Херман Мелвил
Моби Дик (89)

Глава 87
Великата армада

Дългият и тесен полуостров Малака, който се простира югоизточно от Бирма, е най-южната точка на цяла Азия. В непрекъсната линия от този полуостров се редят дългите острови Суматра, Ява, Бали и Тимор; заедно с много други те образуват огромен вълнолом или преграда, свързваща напряко Азия с Австралия и отделяща обширния пустинен Индийски океан от гъсто струпаните източни архипелази. За удобство на корабите и китовете тази преграда е прорязана от няколко протока. По-забележителни между тях са Зунд и Малака. През Зундския проток именно съдовете, пътуващи от Запада за Китай, навлизат в Китайско море.

Тесният Зундски проток отделя Суматра от Ява; застанал по средата на тази огромна преграда от острови, поддържана от дръзкия зелен нос, познат на моряците с името Явайска глава, той напомня твърде много централна врата, водеща в просторна империя, оградена с крепостни стени; а като се вземат предвид неизчерпаемите богатства и подправки, коприни, скъпоценности, злато и слонова кост, с които изобилстват хилядите острови из това източно море, природата е проявила сякаш знаменателна предвидливост, като чрез самото оформяване на сушата оставя поне привидно, макар и безполезно впечатление, че ги пази от грабителския западен свят. Бреговете на Зундския проток нямат господстващи крепости като тези, които пазят входа към Средиземно, Балтийско и Мраморно море. За разлика от датчаните ориенталците не са изисквали от строеното пред вятъра безкрайно шествие от кораби, минавали денонощно, натоварени със скъпи източни стоки в течение на векове между Суматра и Ява, да изказват раболепно почитта си, като свалят най-горните си платна. Но макар и да се отказват засега доброволно от този церемониал, в никакъв случай не изоставят претенцията си за по-съществена дан.

От незапомнени времена пиратските платноходки на малайците се спотайват из сенчестите заливчета и островчета около Суматра, нахвърлят се върху минаващите през протока плавателни съдове, изисквайки сурово с насочени копия своята дан. При все че поради многократните кървави възмездия, нанасяни й от европейски кръстосвачи, дързостта на тези пирати е отслабнала напоследък и до ден-днешен чуваме от време на време за английски и американски кораби, безсъвестно нападани и ограбвани из тия води.

Гонен от приятен попътен вятър, „Пекод“ се приближаваше към тоя проток; Ахав възнамеряваше да навлезе през него в Явайско море, а оттам, плавайки на север, да стигне до акватории, за които се знаеше, че се посещават от време на време от спермацетови китове, после да свие покрай Филипините и да стигне далечните японски брегове в разгара на китоловния сезон. По този начин „Пекод“ щеше да обиколи почти всички известни акватории на спермацетовия кит, преди да слезе към екватора в Тихия океан, където Ахав, макар и да го гонеше навред, се надяваше твърдо да се пребори с Моби Дик във водите, които той най-често посещаваше, и по време, когато с най-голямо основание можеше да се предполага, че е там.

Но нима в това околосветско търсене Ахав не се приближаваше до сушата? Въздух ли пиеше екипажът му? Сигурно спираха някъде, за да вземат вода. Не. Отдавна, много отдавна слънцето препуска като в циркова арена по своя огнен път и не търси поддръжка освен в себе си. Така беше и с Ахав. Забележете още нещо в китоловния кораб. Докато други трюмове се натоварват с чужда стока, която ще бъде свалена на чуждестранни кейове, обикалящият цял свят китоловен кораб не носи нищо друго освен себе си и своите моряци, оръжията и вещите им. В просторния му трюм има бутилки със съдържанието на цяло езеро. Неговият баласт се състои от полезни неща, а не само от неизползваемо олово и желязо. Той си носи вода за няколко години. Бистра, първокачествена нантъкитска вода, която — макар и да е от три години — Нантъкитците предпочитат в Тихия океан пред всяка блудкава течност от перуански или индийски потоци, едва вчера докарана в бурета. Затова именно докато при пътуване от Ню Йорк до Китай и обратно други кораби трябва да се спрат на десетки пристанища, китоловният кораб може през същото време да не зърне нито песъчинка от сушата и екипажът му да не види други човешки същества освен също такива пътешестващи моряци. И ако им съобщите, че е настъпил нов потоп, те ще ви отговорят само: „Какво от това, момчета, ние сме си в Ноевия ковчег!“

