Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Moby-Dick, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 27 гласа)

Информация

Сканиране
noisy (2010)
Разпознаване и корекция
vasko_dikov (2010)
Корекция
NomaD (2010)

Издание:

Херман Мелвил. Моби Дик

Второ издание

Редактор: Жени Божилова

Художник: Иван Кьосев

Художник-редактор: Ясен Васев

Техн. редактор: Радка Пеловска

Коректори: Радослава Маринович, Ладия Стоянова

Дадена за набор 14.XII.1976 г.

Подписана за печат март 1977 г.

Излязла от печат юни 1977 г.

Формат 84х108/32. Печатни коли 35 1/2.

Издателски коли 29,82. Цена 2,53

Д.И. „Народна култура“ — София, ул. „Г. Генов“ 4

ДПК „Димитър Благоев“ — София, ул. „Ракитин“ 2

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Моби Дик от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Моби Дик
Moby-Dick
Титул на първото издание
Титул на първото издание
АвторХерман Мелвил
Създаване
Първо издание18 октомври 1851 (Великобритания)
14 ноември 1851 (САЩ) г.
САЩ
ИздателствоRichard Bentley (Великобритания)
Harper & Brothers (САЩ)
Оригинален езиканглийски
Видроман
НачалоCall me Ishmael.
КрайIt was the devious-cruising Rachel, that in her retracing search after her missing children, only found another orphan.
Моби Дик в Общомедия

„Моби Дик“ (на английски: Moby-Dick)) е епичен роман от американския писател Херман Мелвил, който е издаден на 18 октомври 1851 година в Лондон. На български е преведен от Невяна Розева. Моби Дик е много продавана книга през 19 век.

Сюжет

Романът описва преследването на белия кит, наречен Моби Дик, с китоловния кораб „Пекоуд“, под командването на капитан Ахаб.

Превод и издаване в България

  • 1935 – Херман Мелвил. Белият кит:Моби Дик. прев. Лазар Голдман Изд. „Т. Ф. Чипев“.
  • 1962 – Херман Мелвил. Моби дик. Прев. от англ. Невяна Розева Изд. „Народна култура“. София, 1962.
  • 1962 – Херман Мелвил. Моби дик. Прев. от англ. Изд. „Народна младеж“. София, 1962.
  • 1977 – Херман Мелвил. Моби дик. Прев. от англ. Невяна Розева Изд. „Народна култура“. София, 1977.
  • 1983 – Херман Мелвил. Избрани произведения в 5 тома. Том 3:Моби дик. Прев. от англ. Невяна Розева Изд. „Георги Бакалов“. Варна, 1983.
  • 2009 – Херман Мелвил. Моби дик. Прев. от англ. Невяна Розева Изд. „Вестникарска група България“. София, 2009.
  • 2009 – Херман Мелвил. Моби дик:капитан Ахав преследва белия кит. Прев. от англ. Ваня Пенева Изд. „Емас“. София, 2009.
  • 2014 – Херман Мелвил. Моби дик. Прев. от англ. Невяна Розева Изд. „Изток-Запад“. София, 2014.

Външни препратки

Глава 3
Гостилница „Китов фонтан“

Когато влезете в гостилница „Китов фонтан“ с островърхия покрив, озовавате се в широко, ниско, разхвърлено преддверие със старомодна ламперия, напомнящо борда на някой овехтял плавателен съд. На едната стена е окачена картина с маслени бои, толкова опушена и изпоцапана, че на неравномерното, кръстосано осветление бихте могли да отгатнете смисъла й едва след прилежно последователно изучаване и след грижлив разпит на съседите. Безчисленото множество от сумрак и сенки отначало оставяше впечатлението, че някой амбициозен млад художник от времето на нюингландските вещици се е опитал да нарисува хаоса. А след по-продължително и старателно съзерцание, след многократни размишления и особено след като отворите прозорчето в дъното на хола, ще стигнете до заключението, че подобна мисъл, колкото и неразумна, може би не е съвсем неоправдана.

