Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Moby-Dick, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 27 гласа)

Информация

Сканиране
noisy (2010)
Разпознаване и корекция
vasko_dikov (2010)
Корекция
NomaD (2010)

Издание:

Херман Мелвил. Моби Дик

Второ издание

Редактор: Жени Божилова

Художник: Иван Кьосев

Художник-редактор: Ясен Васев

Техн. редактор: Радка Пеловска

Коректори: Радослава Маринович, Ладия Стоянова

Дадена за набор 14.XII.1976 г.

Подписана за печат март 1977 г.

Излязла от печат юни 1977 г.

Формат 84х108/32. Печатни коли 35 1/2.

Издателски коли 29,82. Цена 2,53

Д.И. „Народна култура“ — София, ул. „Г. Генов“ 4

ДПК „Димитър Благоев“ — София, ул. „Ракитин“ 2

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Моби Дик от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Моби Дик
Moby-Dick
Титул на първото издание
Титул на първото издание
АвторХерман Мелвил
Създаване
Първо издание18 октомври 1851 (Великобритания)
14 ноември 1851 (САЩ) г.
САЩ
ИздателствоRichard Bentley (Великобритания)
Harper & Brothers (САЩ)
Оригинален езиканглийски
Видроман
НачалоCall me Ishmael.
КрайIt was the devious-cruising Rachel, that in her retracing search after her missing children, only found another orphan.
Моби Дик в Общомедия

„Моби Дик“ (на английски: Moby-Dick)) е епичен роман от американския писател Херман Мелвил, който е издаден на 18 октомври 1851 година в Лондон. На български е преведен от Невяна Розева. Моби Дик е много продавана книга през 19 век.

Сюжет

Романът описва преследването на белия кит, наречен Моби Дик, с китоловния кораб „Пекоуд“, под командването на капитан Ахаб.

Превод и издаване в България

  • 1935 – Херман Мелвил. Белият кит:Моби Дик. прев. Лазар Голдман Изд. „Т. Ф. Чипев“.
  • 1962 – Херман Мелвил. Моби дик. Прев. от англ. Невяна Розева Изд. „Народна култура“. София, 1962.
  • 1962 – Херман Мелвил. Моби дик. Прев. от англ. Изд. „Народна младеж“. София, 1962.
  • 1977 – Херман Мелвил. Моби дик. Прев. от англ. Невяна Розева Изд. „Народна култура“. София, 1977.
  • 1983 – Херман Мелвил. Избрани произведения в 5 тома. Том 3:Моби дик. Прев. от англ. Невяна Розева Изд. „Георги Бакалов“. Варна, 1983.
  • 2009 – Херман Мелвил. Моби дик. Прев. от англ. Невяна Розева Изд. „Вестникарска група България“. София, 2009.
  • 2009 – Херман Мелвил. Моби дик:капитан Ахав преследва белия кит. Прев. от англ. Ваня Пенева Изд. „Емас“. София, 2009.
  • 2014 – Херман Мелвил. Моби дик. Прев. от англ. Невяна Розева Изд. „Изток-Запад“. София, 2014.

Външни препратки

Глава 22
Весела Коледа

Най-после към пладне, след окончателното отпращане на такелажниците, след като „Пекод“ бе извлечен от кея и неуморно грижливата Чарити си отиде с китоловна лодка, след като остави последните си подаръци — една нощна шапка за втория помощник-капитан Стъб, неин зет, и една допълнителна библия за бюфетчика, — двамата капитани Фалек и Вилдад излязоха от каютата и Фалек каза на първия помощник-капитан:

— А сега, мистър Старбък, сигурен ли сте, че всичко е в ред? Капитан Ахав е готов… току-що говорих с него… няма вече какво да чакаме от брега, нали? Добре тогава, повикайте целия екипаж. Стройте ги откъм кърмата, дявол да ги вземе!

— Няма нужда от нечестиви приказки, Фалек, макар и да бързаме — каза Вилдад. — Но ти, драги Старбък, побързай да изпълниш поръчението ни.

