Херман Мелвил
Моби Дик (116)

Глава 114
Позлата

Прониквайки все по-дълбоко и по-дълбоко в самото сърце на японските китоловни области, „Пекод“ бе обзет скоро от китоловна треска. Твърде често в тихо и приятно време моряците прекарваха по дванадесет, петнадесет, осемнадесет и двадесет часа в лодките, като ту гребяха с все сила, ту плаваха с вдигнати платна, ту гонеха китовете или по шестдесет-седемдесет минути ги чакаха спокойно да се появят отново на повърхността; но с твърде малка награда за тези трудове.

В такива случаи, под едно неприпичащо слънце, люшкан по цял ден над почти гладки, едва вълнуващи се води, седнал в лодката си, лека като ладия от бряст, в приятелска близост с гальовните вълни, които мъркат и се търкат в борда като домашни котета; в такива времена на сънлив покой, наблюдавайки спокойната красота и блясък на океановата кожа, ти забравяш тигровото сърце, което тупти под нея, и не желаеш да си спомняш, че тази кадифена лапа крие безпощадни нокти.

В такива дни скитникът в китоловната лодка изпитва към морето приятна, синовна, доверчива любов, каквато се изпитва към сушата; то се превръща за него в безкрайна цветуща равнина; и далечните кораби, от които той съзира само върха на мачтите, напредват сякаш не из високи вълни, а из високата трева на вълниста прерия: както конете на преселниците от Далечния запад подават само щръкналите си уши, когато газят невидими из дивната зеленина.

Тесни, дълги, необходени от човешки крак долини; меки скатове на синкави възвишения; а когато над тях се разстила покой или само тихо бръмчене, ти си почти готов да се закълнеш, че уморени от игра деца са заспали в тая самота в приятен майски ден сред разцъфнали горски цветя. И всичко това се слива с твоето мистично настроение, измислицата и действителността се пресрещат, проникват се взаимно и образуват едно неразделно цяло.

Колкото и да са мимолетни, такива успокоителни гледки оказваха своето — макар също така мимолетно — влияние върху Ахав. Но при все че тези тайни златни ключове отваряха сякаш скривалището на собствените му златни съкровища, те потъмняваха веднага от дъха му.

О, тревисти полянки! О, вечнозелени и безкрайни пейзажи на душата! Във вас — макар и отдавна изсушени от суховея на земния живот, — във вас човек може все още да се търкаля като жребче в утринна детелина; и да почувства за няколко бегли мига прохладната роса на безсмъртния живот. Да би могло, Господи, този блажен покой да трае вечно! Но обърканите и объркващи нишки на живота са преплетени в основа и вътък; покоят е пресечен от бури, по една буря за всеки покой. В този живот няма постоянен, неповратен напредък: ние не се движим по определени стъпала, за да спрем на последното; от несъзнателната магия на младенеца, през неразсъждаващата вяра на детето, през съмненията на юношата (всеобща орис), през скептицизма и безверието стигаме най-после до разсъдливия покой на зрелия мъж с неговото вечно „дали“. Но щом минем и през него, започваме отново кръга; ставаме отново младенци, деца, младежи и мъже, оставайки с едно вечно „дали“. Къде е крайното пристанище, от което не ще вдигнем вече котва? В какъв омагьосан ефир плува този свят, на който и най-умореният никога не се насища? Къде се крие бащата на подхвърленото дете? Нашите души са като сираци, чиито невенчани майки са починали при раждането: тайната на бащинството е скрита в техния гроб и ние трябва да слезем там, за да я научим.

В същия този ден, загледан от китоловната лодка към същото златно море, Старбък промълви тихо:

— О, неизповедима прелест, каквато влюбеният вижда във взора на младата си невеста!… Не ми говори за острозъбите си акули, нито за людоедското пиратство! Нека вярата прогони действителността, а въображението да изгони спомените; аз гледам твоите глъбини и вярвам.

А Стъб, приличен на риба с лъскави люспи, подскочи в същата златиста светлина:

— Аз съм Стъб, а Стъб много нещо е видял; но аз, Стъб, се кълна, че Стъб е бил всякога весел!