Херман Мелвил
Моби Дик (118)

Глава 116
Издъхващият кит

В живота нерядко се случва, щом край борда ни минат любимци на съдбата, ние също — унили дотогава в пълното затишие — да усетим как тласкащият ветрец надува и собствените ни платна. Така стана, както изглежда, и с „Пекод“. Още на следния ден от срещата с „Бечълър“ бяха забелязани китове и четири от тях бяха убити; единият от самия Ахав.

Беше късно следобед, когато кървавата битка завърши и плавайки в прекрасното море и небе на залеза, слънцето и китът угаснаха тихо, в поруменелия въздух се понесе такава сладостна тъга и молитвен шепот, щото човек би казал, че испанският ветрец откъм манастирските долини на Манила, превърнал се необяснимо как в мореплавател, витае над морето, натоварен с вечерни псалмопения.

Успокоен, но още дълбоко унил, Ахав се бе отдалечил от кита и наблюдаваше от стихналата лодка последните му издихания. Защото странното зрелище при умирането на всеки спермацетов кит — издъхващ с обърната към слънцето глава, — това странно зрелище в подобна тиха вечер бе пробудило у Ахав непозната досега почуда.

— Как бавно и неотстъпно, с последно предсмъртно усилие, обръща той към него своето почтително и умоляващо чело. И той е поклонник на огъня — верен, баронски предан васал на слънцето!… О, какви безкрайно прелестни гледки е трябвало да видят тези безкрайно възхищаващи се очи! И тук, заключен отвред във воден кръг; отвъд гмежта на човешките радости и скърби, в чистосърдечното и безстрастно море, където никаква скала не предоставя скрижали за предания, където от незапомнени китайски вечности вълните се люшкат в безответна самота; като звездите, блещукащи над незнайните извори на Нигер; и тук животът умира с лице към слънцето, изпълнен с вяра; но погледни! Още щом умре, смъртта завъртва тялото и го запраща в друга посока.

О ти, тъмна индуска половина на естеството, изградила от костите на удавници своя собствен престол някъде в сърцето на пустинния океан, ти, безбожна царице, разговаряш съвсем искрено с мене във всепогубващия тайфун и в гробния покой на последвалото го затишие. И този твой кит, обърнал към слънцето издъхващата си глава и отвърнал я отново, е също поука за мене. О, скрепено с троен обръч и здраво споено могъщо бедро! О, високо устремен фонтан, сияещ с всички багри на дъгата! Напразно единият от вас се бори, напразно другият блика! Напразно, о кит, ти търсиш защита от всеживителното слънце, което само поражда, но не възвръща живота. И все пак ти, о тъмна половино на света, ме приспиваш с още по-горда, макар и по-мрачна вяра. Всички безименни, погълнати от тебе преплетени отломки плават тук под нозете ми; и аз се нося над вълните, поддържан от превърнатите във вода дихания на отдавна живели неща.

Привет, вечен привет, о море; само в твоето нестихващо вълнение буйната птица намира покой. Роден от сушата и откърмен от морето, макар че съм отгледан сред хълмове и долини, все пак вълните са млечните ми братя!