Херман Мелвил
Моби Дик (121)

Глава 119
Свещите

В най-топлите страни се крият най-жестоки нокти; бенгалският тигър се спотайва във вечнозелени уханни лесове. В най-лъчезарните небеса се таят най-смъртоносни мълнии; великолепната Куба познава смерчове, каквито не са опустошавали никога спокойните северни страни. Та и в искрящите води на Японско море мореплавателят се среща с най-ужасната от всички бури — с тайфуна. Той се разразява понякога от безоблачно небе, както бомба избухва над стреснат в съня си град.

В тоя ден „Пекод“ остана привечер без платна и трябваше да се бори с голи мачти с тайфуна, който го пресрещна. Когато се стъмни, небето и морето тътнеха, раздирани от мълнии и светкавици, а по голите мачти се развяваха разкъсани платна, които първият порив на бурята бе оставил за по-нататъшно свое забавление.

Вкопчил се в едно въже, Старбък стоеше на капитанския мостик и при всяко светване на мълния поглеждаше нагоре, да види какви нови пакости може да са станали в преплетените ванти; а Стъб и Фласк ръководеха издигането и по-здравото завързване на китоловните лодки. Но всичките им усилия изглеждаха напразни. При все че бе издигната до най-горния край на макарата, изложената към вятъра лодка (на Ахав) не можа да бъде спасена. Една огромна вълна връхлетя наклонилия се борд на кораба, разцепи дъното на лодката откъм кърмата и я остави да се оцежда като сито.

— Лоша работа, лоша работа, мистър Старбък — каза Стъб, като погледна повредената лодка. — Морето ще я кара, както си знае. Поне Стъб не може да се бори с него. Виждате ли, мистър Старбък, вълната се засилва много отдалеко, преди да връхлети — обиколила е целия свят и едва тогава скача! А пък аз, за да я пресрещна, мога да се засиля само пряко палубата. Но все едно… всичко е забава: така казва старата песен… — Запява:

Бушува пак водата

и веселият кит

опашката си мята…

 

Тъй смешен и забавен,

игрив и шеговит,

и фокусник прославен

е океанът, хей!

 

Щом облаци доплават —

и бирата шуми,

разпенена тогава…

 

Тъй смешен и забавен,

игрив и шеговит,

и фокусник прославен

е океанът, хей!

 

А кораби разбива

сърдитата вълна

и бирата разлива…

 

Тъй смешен и забавен,

игрив и шеговит,

и фокусник прославен

е океанът, хей!

— Млъкни, Стъб — извика Старбък. — Остави тайфуна да пее и да свири на арфа с нашите ванти; ако си храбрец, мирувай!

— Само че не съм храбрец; нито съм казвал някога, че съм храбрец; аз съм страхливец; и пея, за да си давам кураж. Ще ви кажа, мистър Старбък, че можете да ме накарате да млъкна на тоя свят, само ако ми прережете гръкляна. А пък и тогава, обзалагам се на десет срещу едно, ще ви изпея едно славословие.

— Безумец! Гледай с моите очи, ако нямаш свои!

— Какво? Та как можете да виждате вие по-добре в тъмната нощ от някого другиго, дори и от последния глупак?

— Слушай! — викна Старбък, като сграбчи Стъб за рамото и посочи с ръка посоката, откъдето духаше вятърът. — Не забелязваш ли, че бурята идва откъм изток, точно там, за където Ахав е тръгнал да търси Моби Дик? Откъм посоката, която той пое днес по обед! Погледни и лодката му: къде е разцепена? На дъното, на кърмата, където той има обичай да стои… тъкмо неговото място е разцепено, човече! А сега скачай през борда и продължавай да пееш, щом не можеш другояче!

— Нищо не разбрах: какво надушвате?

— Да, покрай нос Добра надежда е най-краткият път за Нантъкит — си заговори неочаквано Старбък, без да обръща внимание на въпроса на Стъб. — Бурята, която се блъска в нас и може да ни превърне в трески, ние можем да използваме за попътен вятър, който да ни върне вкъщи. Там, към наветрената страна, е гибелен мрак, но към подветрената страна, към родината… виждам, че просветва, и то не от мълния.

В този миг, в дълбокия мрак между двете светкавици, някой изрева до него, а почти веднага отгоре изтрещя гръмотевица.

— Кой е?

— Старият гръм! — обади се Ахав, придвижвайки се опипом покрай фалшборда към вдлъбнатината за изкуствения си крак; но пречупени огнени копия му показаха внезапно пътя.