Но това, което най-много ще ви смае и смути, е продълговатото, меко, зловещо черно тяло, което витае насред картината над три неясни сини черти, плуващи сред неописуема пяна. Една наистина блатиста, мочурлива, лепкава картина, която може да разстрои всеки нервен човек. Но тя излъчва все пак някакво неопределено, полупостигнато, невъобразимо величие, което така ви приковава към нея, че накрая решавате да откриете какво точно означава това чудо. Стрелва ви блестяща, но, уви, измамна мисъл. Това ще е Черно море при нощна буря… или чудовищната борба на четирите основни стихии… или прокълната пустош… или полярна зимна гледка… или размразяването на заледения поток на времето. Но всички тези предположения най-после отстъпват пред зловещия образ в картината. Щом разгадаете него, всичко друго се изяснява. Чакайте: няма ли той някаква далечна прилика с голяма риба? Дори със самия огромен Левиатан?

Такова е било всъщност, както изглежда, намерението на художника: това е моето собствено заключение, основано донякъде върху съгласуваните мнения на неколцина стари хора, с които разговарях по въпроса. Картината представлява кораб от Кейп Хорн сред ураган; виждат се само трите разнебитени мачти на люшкащия се полупотънал съд; а един разярен кит, готов да се нахвърли върху него, ще се набоде страхотно на върха на мачтите.

Насрещната стена на хола беше окичена с варварска украса от чудовищни криваци и харпуни. Някои бяха нагъсто обсипани с лъскави зъби, напомнящи резци от слонова кост; по други се виждаха кичури от човешка коса; един имаше формата на сърп с голяма извита дръжка като дъга, оставена върху току-що окосена трева от дългорък косач. Човек потреперва, докато ги гледа, и се пита кой людоед или дивак е косил с тия ужасни, остри сечива. Между тях имаше и вехти, ръждясали харпуни и куки, всички изпочупени и изкривени. Някои от тия оръжия бяха исторически. С този, навремето си дълъг, а сега ужасно изкривен харпун Натан Суейн убил преди петдесет години петнадесет кита в един ден от изгрев до залез-слънце. А тази кука — заприличала сега на тирбушон — е била хвърлена във водите на Ява и отнесена от кит, убит след години при Кейп Бланко. Желязото се забило близо до опашката и като попаднала в човешко тяло игла изминало цели четиридесет стъпки, докато най-после го намерили заседнало в гърбицата на кита.

Като минете през това полутъмно преддверие и през ниския сводест коридор — прокаран през някогашен голям централен комин с много огнища, — влизате в гостилницата. Това помещение беше още по-мрачно, с такива ниско надвиснали тежки греди и вехти, изядени дъски на пода, че приличаше на задната палуба на някой стар военен кораб, особено в такава ветровита нощ, когато този закотвен на края на пристана ковчег се люшка най-ужасно. В единия край имаше дълга ниска маса, прилична на чекмедже, покрита с пукнати стъкла, в която бяха нахвърляни прашни ценности, събирани из най-далечните кътчета на широкия свят. От най-отдалечения ъгъл се вдаваше една мрачна бърлога — барът, — грубо подражание на китова глава. Ето я извитата кост на китовата челюст, толкова широка, че цяла кола би могла да мине под нея. Вътре имаше жалки полици с вехти кани, бутилки и шишета; а в тези всепоглъщащи уста като някой нов прокълнат библейски Йона (както всъщност го наричаха) едно дребно повехнало старче, което прибираше парите на моряците, продавайки им скъпо самозабрава и смърт.

В отвратителни чаши наливаше той своята отрова. Макар и с правилна цилиндрична форма отвън, тия подли, изцъклени зелени чаши се заострят измамнически отвътре към едно лъжливо дъно. Грубо издълбани в стъклото успоредни меридиани опасват тези разбойнически канчета. До тази рязка ще платите само един пенс; до следващата — още един; и така нататък, докато стигнете до най-горната — пълна кейпхорнска мярка, която можете да глътнете срещу един шилинг.

Когато влязох в помещението, намерих група млади моряци, насядали около една маса, да разглеждат пред мъждукаща лампа разни моряшки изделия. Потърсих стопанина и на искането ми да бъда настанен в стая получих отговора, че заведението било препълнено — нямало ни едно свободно легло.

