Херман Мелвил
Моби Дик (129)

Глава 127
На палубата

— Връщай се, момче, и аз ще си дойда след малко. Отиде си! Собствената ми ръка не ме слуша по-покорно от това момче… В черква ли се намирам? Какво е това?

— Спасителен буй, сър. Заповед на мистър Старбък. Ох, внимавайте, сър! Люкът е отворен!

— Благодаря, човече. Ковчегът ти е близо до гробницата.

— Какво казахте, сър? Аа, за люка ли? Така е, сър, така е!

— Нали ти си майстор на изкуствени крака? Погледни тоя чукан — от твоя дюкян ли излезе?

— От моя, сър, държи ли скобата?

— Доста добре. А сега и гробар ли стана?

— Така е, сър, сковах това нещо за ковчег на Куийкуег, но сега ме накараха да го преправя на друго.

— Кажи ми тогава, не си ли ти един безсрамен, хитър стар езичник, който си пъха гагата навред и смята, че от всичко разбира: един ден правиш крака, на другия ден ковчези, да прибираш там краката, после спасителни буйове от ковчезите? Ти си непоследователен като боговете и също като тях некадърен майстор.

— Само че у мене няма умисъл, сър. Работя, както дойде.

— И боговете също. Слушай, ти не си ли тананикаш, когато правиш ковчег? Разправят, че титаните си тананикали по нещичко, когато издълбавали кратери за вулкани; и гробарят от пиесата пее с лопата в ръка. А ти не пееш ли?

— Да пея ли, сър? Да пея? Не, сър, аз не обичам да пея, гробарят трябва да е пял, сър, защото лопатата му не е пеела, а моето чукче пее. Послушайте!

— Вярно, защото капакът е дървен и отеква, а за да може нещо да отеква хубаво, трябва да няма нищо под него. Макар че ковчегът с мъртвеца отеква по същия начин, дърводелецо. Помагал ли си някога в носене на ковчег, който се е чуквал във вратата на гробището?

— Ей богу, сър…

— Ей богу ли? Какво е това?

— Ей богу е само един вид възклицание, сър… Нищо друго, сър.

— Аха, продължавай.

— Щях да кажа, сър, че…

— Ти да не си копринена буба? Изпридаш нишка от своя саван за себе си! Погледни пазвата си! По-бързо карай! И прибирай партушините си!

— Отиде си. Ненадейно дойде, но бурите из топлите места налитат все ненадейно. Слушал съм, че остров Албемарл, от Галапагосите, се пресича точно по средата от екватора. Струва ми се, че някакъв екватор разсича точно по средата и нашия старец. Всякога е на екватора — огън, казвам ви! Насам гледа… Хайде, кълчища! Да бързаме! Почваме пак работа. С дървеното чукче аз изтръгвам звуци като от чембало… Чук-чук! (Ахав на себе си.)

— Ето ти зрелище! И музика! Побелелият кълвач чука по кухия ствол! Можеш да завидиш сега на слепите и глухите. Онова нещо е положено на две бурета, а около тях са навити въжета. Коварен шегаджия е този приятел. Тик-так! Така почукват миговете на човешкия живот. О, колко невеществени са всички вещества! Какво е действително на тоя свят освен неведомите мисли? Ето ни най-страшния символ на жестоката смърт, превърнат по една случайност в изразителен знак на подкрепа и надежда за застрашения живот. Спасителен буй от ковчег! По-нататък? Дали в известен духовен смисъл ковчегът не е само един пазител на безсмъртието! Ще помисля и по това. Но не. Аз съм дотолкова залутан в тъмната страна на земята, че отвъдната й, предполагаема светла страна е за мене само мъглив здрач. Няма ли да свършиш най-после, дърводелецо, с това проклето чукане? Слизам, и дано не видя вече тая вещ, когато се върна. Хайде да поприказваме, Пип, по тия въпроси, всякога извличам чудни мъдрости от тебе! По незнайни пътища в тебе се преливат незнайни светове!