Както на сушата гръмоотводът на някоя кула отвежда в земята смъртоносния ток, така нещо подобно на гръмоотвод отвежда от върха на всяка мачта електрическия ток в морето. Но тъй като долните краища на тези гръмоотводи трябва да се намират на голяма дълбочина, за да не влизат в допир с кила, а пък ако се влачат постоянно във водата, могат да причинят доста злополуки — независимо от това, че могат да се преплетат с вантите и да пречат на движението на кораба, — затова долните краища на корабните гръмоотводи невинаги висят през борда, а обикновено завършват с тънки дълги халки, та да могат в зависимост от нуждата да бъдат лесно закачани за веригите отвън или спускани в морето.

— Гръмоотводите! Гръмоотводите! — викна към екипажа Старбък, стреснат внезапно от ярките светкавици, току-що осветили с факелни стрели пътя на Ахав към мястото му. — Спуснати ли са през борда? Спускайте ги! По-бързо!

— Стой! — кресна Ахав. — Ще играем честно, макар и да сме по-слабата страна. Аз бих поставил гръмоотводи на Хималаите и Андите, за да опазя целия свят! Но никакви предимства за мене! Оставете ги на мястото им, сър!

— Погледнете горе! — извика Старбък. — Светиелмови огньове!^[1]

По всички ръбове на реите трептяха бледи пламъчета; а трите високи мачти, всяка с тризъб гръмоотвод от три извисяващи се бели пламъка, горяха безшумно в наситения със сяра въздух като три огромни восъчни свещи пред олтар.

— По дяволите лодката! Карай да върви! — чу се в този миг гласът на Стъб, когато, повдигната от една тежка вълна, собствената му лодка притисна силно ръката, с която той прибираше въжето на гръмоотвода. — Дявол да я вземе! — Но като се отдръпна на палубата и зърна огньовете, добави с внезапно променен глас: — Свети Елм, смили се над нас!

Ругатните са за моряка обичайни приказки; той ругае в унеса на затишието и в ноктите на бурята; ругае от върха на най-горната рея, откъдето най-често се озовава в кипящото море; но при всичките си пътешествия по море нарядко съм чувал някой да ругае, когато Бог е слагал върху кораба своя огнен пръст; когато неговото „Мене, мене, текел, упарсин“ се е преплитало с въжетата и вантите.

Докато белият пламък гореше горе, омагьосаният екипаж почти не продумваше; всички се бяха струпали на предната палуба, а очите им блестяха в бледото сияние като далечни съзвездия. Очертавайки се в призрачната светлина, огромният черен Дагу, израснал в тройни размери, беше като че самият тъмен облак, от който бе току-що паднала мълнията. Полуотворените уста на Таштего разкриваха белите му като на акула зъби, по които сякаш пламтяха Светиелмови огньове; а озарените от вълшебната светлина татуировки на Куийкуег горяха по тялото му със сатанински син пламък.

Гледката се разсея постепенно с бледата светлина, а „Пекод“ и всички по палубата му бяха обгърнати отново от гробовния саван на нощта. След една-две минути, придвижвайки се към носа, Старбък се блъсна в някого. Беше Стъб.

— Как мислиш сега, човече? Чух те преди малко — думите ти не бяха вече като в песента.

— Не, не бяха; казах свети Елм да се смили над всички нас; и все още се надявам, че ще се смили. Но дали се трогва от натъжени лица?… Нямат ли сърце да се засмеят? Погледнете, мистър Старбък… Само че е много тъмно за гледане. Слушайте тогава: аз смятам пламъка на мачтите за добър знак, защото те са забити в трюма, който ще бъде претъпкан със спермацетово масло; а този спермацет, разбирате ли, ще се просмуче в мачтите като сокове в дърво; да, нашите три мачти ще светят пак като три спермацетови свещи… Добро знамение е това.

В този миг Старбък зърна лицето на Стъб, което започна да се очертава в мрака. После погледна нагоре и извика:

— Гледайте! Гледайте!

Високо извисеният пламък се бе появил отново, двойно по-призрачен в своята бледност.

— Свети Елм да се смили над всички ни! — извика отново Стъб.

В подножието на средната мачта, точно под дублона и пламъка, парсът бе коленичил пред Ахав, но бе наклонил глава малко встрани; а съвсем близо, на извитите увиснали въжета, за които закрепваха една напречна греда, неколцина моряци, преустановили работата поради светкавиците, се притискаха един до друг, увиснали във въздуха като вкочанени оси върху приведен клон на овощно дърво. В различни омагьосани пози, прави, пристъпващи или бягащи като вкаменените скелети в Херкулан, другите се бяха вковали на палубата; но очите на всички бяха втренчени нагоре.

— Така, така, хора! — извика Ахав. — Гледайте! И добре запомнете; белият пламък осветява пътя ни към Белия кит! Подайте ми халките на гръмоотвода от главната мачта; искам да усетя как бие тоя пулс и моят до него; кръв и огън! Така!

После се обърна, стиснал здраво в лявата си ръка последната халка, и стъпи върху парса; устремил поглед нагоре, вдигнал високо дясната си ръка, той сякаш се вкова пред извисената тривърха огнена троица.

