така, че да може да бъде поето от индианеца, комуто друг е подал дълъг прът. Таштего нанизва ведрото на пръта и го спуска в бъчвата, където то изчезва напълно, после дава знак на хората при скрипеца и ведрото се изкачва отново, пълно с мехури като ведрото с мляко на някоя доячка. След като бъде внимателно спуснато, пълното ведро се поема от нарочно определен служител, който го излива бързо в голямо буре. Това се повтаря, докато дълбоката цистерна се изпразни. Към края Таштего трябва все по-тежко и по-тежко, все по-дълбоко и по-дълбоко да забива в бъчвата дългия прът, който потъва най-после на цели двадесет стъпки.

Екипажът на „Пекод“ работеше от доста време по този начин; няколко бурета бяха напълнени с уханното масло, когато неочаквано се случи странна злополука. Дали буйният индианец Таштего се пусна по невнимание и нехайство от въжето на придържащия главата скрипец, за което се държеше с една ръка; дали мястото, където бе застанал, беше толкова несигурно и хлъзгаво; или самият зъл дух бе пожелал да се случи така, без да даде някакви обяснения, не може да се каже точно; но внезапно, когато осемдесетото или деветдесетото ведро се подаде… Господи! Клетият Таштего… точно като втора кофа на макарата в истински кладенец падна презглава в голямата хайделбергска бъчва и изчезна в клокочещото масло.

— Човек падна! — викна Дагу, който се опомни първи сред общото смущение. — Бутнете ведрото насам!

И като стъпи с един крак върху него, за да се задържи по-здраво за самия бич, той бе издигнат от моряците до горния край на главата, преди Таштего да бе стигнал дъното й. Междувременно настъпи ужасна бъркотия. Когато погледнаха през борда, хората видяха доскоро безжизнената глава да потреперва и да се надига точно под повърхността на водата, като че й бе хрумнала някаква много важна мисъл. Всъщност нещастният индианец разкриваше несъзнателно с тази борба до каква опасна дълбочина е стигнал.

В същия миг, докато Дагу, застанал на върха на главата, освобождаваше бича, който се бе омотал във въжетата, поддържащи главата, се чу рязко изпращяване и за неизразим общ ужас една от двете огромни куки, на които беше окачена главата, се откъсна, тежката маса се люшна настрана със страшно сътресение, а замаяният кораб се олюля и разтърси, като че бе ударен от ледникова планина. Единствената останала кука, върху която сега падна цялата тежест, изглеждаше, че всеки миг ще се откачи, една възможност, засилвана от силното люшкане на главата.

— Слизай! Слизай! — крещяха моряците на Дагу; но продължавайки да се държи с една ръка за тежката макара, така че да остане все пак закрепен за нещо, дори ако главата се откачи съвсем, негърът очисти замърсеното въже и спусна ведрото във вече потъналия кладенец, за да може падналият там харпунджия да го сграбчи и по този начин да бъде изтеглен навън.

— За бога, човече! — извика Стъб. — Да го убиеш ли искаш?… Спри! Какво ще му помогнеш с това — да наблъскаш едно обковано с желязо ведро върху главата му? Спри, казвам ти!

— Настрана от макарата! — изгърмя като ракета един глас.

Почти в същия миг огромната маса падна с гръм в морето, както ниагарските води падат от Подковата във водовъртежа; внезапно облекченият кораб се люшна настрана, почти до лъскавата медна линия на кила; и всички притаиха дъх, когато през плътна водна струя зърнаха неясно Дагу, люшкан ту над главите на моряците, ту над водата, вкопчил се във висящата макара, докато нещастният Таштего потъваше право към морското дъно! Но ослепителната пара не бе се разсеяла още, когато една гола фигура с бойна сабя в ръка се преметна в едно мигновение през фалшборда. Последвалият шумен плясък показа, че моят храбър Куийкуег се е гмурнал да спасява. Всички се струпаха до борда, погледите брояха всяка бръчка по водата. Минутите следваха една след друга, а от потъващия и спасителя му нямаше ни следа. Няколко души скочиха в една лодка и се отдалечиха на известно разстояние от кораба.

— Ха-ха! — викна изведнъж Дагу от спокойно люшканата върлина над главите ни; като погледнахме по-далечко от борда, забелязахме, че от сините вълни се подава ръка; странна гледка, като че се бе подала ръка из тревата над гроб.

— И двама! И двама! — провикна се радостно Дагу; след малко видяхме Куийкуег да плува смело с една ръка, а с другата да стиска дългата коса на индианеца. Издърпани в чакащата лодка, и двамата бяха докарани бързо на палубата; но Таштего се изкачи много бавно, а Куийкуег не изглеждаше много весел.

Как бе извършено това благородно спасяване? Гмурвайки се подир бавно потъващата глава, Куийкуег бе успял да нанесе с острата си сабя няколко странични разреза близо до основата й, където бе направил голям отвор; после бе пуснал меча и бе пъхнал ръка вътре, за да издърпа нещастния Таш за главата. Той твърдеше, че при първото пъхване на ръката напипал крак; но разбирайки, че това положение не е естествено и може да създаде много мъчнотии, пуснал крака и със сръчно повдигане и подмятане успял да преобърне индианеца, така че при следващия опит той се явил според правилния стар обичай — с главата напред. А що се отнася до голямата глава, тя се държала извънредно добре.

Така благодарение смелостта и голямото акушерско изкуство на Куийкуег бе извършено успешно освобождаването, или по-точно избавлението, на Таштего въпреки най-неблагоприятни и наглед безнадеждни препятствия; една поука, която не трябва в никакъв случай да се забравя. Акушерството трябва да се изучава едновременно с фехтовката, бокса, ездата и гребането.

Зная, че това странно приключение на гейхедеца ще се стори сигурно невероятно за някои сухоземни жители, при все че положително са виждали или чували за падане в кладенец на сушата; една злополука, която се случва не много рядко и с много по-малко основания от тази на индианеца, като се има предвид, че оградата на китовия кладенец е необикновено хлъзгава.

Но може да се случи някой основателно да запита: как е било възможно такова нещо? Ние смятаме, че мрежестата и пълна с течност глава на спермацетовия кит е най-леката и подвижна негова част; а ти я пускаш да потъне в течност с много по-голямо специфично тегло. Пипнахме те значи. Ни най-малко, аз ви пипнах. Защото по времето, когато нещастният Таш падна в нея, кутията беше почти изпразнена от своето леко съдържание и в нея бе останала само плътната сухожилеста стена на кладенеца — едно двойно споено, набито вещество, както вече казах, много по-тежко от морската вода, в която то може да потъне почти като парче олово. Но на това свойство за бързо потъване в настоящия случай се противопоставяха останалите още неотделени части на главата, затова тя потъваше с почти преднамерена бавност, давайки на Куийкуег щастлива възможност да извърши в движение едно ловко акуширане. Да, беше раждане в движение.

Ако бе загинал в тая глава, Таштего щеше да има една много разкошна гибел; щеше да бъде задушен в най-бял, прекрасен и уханен спермацет; за ковчег, катафалка и гроб щеше да му служи най-скритата зала, самата светая светих на кита. Човек може да си припомни само един по-сладък край — сладостната смърт на някой пчелар в Охайо, който, търсейки мед в хралупата на някой сух ствол, намира такова огромно количество, че като се наведе повече, отколкото трябва, бива погълнат и умира балсамиран. Колко души според вас са потънали по същия начин в медената глава на Платон и са загинали сладостно там?