Херман Мелвил
Моби Дик (63)

Глава 61
Стъб убива кит

Ако за Старбък появата на сепията беше лошо знамение, за Куийкуег тя беше съвсем друго нещо.

— Кога видиш онзи сепия — каза дивакът, като точеше харпуна си в носа на закачената за борда лодка, — скоро видиш и онзи парм кит.

Следващият ден беше необикновено тих и задушен и тъй като не беше зает с нищо особено, екипажът на „Пекод“ мъчно можеше да устои на магията на съня, навявана от пустинното море. Защото тази част от Индийския океан, през която плавахме сега, не е това, което китоловците наричат оживена област, а то значи, че тук се мяркат нарядко делфини, хвърчащи риби и други пъргави обитатели на по-неспокойни морета от тия край Рио дела Плата или крайбрежието на Перу.

Мой ред беше да дежуря по мачта; облегнал гръб на отпуснатите средни ванти, аз се люлеех лениво в омагьосания въздух. Никаква воля не можеше да му устои; почти загубих съзнание в тази замечтаност, душата ми сякаш излетя от тялото, при все че то все още продължаваше да се люлее като махало дълго време след оттеглянето на силата, която го е залюляла.

Преди да потъна в пълна забрава, бях забелязал, че дежурните на главната и средната мачта бяха вече задрямали. Така че накрая и тримата се люлеехме безжизнено на рейките, а на всяко наше залюляване отговаряше с кимане задрямалият долу рулеви. Вълните кимаха също с ленивите си гребени; над безкрайния унес на морето изтокът кимаше на запада и слънцето кимаше на всички.

Изведнъж под затворените ми очи се пръснаха сякаш мехури, ръцете ми стиснаха като клещи вантите, някаква невидима, милостива сила ме предпази; аз се стреснах и опомних. И уви! До подветрената ни страна на не повече от половин миля огромен спермацетов кит се люлееше във водата като преобърнатия кил на фрегата, а широкият му лъскав гръб с цвят на етиопец светеше на слънцето като огледало. Полюлявайки се лениво в стихналото море и изхвърляйки от време на време фонтан от бяла пара, китът приличаше на снажен гражданин, който пуши лулата си в топлия следобед. Но тази лула, нещастни ките, ти беше последна. Стреснат като от пръчката на магьосник, спящият кораб и целият задрямал екипаж се събудиха внезапно и десетки гласове от всички страни заедно с трите гласа от върха на мачтите нададоха едновременно обичайния вик, докато огромната риба изхвърляше бавно и равномерно във въздуха искрящото си дихание.

— Веднага лодките! И срещу вятъра! — викна Ахав. Съобразявайки се сам със заповедта си, той завъртя руля, преди рулевият да успее да го стори.

Ненадейните викове на екипажа като че изплашиха кита; още преди да спуснат лодките, той се обърна величествено и се отдалечи към подветрената страна, но с такова ненарушимо спокойствие, така леко браздейки водите, щото Ахав помисли, че китът може и да не ни е забелязал, затова заповяда да не си служим с веслата и да говорим само шепнешком. Насядали като индианци от Онтарио по ръба на лодките си, ние загребахме бързо и безшумно напред; защото затишието не позволяваше да използваме безшумните платна. След малко, докато ние се плъзгахме подире му, чудовището вирна опашка на четиридесет стъпки във въздуха и изчезна от погледа ни като потънала кула.

— Ето му перките! — чу се вик; след това Стъб извади веднага кибрит и запали лулата си, защото ни бе даден отдих.

Доста време след потъването си китът се появи отново; а тъй като този път беше пред лодката на пушача, и то много по-близо до нея, отколкото до която и да е друга, Стъб разчиташе, че нему ще се падне честта да го улови. Явно беше, че китът е забелязал най-после преследвачите. Така че мълчанието беше вече излишно. Оставихме леките лопати и заплискахме шумно с веслата. Продължавайки да пуши, Стъб насърчаваше екипажа на лодката си за нападение.

Да, рибата бе променила напълно поведението си. Съзнавайки опасността, китът плуваше „с главата нагоре“; тази част от тялото му се подаваше косо от бурната пяна, която той изхвърляше^[1].

— Карайте, карайте, мои хора! Не бързайте; полека… ама карайте; карайте я като мълния, повече не трябва! — викаше Стъб и изхвърляше кълба дим, докато говореше. — Карай с дълги и силни удари, Таштего. Карай, Таш, карай, моето момче… карайте всички; само че спокойно, спокойно… невъзмутимо, както се казва… полека, полека… карайте я като черна смърт и ухилени дяволи, да накарате погребаните мъртъвци да наскачат от гробовете си… Повече не трябва. Карайте!

— У-хуу! У-хее! — изкрещя в отговор гейхедът и страшният боен вик се понесе в небесата; а всички гребци в изпълнената с напрежение лодка се наведоха неволно напред по примера, даден от усърдния индианец. На неговите диви викове отвърнаха други, още по-диви.

