Херман Мелвил
Моби Дик (117)

Глава 115
„Пекод“ се среща с „Бечълър“^[1]

Вятърът донесе наистина на „Пекод“ доста весели гледки и звуци, няколко седмици след като бе изкован харпунът на Ахав.

Току-що свалил и последното си буре с масло и заключил препълнения си трюм, празнично украсеният Нантъкитски кораб „Бечълър“ плаваше радостно и някак самохвално между пръснатите из акваторията кораби, преди да поеме обратен курс.

Тесни червени панделки се развяваха от шапките на тримата дежурни по мачта; на кърмата беше закачена с дъното надолу празна китоловна лодка; на бушприта се люлееше дългата долна челюст на последния убит кит. По всички ванти се вееха сигнали, вимпели и знамена. Във всеки от плетените кошове на мачтите имаше по две буренца със спермацет, а над тях, на кръстовището на средната мачта, се виждаха по-малки буренца от същата скъпоценна течност; на главната мачта беше закована бронзова лампа.

Както се разбра по-късно, „Бечълър“ имал удивителен успех, още по-чуден поради това, че много други кораби, крайцеруващи из същите води, по цели месеци не могли да уловят нито една риба. „Бечълър“ не само раздавал на срещнатите кораби запасите си от месо и хляб, за да отвори място за много по-ценния спермацет, но дори вземал срещу размяна допълнителни празни бурета, които наредили по палубата и в капитанската и офицерските каюти. Самата маса в офицерската столова била насечена на трески за подпалки, а офицерите се хранели върху широкия капак на бъчва за спермацет, завинтена за пода. В моряшкото отделение моряците запушили с кълчища и смола сандъците си и ги напълнили с масло; разказваха дори шеговито, че готвачът нагодил капак за най-големия си казан и го напълнил със спермацет; стюардът запушил човката на кафеника си, за да напълни и него; харпунджите направили капаци на гнездата за дръжките и ги напълнили; със спермацет било пълно всичко освен джобовете на капитана — за да държи там ръцете си в знак на самохвалство и задоволство.

Когато този радостен и преуспял кораб се приближи към унилия „Пекод“, от предната му палуба долетяха дивашки звуци от огромни барабани; а когато наближи съвсем, видяхме цяла тълпа моряци, наобиколили огромната топилня, която беше покрита с прилична на пергамент „торба“ — кожа от стомаха на черния делфин, и кънтеше като барабан, удряна дружно от пестниците на екипажа. Помощник-капитаните и харпунджиите танцуваха на горната палуба с тъмнокожите девойки, избягали с тях от Полинезийските острови; а кацнали в една украсена лодка, завързана здраво между предната и средна мачта, трима негри от Лонг Айланд направляваха веселата джига с лъскави лъкове от китова кост. В това време други членове от екипажа се занимаваха шумно със стената на топилнята, откъдето бяха вдигнали огромните казани. Бихте помислили, че събарят проклетата Бастилия — с такива диви викове изхвърляха в морето непотребните вече тухли и мазилка.

Владетел и господар на цялата сцена, капитанът я наблюдаваше от капитанския мостик и веселието изглеждаше устроено като че само за негово лично развлечение.

Ахав стоеше също на капитанския си мостик — разчорлен, мрачен, упорито унил; и когато двата кораба се изравниха — единият, ликуващ за това, което бе вече прекарал, другият — изпълнен с опасения за това, което му предстоеше, — двамата капитани отразяваха поразително двете противоположни съдби.

— Ела при нас, ела при нас! — викаше веселият командир на „Бечълър“, като вдигаше бутилка и чаша.

— Виждал ли си Белия кит? — изръмжа в отговор Ахав.

— Не, само съм чувал за него, но не вярвам, че съществува — каза безгрижно другият. — Ела при нас!

— Прекалено весел си. Карай напред! Загуби в хора?

— Може да се каже, че нямам… само двама островитяни; но ела при нас, старче! Лесно ще разведря челото ти. Хайде, ела, весело е у нас; корабът ни е пълен, връщаме се вкъщи!

— Колко невероятно безцеремонни са глупците! — промълви Ахав и добави високо: — Казваш, че корабът ти бил пълен и се връщаш вкъщи; а моят е празен и отива на лов. Затова да вървим — ти по своя път, аз по моя. Хей, на предната палуба! Вдигнете всички платна и напред!

И така, докато единият кораб се носеше весело с попътния вятър, другият плаваше упорито срещу него; когато се разделиха, моряците от „Пекод“ изпратиха с продължителни, тъжни погледи отдалечаващия се „Бечълър“, но никой от „Бечълър“ не погледна към тях — толкова погълнати бяха всички от шумната си веселба. А пък Ахав, облегнат на парапета и загледан в плаващия към родината кораб, извади от джоба си малка стъкленичка, сякаш искаше да свърже две далечни възпоминания; защото стъкленичката беше пълна с пръст от Нантъкит.