— Ама я почакай — добави той, като се удари по челото, — нямаш нищо против да спиш с някой китоловец, нали? Предполагам, че отиваш на лов за китове, затова не е лошо да свикнеш.

Казах му, че не обичам да спя с друг човек; но ако това се налага, ще зависи какъв е китоловецът; и ако стопанинът наистина няма никакво място, а китоловецът не е съвсем неприемлив, вместо да скитам из непознат град в такава студена нощ, бих споделил леглото на някой почтен човек.

— Така и предполагах. Добре, сядай. Ами вечеря?… Искаш ли вечеря? Ще я приготвя ей сега.

Седнах на стара дървена пейка, издълбана от край до край, като пейките при Батареята. Някакъв преживящ моряк я разкрасяваше и в тоя момент с джобното си ножче, като се бе навел да дълбае усърдно в пространството между нозете си. Опитваше се да изобрази плаващ кораб, но, струва ми се, без особен успех.

Най-после пет-шест души бяха поканени за вечеря в съседната стая, студена като Исландия. Не беше палено — стопанинът каза, че не можел да си позволи подобно нещо. Беше и полутъмно — само две жалки лоени свещи с книжни якички. Трябваше да закопчеем полушубките си догоре и да вдигнем с премръзнали пръсти чашите с кипящ чай. Но яденето беше много хранително — само месо и картофи, че и кнедли; да, кнедли за вечеря! Един младеж със зелен шинел се нахвърли веднага на тях.

— Ти, моето момче — каза стопанинът, — непременно ще имаш кошмари тази нощ.

— Стопанино — прошепнах аз, — този ли е китоловецът?

— О, не — отвърна дяволито той. — Китоловецът е тъмнокож. И не яде кнедли… Не ги поглежда дори… яде само бифтеци, и то недопечени.

— Дявол да го вземе — казах аз. — Къде е този китоловец? Тук ли е?

— Скоро ще дойде — беше отговорът.

Неволно почнах да изпитвам подозрения към този „тъмнокож“ китоловец. Във всеки случай реших, че ако се наложи да спим заедно, той ще трябва да се съблече и да легне преди мене.

След вечерята всички се върнахме отново в бара, където — като не знаех какво да правя — реших да прекарам вечерта в наблюдения.

След малко отвън се чу голяма врява. Стопанинът скочи и извика:

— Екипажът на „Грампус“! Видях в обявата тази сутрин: корабът се връща невредим след тригодишно пътешествие с пълен улов. Ура, момчета! Ще имаме последни новини от островите Фиджи!

В преддверието се чу тропот на моряшки ботуши; вратата се отвори и цял рояк моряци нахълта вътре. Загърнати в рошави кожуси, завили главите си с вълнени шалове, със заскрежени бради, те напомняха нашествие на лабрадорски мечки. Бяха току-що слезли от кораба и това беше първото заведение, в което влизаха. Затова не е чудно, че се насочиха право към китовата паст — тоест към бара, — където свещенодействащият набръчкан стар Йона наля на всички пълни чаши. Един се оплака, че главата му била ужасно изстинала, и Йона му приготви веднага някаква катраноподобна смес от джин и меласа, като се кълнеше, че това бил всемогъщ цяр за всякакви простуди и възпаления, все едно дали са скорошни или отдавнашни и дали са пипнати край Лабрадорските брегове или на някой леден остров.

Виното ги хвана бързо, както става и с най-закоравелите пияници, щом слязат на сушата, и те започнаха да се закачат и беснеят.

Но аз забелязах, че един от тях се държи малко настрана и макар да не искаше да разстройва веселието на другарите си със своята трезвеност, все пак се въздържаше да вдига врява като другите. Този човек веднага ме заинтересува; а тъй като морските божества бяха наредили да ми стане другар на кораба (макар и само за спане), ще си позволя да го опиша накратко. Беше цели шест стъпки висок, с величествени плещи и гърди като шлюз. Рядко бях виждал толкова мургав човек. Лицето му, загоряло от слънцето, беше тъмнокафяво, а от това белите му зъби изглеждаха още по-светли; в дълбоката сянка на очите витаеха спомени, които не изглеждаха много радостни. Гласът му издаваше веднага, че е южняк, а стройната снага ме караше да мисля, че трябва да е от високите планинци на Алеганиан Ридж във Вирджиния. Щом веселбата на другарите му стигна своя връх, този човек се измъкна незабелязано и аз го видях едва когато ми стана спътник в морето. Обаче след няколко минути другарите му забелязаха неговото отсъствие и тъй като изглеждаше, че неизвестно защо много го обичат, всички се развикаха: „Бълкингтън! Бълкингтън! Къде е Бълкингтън?“, и изхвръкнаха от заведението да го търсят.