— О, ясен дух на ясния огън, комуто се покланях някога като парс из тия морета, докато насред свещенодействието ти ме изгори така, че нося белега ти и до днес; познавам те, о ясен дух, и зная, че истинското поклонение пред тебе се нарича дързост. Тебе не ще смили нито любов, нито почит; а за ненавист можеш само да убиеш и убиваш всички. Пред тебе не стои сега безстрашен глупак. Признавам твоята безмълвна, неуловима мощ; но до последното издихание на бурния си живот ще оспорвам безусловната й, ненакърнена власт над мене. Тук посред олицетвореното безличие стои личност. При все че в най-добрия случай тя е само една точка, откъдето и да идвам, накъдето и да отивам, докато живея своя земен живот, аз съм царствена личност и съзнавам царските си права. Но войната носи страдание, а ненавистта — скръб. Яви се в най-низшата проява на любов и аз ще коленича и ще те целуна; яви се в най-висшата проява на неземна сила с флотилии от претоварени светове, ще остана равнодушен пред тях. О, ясен дух, който си ме създал от своя огън, като истинско дете на огъня, на тебе го връщам заедно с последния си дъх!

— Признавам твоята безмълвна, неуловима мощ; нали го казах вече? И при това казах го по своя воля; и сега дори не изпускам гръмоотвода. Ти можеш да ме ослепиш; но аз ще се движа тогава опипом. Можеш да ме изгориш; но аз ще се превърна в пепел. Вземи като дан тия жалки очи и тия ръце капаци. Аз не бих взел подобна дан. Светкавицата пронизва черепа ми; очните ябълки ме болят; очуканият ми мозък е сякаш извън главата и се търкаля по зашеметяващ наклон. Ох, ох, и ослепял ще продължа да разговарям с тебе. Макар и да си светлина, ти изхождаш от мрака; а пък аз съм мрак, изхождащ от светлината, изхождащ от тебе! Стрелите престават; отварям очи; виждам ли, или не? Огньовете горят! О, великодушни! Прославям сега моя произход; но аз познавам само пламенния си баща; нежната майка не зная. Какво си сторил с нея, жестоки? Ето моята загадка; но твоята е по-голяма. Ти не знаеш как си се появил, затова се наричаш несътворен; не знаеш началото си, затова се наричаш безначален. Аз зная за себе си това, което ти не знаеш за себе си, о всемогъщи. Над тебе, о, ясен дух, съществува неразкрита сила, за която твоята вечност е само време, а творческата ти мощ е просто несъзнателен труд; при тебе, през пламтящата ти същност моите изгорени очи съзират смътно тази сила. О, ти, бездомен огън, ти, вековечен отшелник, и ти имаш своя несподелима загадка, своя несподелена тъга. И отново, с горда мъка, съзирам тук своя родител. Извисявай се, лети до небесата! И аз излитам с тебе; и аз изгарям с тебе; с радост бих се слял с тебе; и без покорство те боготворя!

— Лодката! Лодката! — извика Старбък. — Погледни лодката си, старче!

Харпунът на Ахав, изкован в огнището на Пърт, беше здраво завързан за своята отдалеко видима кука и се подаваше извън носа на лодката; но вълната, разцепила дъното й, бе свалила кожения калъф и на върха на стоманеното острие блестеше сега равен, раздвоен блед пламък. Докато безгласният харпун гореше като змийски език, Старбък сграбчи Ахав за ръката:

— Господ, сам Господ е против тебе, човече! Не продължавай! Злополучно е това пътуване; лошо започна, лошо върви; остави ме да обърна реите, докато е възможно, и да тръгнем към къщи с попътния вятър в по-щастливо плаване от досегашното.

Дочул думите на Старбък, обзетият от ужас екипаж се втурна веднага към въжетата — при все че ни едно платно не бе останало на реите. За миг изглеждаше, че моряците споделят напълно мислите на изплашения помощник-капитан; почнаха да се дочуват почти бунтарски викове. Но Ахав захвърли на палубата звънтящите халки на гръмоотвода, грабна горящия харпун, размаха го като факла и се закле, че ще прониже с него първия моряк, който би дръзнал да разхлаби някое въже. Вцепенили се от неговото изражение, а още повече от огненото острие в ръката му, хората отстъпиха уплашено; и Ахав продължи:

— Клетвата да гоните Белия кит свързва и вас така, както и мене; а старият Ахав е свързан с нея телом и духом, с цялото си сърце и целия си живот. И за да разберете каква песен отмерва това сърце, погледнете: така угасявам аз и последния страх!

И с един мощен дъх изгаси пламъка на харпуна.

Както в ураган из равнината хората бягат от самотния исполински бряст, чиято височина и огромност го правят още по-опасен, защото са прицел на мълниите, така при последните думи на Ахав моряците се отдръпнаха от него, недоумяващи и ужасени.