Какво ставаше? И в момента на отплаването капитан Фалек и капитан Вилдад се разпореждаха самовластно на капитанския мостик, като че щяха да бъдат съвместни капитани по време на пътуването, както бяха и в пристанището. Капитан Ахав не се виждаше никакъв; само казваха, че бил в каютата. Излизаше, че присъствието му не е никак необходимо, за да се извлече корабът в открито море. Така и беше всъщност, защото това не е негова работа, а на лоцмана, и тъй като — както казваха — не беше още съвсем оздравял, капитан Ахав си седеше долу. Всичко това изглеждаше напълно естествено; особено като се знае, че в търговските кораби мнозина капитани не се показват на палубата дълго след вдигане на котвата, а си стоят в столовата на прощален гуляй с приятели от сушата, които ще се върнат с влекача.

Но имаше време за мислене по този въпрос, защото капитан Фалек целият гореше. Почти всички разпоредби и команди се даваха от него, а не от Вилдад.

— Към кърмата, копелета! — викаше той, докато моряците се разтакаваха около главната мачта. — Карайте ги към кърмата, мистър Старбък!

— Махнете шатрата! — беше следващата заповед.

Както вече споменах, шатрата от китови кости се разгъваше само докато корабът е в пристанището; а на борда на „Пекод“ от тридесет години насам се знаеше, че заповедта за вдигане на палатката предшества непосредствено вдигането на котвата.

— Към рудана! Дявол да ви вземе… Тичайте! — беше следващата заповед. И екипажът наскача към лостовете.

При отделянето на кея лоцманът се настанява обикновено на предната част на кораба. Така че Вилдад, който — трябва да се каже — заедно с Фалек и едновременно с другите си длъжности имаше и званието пристанищен лоцман (някои подозираха, че си го е присвоил, за да спести на корабите, от които имаше дял, изискваната в Нантъкит лоцманска такса — защото Вилдад не извеждаше никога друг кораб), Вилдад, както вече казах, гледаше внимателно през борда издигащата се котва, като тананикаше от време на време някакво тъжно псалмопение, за да ободри моряците при рудана, които ревяха гръмогласно някаква песен за девойките от Бубъл алеи. А при това само преди три дни Вилдад им бе казал, че на „Пекод“ няма да се позволяват никакви светски песни, особено при отделянето от кея; а сестра му Чарити бе сложила във всяка моряшка каюта по един екземпляр с избрани църковни песни от Уатс.

През това време капитан Фалек, който се разпореждаше в другия край на кораба, ревеше и ругаеше при кърмата. Струваше ми се, че ще потопи кораба, преди да вдигнат котва; неволно спрях да въртя макарата и казах на Куийкуег да стори същото, а в това време си мислех какви ли опасности ни чакат, щом тръгваме с такъв дяволски лоцман. Но тъкмо се утешавах с мисълта, че благочестивият Вилдад може да ни спаси, при все че именно той бе измислил седемстотин седемдесет и седмия ми дял, когато усетих, че някой ме ритна отзад и като се обърнах, видях с ужас капитан Фалек, който току-що отдръпваше крака си. Това беше първият ритник, който получавах.

— Така ли вдигат котва в търговските кораби? — изрева той. — Рипай, овча главо! Рипай и си пребий гръбнака! Защо не рипате и двамата, питам ви… рипай, Куохаг! Рипни ти там с червената брада; и ти, шотландска шапко; и ти със зелените панталони. Рипайте всички, докато ви изскочат очите!

С тия думи той тръгна покрай рудана, като не се стесняваше от време на време да пуска в действие крака си, докато невъзмутимият Вилдад ръководеше всичко с псалмопение. Трябва да е пийнал тази сутрин капитан Фалек, казах си аз.

Най-после котвата бе вдигната, платната също и ние се плъзнахме към открито море. Беше кратък, студен коледен ден; и докато краткият северен ден се сливаше с нощта, ние се озовахме сред ветровития океан, чиито смразяващи струи ни сковаха в лед като в лъскава броня. Дългите редици зъбери на фалшборда заблестяха на лунната светлина; а от носа на кораба увиснаха огромни извити ледени висулки, като белите зъби на грамаден слон.

Дългият Вилдад ръководеше като лоцман първата смяна и при всяко дълбоко гмурване на стария кораб в зелените морски води, които го обливаха със скреж, сред рева на вятъра и скърцането на въжетата се чуваше гръмкият му глас:

Свежи поля се разстилат зад бурни вълни —

зелени прекрасни страни,

евреите тъй са видели далечни Ханаан,

пред тях се разливал Йордан.