Наближаваше девет, помещението утихна почти неестествено след доскорошните крясъци и аз започнах да обмислям с радост намерението, което ми бе хрумнало точно преди влизането на моряците.

Никой не обича да спи с друг. Човек не желае да спи дори с брата си. Не зная защо, но всеки предпочита да спи сам. А ако ти се налага да преспиш с непознат чужденец в непозната гостилница в чужд град и този непознат чужденец да е китоловец, възраженията се умножават твърде много. Нямаше никакво основание именно аз, а не някой друг моряк да спи с другиго на едно легло; защото в корабите моряците спят по двама на легло толкова, колкото на сушата биха спали с другиго неженените крале. Всички спят, разбира се, в едно помещение, но всеки си има своя койка, покрива се със свое одеяло и спи в собствената си кожа.

Колкото повече мислех за този китоловец, толкова по-противна ми ставаше мисълта да лежа до него. Редно беше да предположа, че щом е китоловец, бельото или вълнените му дрехи, според случая, щяха да са ако не най-груби, то не и най-хубави. Почувствах, че изтръпвам. Освен това беше късно и моят почтен китоловец би трябвало да се е прибрал вече за спане. А представете си, че връхлети в полунощ — как ще разбера от кой вертеп се е домъкнал?

— Стопанино! Промених решението си за китоловеца… няма да спя с него. Ще се опитам да пренощувам на пейката ей тук.

— Както обичаш; съжалявам, че не мога да ти отделя за постелка някоя покривка за маса; а пък дъските са страшно корави — Той опипа чеповете и вдлъбнатините. — Почакай малко, моряко; в бара имам едно дърводелско ренде; почакай малко, казвам, да ти направя по-удобно легло.

Докато говореше, той донесе рендето; най-напред изтри праха от пейката с вехтата си копринена кърпа, после се залови здраво да изглажда леглото ми, усмихвайки се през цялото време като маймуна. Стърготините хвърчаха наляво и надясно, докато рендето най-после се удари о един неразрушим чеп. Стопанинът щеше без малко да си изкълчи ръката и аз го помолих да прекрати рендосването — леглото беше вече достатъчно меко, пък и не зная дали и най-старателното рендосване би могло да превърне в пух една борова дъска. И тъй, той прибра все така усмихнат стърготините, хвърли ги в голямата печка насред помещението и отиде да си гледа работата, като ме остави потънал в дълбоки размишления.

Аз премерих пейката и открих, че е с цяла стъпка по-къса от мен; това можеше да се оправи с един стол. Но беше и с цяла стъпка по-тясна, отколкото ми трябваше, а втората пейка беше почти четири инча по-висока, та не можех да ги наредя една до друга. Тогава дръпнах първата пейка на единственото свободно място към стената, като не я долепих съвсем до края, за да ми бъде по-широко. Но скоро почувствах, че поради нахлуващия през рамката на прозореца студен въздух планът ми ще бъде неприложим, най-вече защото откъм недобре затварящата се врата идваше второ течение и двете образуваха истински вихрушки в непосредствена близост до мястото, където възнамерявах да прекарам нощта.

Дявол да го вземе този китоловец, мислех си аз; но я да видим дали не мога да го изпреваря… да заключа вратата отвътре, да си легна и да не се обаждам на никакво чукане. Идеята не изглеждаше лоша; и все пак след повторно обмисляне се отказах от нея. Кой знае дали на другата сутрин, още щом се подам от стаята, китоловецът нямаше да ме пребие в преддверието?

