Херман Мелвил
Моби Дик (115)

Глава 113
Ковашката пещ

С разрошена брада, загърнат в грапава престилка от кожа на акула, Пърт стоеше по пладне между пещта и наковалнята, поставена върху желязна подложка, като държеше с едната си ръка над огъня върха на някаква пика, а с другата — меха, когато към него се приближи капитан Ахав с малка, вехта кожена торба. Още преди да дойде до пещта, начумереният Ахав се спря; а Пърт, извадил най-после пиката от огъня, започна да я начуква на наковалнята и от нажежената маса започнаха да излитат гъсти искри, от които някои стигаха до Ахав.

— Това да не са твоите буревестници, Пърт? Те хвърчат всякога по твоя път; и са по-скоро добровестници, само че не за всички… нали виждаш — могат и да те изгорят; но ти… ти живееш сред тях, а пък не са те и опърлили дори.

— Защото съм вече целият изгорял, капитан Ахав — отговори Пърт, като се подпря за миг на чука си; — мъчно мога да бъда опърлен — изгоряло нещо не се опърля.

— Добре, добре, стига. Отпадналият ти глас е прекалено спокоен и смислено-скръбен. Самият аз не съм в рая и не мога да понасям чуждо страдание, ако не е стигнало до безумство. Ти би трябвало да обезумееш, ковачо; казвай, защо не си полудял? Как си могъл да изтърпиш всичко, без да полудееш? Нима небето и до днес те мрази толкова, че не позволява да полудееш?… Какво правеше сега?

— Прековавах върха на стара пика, сър; целият беше само бразди и вдлъбнатини.

— А можеш ли да го изгладиш пак, ковачо, след толкова тежка употреба?

— Мисля, че мога, сър.

— Предполагам, че можеш да изгладиш всякакви бразди и вдлъбнатини, колкото корав и да е металът; така ли е, ковачо?

— Така е, сър; мисля, че мога; всякакви бразди и вдлъбнатини освен една.

— Погледни тогава — извика Ахав, като пристъпи развълнувано и сложи и двете си ръце на раменете на Пърт; — погледни тук… тук… Можеш ли да изгладиш ей такава бразда, ковачо — той прокара ръка по набръчканото си чело; — ако можеш, с готовност ще сложа на наковалнята главата си и ще изтърпя между очите си най-тежкия удар на твоя чук. Отговаряй! Можеш ли да изгладиш такава бразда?

— Та тъкмо тази е, която не мога! Нали казах, че мога да изгладя всякакви бразди освен една.

— Така е, ковачо; тази е тя; неизгладима е тази бразда, човече, защото, макар да я виждаш само на кожата ми, тя е стигнала до костта на черепа и той е цял набръчкан! Но да оставим настрана детинските приказки. Стигат ти за днес прътове и пики. Погледни тук! — Той разтърси кожената торба, сякаш беше пълна с жълтици. — И аз искам да ми направиш харпун; такъв харпун, Пърт, че хиляди дяволи, впрегнати заедно, да не могат да го пречупят; нещо, което да се залепи в кита като собствената му перка. Ето от какво ще го направиш. — Той изпразни торбата върху наковалнята. — Погледни, ковачо, това са все гвоздеи от стоманени подкови за състезателни коне.

— Гвоздеи от подкови ли, сър? Тогава, капитан Ахав, ти имаш най-хубавата и трайна стока, с каквато ние, ковачите, работим.

— Зная, старче, тези гвоздеи ще се споят като туткал от разтопени кокали на убийци. По-бързо! Изкови ми харпуна! Но най-напред ми изкови дванадесет пръчки за дръжката му; после ги усучи и изкови заедно, както се усуква корабно въже! По-бързо! Аз ще раздухвам огъня.

Когато дванадесетте железни пръчки бяха готови, Ахав ги изпита собственоръчно, като ги превиваше една по една около дълъг, тежък железен болт.

— Негодна! — захвърли той последната. — Преработи я, Пърт!

След като я преработи, Пърт започна да усуква дванадесетте пръчки, но Ахав го спря, като каза, че сам ще приготви желязната дръжка. И с равномерни, задъхани подвиквания той чукаше по наковалнята, Пърт му подаваше една след друга нажежените пръчки, от пламтящата пещ се извиваха огнени езици, а неусетно приближилият парс се бе навел над главата му към огъня, за да призове върху работата им проклятие или благословия. Но щом Ахав вдигна глава, той се отдалечи.

— Какво ли прави там оная шайка луцифери? — промълви Стъб, поглеждайки от предната палуба. — Тоя парс е чувствителен към огъня като кибритена клечка; пък и сам мирише на огън, като барутник на нагорещен мускет.

Най-после увитите железа бяха нагрети за последен път и когато Пърт ги пусна във ведрото с вода, за да ги кали, свистящата пара блъсна право в лицето наведения Ахав.

— Какво, Пърт! Печат ли искаш да ми наложиш? — сви се от болка Ахав. — Да не би да съм изковал желязо за собственото си дамгосване?

— Боже опази, сър, но все пак ме е страх, капитан Ахав. Нали този харпун се приготвя за Белия кит?

— За белия дявол! Острието ще трябва да изковеш сам, човече. Ето ти бръсначите ми от най-хубава стомана, вземи ги и направи острието по-остро от ледените игли в Ледовития океан.

Старият ковач погледна за миг бръсначите, като че не му се искаше да ги вземе.

— Вземи ги, човече, не ми трябват, защото аз вече не се бръсна, не вечерям и не чета молитва, докато… Но хайде на работа!

Острият като стрела стоманен наконечник бе поставен скоро на върха на харпуна, споен вече с дръжката; ковачът се готвеше да нажежи за последен път острието, преди да го закали, и викна на Ахав да постави по-близо ведрото.

— Не, не… не с вода! Искам да го потопя в истинска смъртоносна закалка. Ей, вие! Таштего, Куийкуег, Дагу! Слушайте, езичници! Ще ми дадете ли кръв, колкото да покрия това острие? — И той вдигна високо харпуна. Три черни глави кимнаха в утвърдителен отговор. В езическата плът бяха направени три прореза и харпунът за Белия кит бе закален. — Ego non baptiso te in nomine patris, sed in nomine diaboli^[1] — изрева безумно Ахав, докато зловещото желязо погълна със свистене кръщелната кръв.

Като накара да му донесат отдолу всички прътове, Ахав избра един от американски орех, още необелен, и го пъхна в желязното гнездо. После развиха ново корабно въже, отрязаха няколко десетки ярда и го опънаха на рудана. Ахав го притискаше с крака си, докато въжето зазвънтя като струна, после се наведе внимателно да го огледа и като не забеляза никакви усуквания, се провикна:

— Добре! Завързвайте го!

Разсукаха въжето от единия край и всяка отделна нишка бе обвита и завързана около желязното гнездо за дръжката; след това закрепиха здраво вътре дървената дръжка; после спуснаха свободния край на въжето до половината на дървото, завързаха го стегнато и го преплетоха и усукаха няколко пъти. Сега вече дръжката, желязото и въжето — като трите орисници — бяха неразделно свързани и Ахав си тръгна мрачно със своето оръжие, а кокаленият му крак и ореховата дръжка на харпуна звънтяха кухо по дъските. Но преди да влезе в каютата, дочу слаб, чудноват, полунасмешлив и безкрайно тъжен звук. О, Пип! Твоят жалък смях, твоят незрящ, но неспокоен поглед, всичките ти странни пантомими се сливаха многозначително с черната трагедия на нерадостния кораб, а заедно с това й се надсмиваха.