Никога тези нежни слова не ми бяха звучали по-нежно. Те бяха изпълнени с надежда и живот. Въпреки студената зимна нощ в бурния Атлантик, въпреки мокрите ми крака и още по-мокра куртка все пак ми се струваше, че ни очакват приятни пристанища и вечнозелени ливади и просеки, където поникналата напролет трева остава неотъпкана и неувехнала досред лято.

Стигнахме най-после в открито море, където нямахме нужда от двамата лоцмани. Голямата платноходка, която ни придружаваше, започна да се изравнява с нас.

Интересно и забавно беше да се види как този миг се отразява на Фалек и Вилдад; особено на капитан Вилдад. Това заминаване беше все пак неприятно: неприятно беше да изоставиш окончателно кораб, тръгнал на такова дълго и опасно пътешествие — отвъд двата бурни Кейпа; кораб, в който бяха вложени няколко хиляди с труд спечелени долара; кораб, с който заминаваше като капитан един стар другар, почти твой връстник, потеглил отново срещу всички ужаси на безмилостната паст; неприятно беше да кажеш сбогом на нещо преизпълнено за тебе с най-разнообразни интереси… И клетият стар Вилдад дълго се помайваше; мина неспокойно по палубата; изтича в каютата долу да се сбогува още веднъж; качи се отново, загледа по посока на вятъра, погледна откритото безбрежно море, преградено само от далечните, невидими източни материци; погледна към сушата; погледна нагоре; погледна надясно и наляво; погледна навсякъде и никъде; най-после, след като нави машинално едно въже около шпиля, сграбчи конвулсивно ръката на дебелия Фалек, вдигна един фенер и погледна за миг Фалек храбро в лицето, сякаш искаше да каже: „Все пак, приятелю Фалек, мога да понеса това; да, мога.“

Фалек се държа по-философски; но въпреки всичката му философия, когато фенерът го доближи съвсем, в окото му светна сълза. И той изтича неведнъж до каютата и обратно — ту да каже нещо долу, ту да поприказва със Старбък, първия помощник-капитан.

Най-после хвърли последен поглед наоколо и се обърна към другаря си.

— Капитан Вилдад… хайде, събрате, трябва да си вървим. Подкрепете там главната рея! Хей, лодката! Почакай да се приближи съвсем! Внимателно, внимателно!… Хайде, Вилдад… сбогувай се. Добра сполука, Старбък… добра сполука, мистър Стъб… добра сполука, мистър Фласк… Сбогом и добра сполука на всички… А след три години на тоя ден ще ви чакам с топла вечеря в Нантъкит. Ура, и на път!

— Господ да ви благослови и пази, хора! — промълви почти неразбрано старият Вилдад. — Надявам се, че ще имате хубаво време, та капитан Ахав да може скоро да се качи при вас… За него трябва само хубаво слънце, а пък из тропиците, където отивате, слънце, колкото искате. Пазете се при лова, момчета. А вие, харпунери, не разбивайте без нужда лодките; хубавите бели кедрови греди поскъпнаха с цели три процента тази година. Не забравяйте и да се молите. Мистър Старбък, внимавайте дърводелецът да не прахосва резервните греди. Ах, иглите за корабните платна са в зеления шкаф! Не се впускайте на лов в празник, хора! Но и не пропускайте благоприятен случай, ако се появи тогава, защото ще е все едно да отхвърляте Божия дар. Погледнете бурето с меласа, мистър Стъб; мисля, че таеше малко. Ако спрете на островите, мистър Фласк, пазете да не блудстват. Сбогом, сбогом! Не дръжте дълго сиренето в трюма, мистър Старбък; ще се развали. Внимавайте и за маслото… по двадесет цента фунта го платихме и мислете му, ако…

— Хайде, хайде, капитан Вилдад; престани да дрънкаш… да вървим!

С тия думи Фалек го издърпа настрана и двамата скочиха в лодката.

Корабът и лодката отплаваха в различни посоки; между тях задуха студеният, влажен нощен ветрец; чайка литна с писък над главите ни; двата съда се люшкаха неудържимо; извикахме унило три пъти „ура“ и се гмурнахме слепешком, като съдбата, в безлюдния Атлантик.