Огледах се отново и като не видях никаква възможност да прекарам нощта поносимо, ако не спя с друг, помислих, че предубежденията ми срещу този непознат китоловец са може би неоснователни. Ще почакам малко, рекох си; той все някога ще трябва да се прибере. Ще го поогледам добре и може би ще станем чудесни съжители — нищо не се знае.

Но при все че другите се прибираха по един, по двама или трима и отиваха да спят, моят китоловец все още не се виждаше.

— Стопанино! — запитах аз. — Какъв е тоя човек… все тъй късно ли се прибира?

Минаваше вече полунощ.

Стопанинът се усмихна все така вяло: изглежда, забавляваше се ужасно от нещо, което не можех да разбера.

— Не — отвърна той, — обикновено е ранобудна птица: рано ляга и рано става… Трудолюбива птица е… Тази вечер излезе по търговия и не мога да разбера защо закъсня толкова… Може да не е успял да си продаде главата.

— Да си продаде главата ли? Какви глупости ми приказваш? — побеснях аз. — Да не искаш да кажеш, стопанино, че този китоловец е тръгнал в събота вечер или по-точно в неделя сутринта да продава из града главата си?

— Тъкмо така — отговори стопанинът. — А пък аз му казах, че не ще може да я продаде тук, защото пазарът е преситен.

— С какво? — изкрещях аз.

— С глави, разбира се; малко ли глави има по света?

— Казах ти вече, стопанино — подех съвсем спокойно, — по-добре ще сториш да престанеш с тия приказки… не съм толкова зелен, колкото ме смяташ.

— Може и да не си — той извади една клечка и започна да си дялка клечка за зъби, — но предполагам, ще станеш съвсем тъмнокож, ако оня китоловец те чуе да злословиш за главата му.

— Ще я разцепя аз тая глава — побеснях отново при тези неразбираеми дрънканици на гостилничаря.

— Та тя е вече разцепена — отвърна той.

— Разцепена ли? — запитах. — Разцепена ли каза?

— Разбира се, и затова, предполагам, не може да я продаде.

— Слушай, стопанино — изправих се и застанах пред него невъзмутим като вулкана Хекла в снежна буря, — престани да дялкаш. Трябва да се разберем, и то незабавно. Аз идвам в заведението ти и ти искам легло; ти ми казваш, че можеш да ми дадеш само половин легло; другата половина била дадена на някакъв китоловец. И за този китоловец, когото още не съм видял, ми разказваш упорито най-невероятни и отчайващи неща, целящи да ми внушат неприятно чувство към човека, когото си ми отредил за съжител, и то в едно съвсем тясно и близко съжителство. Затова искам да ми обясниш и да ми разкажеш кой е и какъв е този китоловец, дали ще е във всяко отношение безопасно да прекарам нощта с него. Преди всичко бъди така добър да отречеш, че е отишъл да продава главата си, защото, ако това е вярно, ще е отлично доказателство, че този човек е съвсем луд. А аз нямам намерение да спя с побъркан; и ти, сър, именно ти, стопанино, ти, сър, като се опитваш съзнателно да ме подтикнеш към подобно нещо, се излагаш на углавно преследване.

— Ех — каза стопанинът след дълга въздишка, — много дълга проповед, особено от момък, който се и разбеснява от време на време. Но успокой се, бъди спокоен; този китоловец, за когото ти говорих, току-що пристигна от южните морета, където закупил много балсамирани новозеландски глави (те се ценят много, както знаеш), и продаде всичките, с изключение на една, която излезе да продаде тази вечер, защото утре е неделя, а в неделя, когато хората отиват на черква, не може да се продават човешки глави по улиците. Той имаше такова намерение миналата неделя, но аз го възпрях тъкмо когато излизаше от вратата с четири глави, нанизани на връв като лукови глави.

Тези думи обясниха неразбираемата тайна и доказаха, че стопанинът не е имал намерение да се подиграва с мене… Но все пак какво да мисля за един китоловец, който е тръгнал в събота срещу света неделя да върши такава людоедска търговия — да продава глави на умрели езичници?

— Както изглежда, стопанино, този китоловец е опасен човек.