— Ки-хиий! Ки-хий! — изрева Дагу, мятайки се напред и назад на седалището като тигър в клетка.

— Ка-ла! Куу-луу! — изрева Куийкуег, сякаш си облизваше устните след хапка печено пиле.

Така, с гребане и викане, лодките пореха морето. През това време, застанал начело, Стъб насърчаваше хората си за нападение, изхвърляйки непрестанно кълба дим. Те гребяха и напрягаха сили като отчаяни смелчаци, докато най-после се чу желаният вик:

— Ставай, Таштего!… И забивай!

Харпунът бе хвърлен.

— Всички назад!

Гребците удариха с веслата назад. В същия миг около всяка китка се изви нещо свистящо и горещо. Беше магическото въже. В предния миг Стъб го бе отвъртял набързо два пъти от шпила, от който поради все по-засилващото се въртене бликаше бледосинкав дим, сливащ се с непрекъснатия дим от лулата. Преди да се отвие напълно от шпила, въжето изприщваше и двете ръце на Стъб, от които поизтърканите вече ватирани платнени ръкавици се бяха смъкнали случайно. Той държеше сякаш двуостра вражеска сабя, която неприятелят се мъчеше с все сили да му изтръгне.

— Намокри въжето! Намокри въжето! — извика Стъб на седналия най-близо до шпила гребец, който грабна веднага шапката си и я напълни с морска вода^[2]. Отвъртяха още няколко реда и въжето най-после се спря. Лодката летеше сега сред кипящите води като акула с всички перки. Стъб и Таштего размениха местата си — на носа и кърмата — една наистина главоломна задача при такова люшкане.

Тъй като треперещото въже се бе проточило по цялата дължина от горната част на лодката и тъй като беше по-опънато от струна на арфа, бихте могли да помислите, че лодката има два кила, от които единият пори водата, а другият въздуха — защото тя се носеше едновременно и в двете стихии. Непрекъснат водопад се разливаше пред носа й; непрестанен водовъртеж оставаше след нея; а при най-лекото движение вътре, дори при мръдване на пръст, люлеещият се, скърцащ съд навеждаше треперещия си борд към морето. Хората летяха, всеки вкопчен с все сила за седалката, за да не изхвръкне в пяната; а високият Таштего до веслото на кърмата бе превил почти одве снага, за да сниши центъра на тежестта си. Стори ми се, че са прекосили целия Атлантически и Тихи океан, когато китът най-после позабави ход.

— Дърпай… дърпай! — викна Стъб на боцмана. И като се обърнаха към кита, всички повлякоха към него лодката, която все още се теглеше напред. Изравнявайки се с кита, Стъб опря здраво коляно о опорната дъска и започна да забива едно след друго копията си в бягащата риба, като — според заповедите му — лодката ту се отдръпваше от ужасния водовъртеж край кита, ту се изравняваше с него за ново нападение.

От всички страни на чудовището се лееха сега червени струи като ручейчета от хълм. Израненото му тяло плуваше не в пяна, а в кръв, която клокочеше и вреше на стотици метри зад него. Озарило това пурпурно езеро сред морето, залязващото слънце го отразяваше по лицата на хората, които лъщяха като червенокожи. През това време от дихателния отвор на кита бялата пара бликаше непрестанно с предсмъртно усилие, а от лулата на възбудения водач се извиваха мощни спирали; след всеки удар Стъб издърпваше изкривеното копие (завързано за въжето), оправяше го с няколко бързи удара в борда на лодката и го хвърляше отново срещу кита.

— Карай… карай! — викна той на боцмана, когато яростта на изтощения кит започна да отслабва. Карай!… По-близо!

— И лодката се изравни с рибата. Като отиде на носа й, Стъб заби бавно острото си копие в рибата и започна да го върти бавно, сякаш търсеше предпазливо някой златен часовник, който китът бе погълнал, а Стъб се страхуваше да не го счупи, преди да го извади. Златният часовник беше животът на рибата. Най-после го улучи, защото, минавайки от унеса си в неизразимото състояние, наричано „гърчове“, чудовището се преметна страхотно в кръвта си, обгърнато в непроницаема, бурна, кипяща пяна, така че попадналата във водовъртежа лодка, отдръпвайки се моментално назад, трябваше с голямо усилие да се измъква слепешката от бурния полумрак в ясния дневен въздух.

Гърчовете започнаха да стихват, китът се преобърна още веднъж, свивайки и разпускайки с потръпвания дихателния си отвор в остро, хъркащо, предсмъртно дишане. Най-после в ужасения въздух бликнаха струя подир струя съсирена кръв, напомняща пурпурна утайка на червено вино, която падна върху неподвижното тяло и се отцеди в морето. Сърцето се бе пръснало.

— Мъртъв е, мистър Стъб — каза Дагу.

— Да, и двете лули угаснаха! — Изваждайки своята от устата си, Стъб изтърси пепелта във водата и постоя за миг така, загледан умислено в рибата, която бе убил.