Херман Мелвил
Моби Дик (72)

Глава 70
Сфинксът

Китът трябва да бъде обезглавен преди обелването на маста му. А обезглавяването на спермацетовия кит е един научен анатомичен подвиг, с който опитните китови хирурзи твърде много и не без основание се гордеят.

Имайте предвид, че китът няма никакъв врат; напротив, мястото, където главата и тялото му изглеждат съединени, е най-дебелата негова част. Помнете също, че хирургът трябва да действа от високо, като между него и пациента му има от осем до десет стъпки разстояние и пациентът е почти скрит в едно помътено, развълнувано, често пъти дори бурно и кипящо море. Не забравяйте, че при такива неблагоприятни условия той трябва да направи разрез, дълбок няколко стъпки; и при такъв подземен труд, без да може да надзърне в непрестанно свиващия се отвор, трябва да се провре изкусно между всички прилежащи, забранени части и да отдели гръбнака точно там, където той се вмъква в черепа. Няма ли да се учудите тогава от самохвалството на Стъб, че му трябват само десет минути, за да обезглави един спермацетов кит?

Отделената глава отхвърлят назад, завързана с въже, и я държат така до окончателното обелване на тялото от маста. След това, ако е глава на дребен кит, вземат я на палубата, за да се разпоредят с нея. Но ако е глава на възрастен кит, това е невъзможно; защото главата на спермацетовия кит е почти една трета от тялото му, а да се вдигне такава тежест дори с огромните скрипци на китоловен кораб, е толкова напразен опит, колкото да се претегли холандски хамбар на златарски везни.

След като китът на „Пекод“ бе обезглавен и обелен, главата бе закачена до борда на кораба — почти наполовина във водата, за да бъде все още поддържана донякъде от родната стихия. Претовареният кораб се навеждаше силно към нея поради огромното дърпане от долния край на средната мачта, а всяка рейка от тази страна стърчеше като макара над вълните; и окървавената глава висеше от кръста на „Пекод“ като главата на великана Олоферн от пояса на библейската Юдит.

Докато тази последна задача се завърши, дойде пладне и моряците слязоха да обядват. Върху доскоро шумната, сега безлюдна палуба настъпи тишина. Дълбок меден покой разгъваше все повече и повече над морето безшумните си, неизмерими листа, напомнящи листата на всеобхватен жълт лотос.

Минаха няколко мига и в това безмълвие се появи Ахав, дошъл сам от кабината си. Той обиколи няколко пъти капитанския мостик, поспря се да погледне през борда, после отиде полека из главните ванти, взе дългата лопата на Стъб — останала там след обезглавяването на кита, — заби долния й край в увисналата маса, взе другия й край като патерица под мишница и се облегна на нея, загледан внимателно в главата.

Беше черна и качулата; увиснала така сред дълбокия покой, напомняща сфинкса в пустинята. „Говори, грамадна, достопочтена главо — промълви Ахав, — ти нямаш брада, но си обраснала поне с мъх; говори, могъща главо, и ни разкажи своята тайна. Ти се гмурваш най-дълбоко от всички плувци. Главата, над която сега блести небесното слънце, се е движила из основите на света. Там, където ръждясват незапомнени имена и кораби, където гният незнайни надежди и котви, където кръвожадният трюм на фрегатата «Земя» е натоварен с костите на милиони удавници; там, в тия страхотни водни простори, е бил твоят роден дом. Ти си била там, където никой водолаз и плувец не достига; спала си до много моряци, чиито чезнещи в безсъница майки биха дали живота си за това право. Виждала си прегърнати влюбени да скачат от горящия кораб, да потъват, притиснати един до друг, под тържествуващи вълни; верни един на друг, когато небето им е изменило. Виждала си убития помощник-капитан, хвърлен посред нощ през борда от пирати; той се спуска с часове в дълбоката нощ на ненаситната паст, а убийците му плават безнаказано: … докато в същото време бързи мълнии разбиват съседния кораб, който би отвел един праведен съпруг към очакващи го, любещи ръце. О, главо! Ти си виждала неща, от които планетите могат да се разлетят на късчета и Авраам да стане безверник; но не казваш нито дума!“

— Кораб, кораб! — чу се ликуващият глас на дежурния от главната мачта.

— Така ли? Ето нещо радостно! — Ахав се изправи изведнъж и буреносните облаци се разпръснаха от челото му. — Такъв радостен вик при такъв мъртвешки покой би могъл почти да покръсти един по-добър човек… На какво разстояние?

— Три румба^[1] вдясно от носа, сър, и се носи с вятъра към нас.

— Още по-добре, човече. Да би дошъл насам свети Павел и да донесеше своя полъх към моето безветрие! О, природо, о, човешки дух! Как неизразими са свързаните ви сходства! И най-мъничкият материален атом не може да се движи и да живее, ако няма свой лукав духовен двойник.