— Редовно си плаща — беше отговорът. — Само че, слушай, късно е вече и най-добре ще е да се пъхнеш под юргана… Леглото е чудесно: ние със Сал спахме в него през сватбената си нощ. Двама души могат да се разположат нашироко в това легло; много е просторно. Преди да го изоставим, Сал туряше Сем и малкия Джони да спят в краката ни. Но една нощ аз съм ритнал в съня си, Сем се търкулнал на пода и си бе счупил ръката. След тази случка Сал каза, че така не можело да продължава. Чакай, ей сега ще ти дам свещ. — Докато говореше, той запали една свещ и ми я подаде, като се приготви да ме води. Аз стоях нерешително; но той погледна часовника в ъгъла и извика: — Та сега е вече неделя… Няма да видиш тая нощ китоловеца; другаде е пуснал котва; затова да вървим. Хайде, няма ли да дойдеш?

Поразмислих за миг, после тръгнахме по стълбите и най-сетне влязох в една малка стая, студена като мидена черупка, с едно наистина огромно легло, където можеха да спят един до друг четирима китоловци.

— Ето — каза стопанинът, оставяйки свещта върху мръсен моряшки сандък, който изпълняваше двойна длъжност — на умивалник и маса; — настани се, както ти е удобно, и лека нощ.

Когато отделих поглед от леглото, което разглеждах, той бе вече изчезнал.

Отметнах юргана и се наведох. Макар и не много изискано, леглото все пак издържа доста добре прегледа. След това огледах стаята; освен леглото и масата тук имаше само една груба лавица, четири стени и един хартиен параван пред камината, изобразяващ човек, нанасящ удар на кит. Имаше и други вещи, които не принадлежаха на мебелировката: един навит хамак, хвърлен в ъгъла; голяма моряшка торба с дрехите на китоловеца, която му служеше навярно за куфар. На лавицата над камината имаше връзка чуждестранни кокалени въдици, а до горния край на леглото беше изправен дълъг харпун.

А какво е това нещо на сандъка? Взех го, занесох го до свещта, опипах го, подуших го, помъчих се всякак да стигна до някакво задоволително заключение. Можех да го сравня само с голяма изтривалка, украсена по краищата с малки стърчащи шипчета, напомнящи боядисаните таралежови бодли по индиански мокасини. В средата на тази изтривалка имаше отвор или цепнатина, като на южноамериканско пончо. Но кой трезвен китоловец ще наметне изтривалка и ще тръгне така предрешен по улиците на някой християнски град? Навлякох я, за да я премеря; тя ме притисна като кошница, защото беше извънредно рошава, дебела, а, струва ми се, и малко влажна, като че тайнственият китоловец бе излизал с нея в дъждовен ден. Отидох така докаран до едно парче от огледало, окачено на стената; никога в живота си не бях виждал подобно плашило. Измъкнах се от тази одежда с такава бързина, че едва не си изкълчих врата.

Седнах на леглото и се замислих за този продавач на глави и неговата изтривалка. Мислих някое време, после станах, свалих полушубката си, изправих се насред стаята и продължих да мисля. След това съблякох сакото си и се замислих отново, останал само по риза. Но като ми стана студено и като си спомних думите на стопанина, че щом е закъснял толкова, китоловецът няма да се върне тази нощ, без да му мисля повече събух панталоните и обущата си, загасих свещта, мушнах се в леглото и се предадох на Божиите грижи.

Не мога да кажа дали дюшекът беше пълен с царевични кочани или отломки от строшени съдове, но много се въртях и дълго време не можах да заспя. Най-после потънах в лека дрямка и вече бях тръгнал към страната на съня, когато чух тежки стъпки в коридора, а под вратата зърнах ивица светлинка.

