Херман Мелвил
Моби Дик (57)

Глава 55
Чудовищни портрети на китове

Не след много ще ви нарисувам (доколкото е възможно да го сторя без платно) нещо, наподобяващо истинската форма на кит, както го вижда китоловец, когато истински кит е завързан за китоловния кораб, преди да го прехвърлят в него. Затова заслужава може би да се спрем предварително на странните, фантастични портрети, които и до ден-днешен заблуждават самоуверено жителя на сушата.

Време е хората да бъдат наясно по този въпрос, като им се докаже, че тези портрети на кита са до един погрешни.

Възможно е първоначалният източник на тези картини и заблуди да се намира в най-старите индуски, египетски и гръцки скулптури. Защото още от ония изобретателни, но недобросъвестни епохи, когато по мраморната облицовка на храмовете и пиедесталите на статуите, по щитове, медальони, вази и монети делфинът е бил рисуван с люспи като Саладиновата ризница и с шлема на св. Георги; още оттогава подобни своеволия съществуват не само в популярните картини на кита, но и в много негови научни изображения.

По всяка вероятност най-старата съществуваща картина, представляваща нещо като кит, е тази, която се намира в прочутата пещерна пагода в Елефанта, Индия. Брамините твърдят, че в почти безчислените скулптури на тази съществуваща от незапомнени времена пагода всички човешки занаяти и занимания били представени векове преди действителната им поява. Не е чудно тогава, че и нашата благородна професия, китоловството, е била някак си набелязана там. Индуският кит, за който става дума, се намира в отделна част от стената и представя въплъщение на бога Вишну в образа на Левиатан, известен с ученото име Матце Аватар. Но при все че това изваяние е получовек и полукит, кит, от който е взета само опашката, и тази малка част дори е съвсем погрешна. Тя напомня повече удрящата се опашка на анаконда, отколкото широките длани на величествените китови перки.

Но идете в старинните галерии и погледнете портрети на кита от големи християнски художници; защото и те не са сполучили повече от допотопния индус. Вижте картината на Гуидо „Персей спасява Андромеда от морското чудовище или кита“. Откъде е взел Гуидо образец за подобно странно създание? И Хогарт не сполучва ни на косъм повече, рисувайки същата сцена в своето „Слизане на Персей“. Огромното тяло на това Хогартово чудовище, извито над повърхността, едва ли се намира на един пръст под водата. На гърба му има нещо като шатрата на гърба на слон, а разтегнатата уста с големи зъби, в която се плискат вълните, може да се вземе за Вратата на предателите, през която се влиза от Темза в лондонския Тауър. След това идват китовете предтечи на стария шотландец Сибалд и китът на Йона, както е нарисуван в гравюрите на старите библии и буквари. Какво да кажем за тях? Или за книговезкия кит, който се обвива като лоза около стълба на спускана котва — както го печатат и позлатяват на гърба и заглавните корици на стари и нови книги… Той е едно твърде живописно, но съвсем баснословно създание, нарисувано, предполагам, по подражание на подобни фигури от антични вази. При все че я именуват изобщо делфин, аз наричам тази книговезка риба кит; защото са я смятали за кит, когато въвели най-напред тази украса. Тя е била въведена от един италиански издател към XV век при възраждането на учеността; а в ония дни, пък и в сравнително много по-късна епоха е било прието да се смята, че делфините са един вид от левиатаните.

Във винетките и другите украшения на някои стари книги ще срещнете понякога твърде странни скици на китове, из чиито неизчерпаеми мозъци извират всякакви дихателни струи, фонтани, горещи и студени извори, Саратога и Баден-Баден. Върху заглавната корица в първоначалното издание на Бейкъновия „Напредък на знанието“ ще намерите някои твърде странни китове.

Но като изоставим тези непрофесионални опити, нека погледнем ония портрети на левиатана, които претендират да са сериозни научни рисунки от познавачи. В старата Харисова колекция от пътеписи има няколко гравюри на китове, заети от една холандска книга с пътеписи от 1671 година, озаглавена „Китоловно пътешествие до Шпицберген с кораба «Йона в кита», собственик Петер Петерсон от Фрийсланд“. В една от тези гравюри китовете, прилични на огромни салове от трупи, са представени налягали сред глетчери, а по гърбовете им тичат бели мечки. В друга гравюра е направена огромната грешка да представят кита с отвесни перки на опашката.

Има и една внушителна книга във формат четвъртина, написана от някой си капитан Колнет, командващ кораб с двадесет оръдия в английската флота, и озаглавена: „Пътуване покрай Кейп Хорн и в южните морета за разширяване на китолова“. В тази книга има една скица, която претендира да е „Портрет на физетер, или спермацетов кит, направен в умален вид от кит, убит край брега на Мексико през август 1793 година и прибран на палубата“. Не се съмнявам, че капитанът е накарал да направят тази достоверна рисунка заради моряците. Но за да спомена само едно нещо за нея, ще кажа, че пресметнато според приложения мащаб, окото на този кит би било колкото кръгъл прозорец с диаметър от пет стъпки. Ех, храбри капитане, защо не ни представяте и Йона как наднича през това око!

И най-добросъвестните съчинения по естествена история за младежта и децата не са лишени от същите отвратителни грешки. Погледнете популярното издание на Голдсмитовата „Одушевена природа“. В съкратеното лондонско издание от 1807 година има гравюри на тъй наречен „кит“ и „нарвал“. Не искам да бъда неучтив, но този грозен кит прилича много на свиня с отрязани крака; а що се отнася до нарвала, само един поглед е достатъчен, за да ни накара да се учудим как е било възможно подобно баснословно животно да се представя за нещо действително на разумни ученици от деветнадесети век.

В 1825 година големият естественик Бернар Жермен, граф Де Ласепед, обнародва научно систематизирана книга за китовете, в която има няколко рисунки на различни видове левиатани. Те са не само неточни, но рисунката на мистицетуса, или гренландския кит (тоест на същинския кит) е според Скорсби — най-вещото лице, що се отнася до този вид — нещо несъществуващо в природата.

Венец на тия заблуди е поставил ученият Фредерик Кювие, брат на прочутия барон. Той обнародва в 1936 година една естествена история за кита, в която дава така наречена картина на спермацетовия кит. Преди да я покажете на кой да е жител на Нантъкит, трябва да си осигурите възможност да избягате от острова. С една дума, китът на Фредерик Кювие не е кит, а тиква. Кювие не е имал никога, разбира се, случай да участва в китоловна експедиция (такива хора имат нарядко подобен случай) и кой знае откъде си е доставил рисунката. Може би оттам, откъдето неговият учен предшественик в същата област, Демаре, си е доставил едно от своите достоверни недоносчета, тоест от някоя китайска рисунка. А чудноватите им чаши и чинии ни осведомяват отлично колко пъргави рисувачи са тия китайци.

Какво да кажем за китовете по фирмите на магазини за продажба на китова мас? Те са изобщо с двойни гърбици и страшно свирепи „китове Ричард III“, изяждащи на закуска по цяла лодка с моряци и люшкащи тежко безобразните си туловища в окървавени сини вълни.

Но тези многобройни грешки при рисуването на китовете не са все пак толкова учудващи. Помислете само! За повечето научни рисунки са използвани китове, които се намират на борда или на брега; те могат да бъдат толкова точни, колкото рисунката на претърпял корабокрушение кораб с пречупен гръбнак може да даде вярна представа за красивия съд с ненакърнено горд корпус и мачти. Слонове са позирали за портрети в естествена величина, но никой жив левиатан не е заставал почтено да го рисуват. Живият кит в цялото му величие и значимост може да се види в бездънните морски води; на повърхността огромното му туловище не се забелязва, както не се вижда килът на спуснат във водата линеен военен параход; а за смъртните ще бъде завинаги невъзможно да го издигнат смело от тая стихия във въздуха, като запазят всичките му грамадни издутини и извивки. Без да споменаваме за огромната разлика в очертанията на един кит сукалче и възрастния Платонов левиатан, ако на корабната палуба бъде издигнат дори кит сукалче, и самият дявол не би могъл да долови неговите необикновени, гъвкави, променливи като змиорка очертания.

Човек би допуснал може би, че от оголения скелет на изваден на сушата кит могат да се получат точни данни за истинската му форма. Ни най-малко. Най-странното у левиатана е навярно това, че скелетът му дава съвсем малка представа за общия му вид. При все че скелетът на Джереми Бентам^[1], окачен като полилей в библиотеката на един от изпълнителите на завещанието му, дава точна представа за стар утилитарист с огромно чело, както и за всички останали лични отлики на Джереми; нищо подобно не може да се разбере от коленчатите кости на някой левиатан. Всъщност, както казва великият Хънтър, съотношението между скелета на кита и напълно развитото животно е същото, каквото е между насекомото и какавидата, която го е обвивала. Тази особеност личи поразително в главата, както ще бъде изтъкнато при случай в някои части на тази книга. Тя е особено интересно изразена също и в страничната перка, чиито кости отговарят напълно на костите на човешка ръка без палеца. Тази перка има четири редовни пръста — показалец, среден, безимен и малък. Но те са завинаги скрити в своята обвивка от плът като човешки пръсти в изкуствено закритие. „Колкото безразсъдно дръзко и да ни обслужва понякога китът, каза един ден духовитият Стъб, никога не може да ни пипне без ръкавици.“

Така че поради всички тези причини, както и да погледнете на въпроса, трябва непременно да заключите, че огромният левиатан е единственото същество на тоя свят, което ще остане докрай ненарисувано. Един портрет може наистина да бъде малко по-точен от друг, но ни един не може да бъде напълно точен. Няма възможност да се представи действителната външност на кита. Единственият начин да получите приблизително вярна представа за очертанията му, докато е жив, е да отидете сам на китоловна експедиция; но в такъв случай се излагате на немалка вероятност да бъдете разкъсан и глътнат от него. И затова ми се струва, че е по-добре да не прекалявате с любопитството си към левиатана.