Господ да ми е на помощ, помислих, това трябва да е китоловецът, дяволският продавач на човешки глави. Но продължих да лежа, без да мърдам, решен да не се обаждам, докато не ми заговорят. Със свещ в едната ръка и с истинска новозеландска глава в другата непознатият влезе в стаята, остави свещта в един доста отдалечен ъгъл на пода, без да погледне към леглото, после почна да развързва въжетата на голямата торба, за която вече споменах. Горях от нетърпение да видя лицето му, но известно време, докато отваряше торбата, той беше гърбом към мене. Когато свърши тази работа обаче, той се обърна… и тогава, о, небеса! Каква гледка! Какво лице! Тъмно, синьо-червеникаво-жълто, с големи възчерни петна. Да, той беше точно такъв, какъвто си го представях — ужасен за другар по легло: бил се е с някого, накълцали са го здравата и сега идва направо от лекаря. Но в тоя миг той обърна лице към светлината така, че видях ясно, че тези тъмни петна по бузите му не са налепени пластири, а белези. Отначало не знаех какво да мисля; но скоро ми се стори, че съзирам истината. Припомних си историята за някакъв бял китоловец, който попаднал сред людоеди и бил татуиран от тях. Реших, че този китоловец е преживял може би същото приключение по време на далечните си пътешествия. Какво пък най-после, помислих си! Такъв е само външният му вид; а човек може да бъде почтен във всякаква кожа. Но все пак какво е това необикновено лице, искам да кажа, онази негова част, която обграждаше татуировката и беше напълно независима от нея? Това можеше да е, разбира се, просто тропически загар; не бях чувал обаче някой бял да изгори дотолкова от слънцето, че да добие жълто-синьо-червеникав цвят. А не бях пътувал досега из южните морета и допуснах, че слънцето може да оказва там такова необикновено действие върху кожата. Докато тези мисли прекосяваха като мълнии съзнанието ми, китоловецът все още не ме бе забелязал. След като отвори с усилие торбата, той започна да рови из нея и скоро извади оттам нещо като томахавка и кесия от тюленова кожа с козината отвън. Остави ги на вехтия сандък насред стаята, взе новозеландската глава — която беше наистина ужасна — и я прибра в торбата. Когато си свали след това шапката — нова касторена шапка, — едва не извиках от изненада. Главата му беше съвсем гола — само с един малък завит перчем на челото. Тази гола синьочервеникава глава приличаше досущ на почернял череп. Ако непознатият не бе застанал между мене и вратата, бих изхвръкнал навън като стрела.

Помислих да се измъкна през прозореца, но се намирах на втория етаж откъм двора. Не съм страхливец, обаче въпреки това недоумявах какво да правя с този червенокож разбойник, продавач на човешки глави. Незнанието е родител на страха и тъй като бях съвсем смутен и объркан пред този непознат, признавам, страхувах се от него като от самия дявол, попаднал някак в стаята ми в среднощ. Бях толкова изплашен, щото не намерих сили да му заговоря и да поискам задоволителен отговор на онова, което ми се струваше необяснимо.

През това време той продължи да се съблича и най-после откри гърдите и ръцете си. Кълна се, че тия закрити части на тялото му имаха същите петна, каквито имаше по лицето; същите тъмни петна се виждаха и по гърба му; като че бе участвал в Тридесетгодишната война, откъдето пристигаше цял в пластири. Нещо повече, петна покриваха и краката му, като че безброй тъмнозелени жаби се катереха по стъбла на млади палми. Ясно беше, че е някой отвратителен дивак, пристигнал с китоловен кораб от южните морета в тази християнска страна. Потреперих при мисълта. А на всичко отгоре продава и глави… може би главите на собствените си братя. Може да хареса и моята!… Господи! Ето и томахавката!

Но нямах време да треперя, защото дивакът се залови сега за нещо, което погълна изцяло вниманието ми и ме убеди, че този човек е езичник. Като отиде до тежкото палто с качулка, което бе оставил на един стол, той потърси из джобовете и извади една уродлива гърбава фигурка, на цвят като новородено конгоанско бебе. Припомняйки си балсамираната глава, отначало помислих, че тази черна фигурка е истинско бебе, съхранено по същия начин. Но забелязах, че е твърдо и лъскаво като полиран махагон, и реших, че не може да бъде друго освен дървен идол, какъвто и наистина беше. Защото дивакът отиде до камината, отмести хартиения параван и изправи гърбавата фигурка като фигура от кегелбан на скарата. Подпорите и тухлите на камината бяха толкова опушени, че това огнище беше напълно подходящ мавзолей или параклис за конгоанския идол.

Все тъй изпълнен с безпокойство, втренчих поглед в полузакрития образ, да видя какво ще става по-нататък. Дивакът взе две шепи талаш от джоба на палтото си, изсипа го внимателно пред идола, сложи отгоре парче моряшки сухар, доближи пламъка на лампата и го запали. След това, като пъхна няколко пъти набързо пръстите си в огъня и още по-набързо ги отдръпна (защото, както изглежда, доста силно се опари), успя най-после да извади сухара, поиздуха въгленчетата и пепелта от него и го поднесе почтително на своето негърче. Но тази сухоежбина, изглежда, не хареса на малкото дяволче; то не мръдна устни. Странните действия бяха придружени с още по-странни гърлени звуци, навярно някаква напевна молитва или псалмопение от страна на жертвоприносителя, който същевременно кривеше неестествено лице. Най-после загаси огъня, взе доста безцеремонно идола и го хвърли в джоба на палтото така нехайно, както ловец мята в торбата убит бекас.

Тези чудновати действия увеличиха безпокойството ми, а тъй като по всичко личеше, че ще привърши деловите си занимания и ще скочи в леглото при мене, помислих, че е крайно време, преди да е изгасил свещта, да развържа магията, която толкова време ме парализираше.

Но времето, през което обмислях какво да правя, се оказа съдбоносно. Той взе томахавката от масата, поразгледа я, вдигна я към свещта, както бе налапал дръжката й, и изпусна големи кълба тютюнев дим. В следния миг свещта бе загасена и людоедът скочи в леглото с томахавка между зъбите. Извиках — не можах да се сдържа; той изръмжа от изненада и започна да ме опипва.

Не помня какво измърморих и се хвърлих към стената, а после го замолих, който и какъвто и да е, да се укроти и да ме пусне да запаля отново свещта. Но гърленият му отговор ме убеди веднага, че погрешно е разбрал думите ми.

— Какъв дявул ти? — каза най-после той. — Не кажеш, дявул те взел, убия тебе.

При тия думи мъждукащата томахавка заискри в тъмнината край мене.

— Стопанино! За бога! Питър Кофин! — викнах аз. — Стопанино! Караул! Кофин! Ангели небесни, спасете ме!

— Говори! Кажеш кой ти, инак дявул взел, убия тебе! — изрева отново людоедът, а ужасните искри на томахавката пръскаха гореща тютюнева пепел наоколо ми, докато накрая ми се стори, че ризата ми се подпалва. Но, слава богу, в този миг стопанинът влезе в стаята със свещ в ръка, аз скочих от леглото и изтичах към него.

— Не бой се — каза той с познатата ми усмивка. — Куийкуег няма и с пръст да те пипне.

— Престани да се хилиш — викнах аз. — Защо не ми каза, че този дяволски китоловец бил людоед?

— Мислех, че си разбрал… нали ти казах, че продава глави из града?… Лягай сега да спиш. Слушай, Куийкуег… да се разберем, този човек спи с тебе… Разбра ли?

— Всичко разбра… — изръмжа Куийкуег, като изпусна пак няколко кълба дим, седнал на леглото.

— Лягай — покани ме той с томахавката си и отдръпна завивките. Стори го не само учтиво, но наистина любезно и съчувствено. Погледнах го за миг. Въпреки татуировките си той беше, общо взето, чист, приятен людоед. Защо вдигнах такава олелия, помислих аз, и той е човек като мене: и той има толкова основания да се страхува от мене, колкото и аз от него. По-добре е все пак да спя с един трезвен людоед, отколкото с пиян християнин.

— Стопанино — казах, — кажи му да угаси тази томахавка ли е, лула ли е и да престане да пуши; само тогава ще се върна при него. Не искам да спя с човек, който пуши в леглото. Опасно е, а пък не съм и застрахован.

Куийкуег се съгласи веднага щом стопанинът му предаде искането ми и ме покани пак така учтиво да си легна, като се сви на единия край, сякаш искаше да каже — и крака ти няма да докосна.

— Лека нощ, стопанино — казах аз. — Можеш да си отидеш.

Легнах и спах по-добре от всеки друг път.