Тъй като много спермацетови китове са били уловени покрай западните брегове на Ява в непосредствена близост със Зундския проток и тъй като околните води се признават изобщо от китоловците като отлично място за крайцеруване, то колкото повече „Пекод“ се приближаваше до Явайската глава, толкова по-често напомняха на дежурните да си отварят очите. Но при все че от дясната ни страна се появиха скоро зелените, обрасли с палми скали на сушата, а до възхитените ноздри достигна свежото ухание на канела, не се виждаше още никакъв фонтан. Загубил почти напълно надежда да срещне плячка из тия места, корабът вече навлизаше в протока, когато от върха на мачтите се чу обичайният радостен вик и не след много ни посрещна необикновено величествена гледка.

Но тук трябва да се каже предварително, че поради неуморното преследване, на което спермацетовите китове са подложени напоследък из четирите океана, те не плуват вече на малки отделни групи както по-рано, а се срещат сега често на огромни стада, понякога толкова многобройни, че би могло да се стори, че цели народи са свързали тържествен съюз и пакт за взаимна помощ и защита. На това събиране на спермацетовите китове в големи стада може да се отдаде обстоятелството, че и в най-добрите акватории се случва понякога да плавате със седмици и дори с месеци, без да срещнете нито един фонтан; а след това да ги срещнете с хиляди.

На две-три мили пред нас, образуваща от двете ни страни широк полукръг, който обхващаше почти половината от видимия кръгозор, непрекъснатата верига от китови фонтани бликаше и искреше в следобедния въздух. За разлика от напълно отвесните двойни фонтани на същинския кит, които се разделят на върха и се разливат в две струи като спускащи се разклонения на върба, единственият наклонен напред фонтан на спермацетовия кит представя плътна къдрава маса от бяла мъгла, която непрестанно блика и се разлива към подветрената страна.

Така че от палубата на „Пекод“, кацнал върху гребена на огромна вълна, тази гора от извиващи се във въздуха фонтани, наблюдавана през преливащите се вълни на синкава омара, приличаше на хиляди радостно димящи камини в гъстонаселена столица, зърната в спокойно есенно утро от конник, застанал на някой превал.

Както настъпваща армия при наближаване на неприятелска клисура в планините ускорява ход поради нетърпението да остави по-скоро зад себе си този опасен участък и да се разлее отново в сравнително безопасната равнина, така и тази огромна китова флота сякаш бързаше да премине протока, затова стесняваше постепенно фланговете на полукръга и плуваше напред в плътен, макар и все още извит като полумесец строй.

Опънал всичките си платна, „Пекод“ бързаше след тях; харпунджиите вече държаха оръжията си и крещяха гръмко от своите още неспуснати лодки. Те не се съмняваха, че ако вятърът се задържи, това подгонено през Зундския проток огромно стадо ще се разгърне в боен ред из източните морета само за да види как ще бъдат заловени много негови бойци. А кой би могъл да каже дали и самият Моби Дик не плува случайно с този сборен керван като обожавания бял слон в сиамските коронационни шествия! Затова с опънати едно върху друго допълнителни платна ние плавахме и гонехме тия левиатани все напред и напред, когато гласът на Таштего привлече вниманието ни към нещо зад нас.

Съответстващ на полукръга пред нас, забелязахме друг и в нашия тил. Той изглеждаше съставен от отделни бели пари, които се извисяваха и разливаха приблизително като китови фонтани; само че не се издигаха и разливаха изцяло, а се люшкаха непрестанно, без да изчезнат напълно. Като насочи далекогледа си в тази посока, Ахав се завъртя бързо на дървения си крак и извика:

— Всички на палубата! Пригответе въжета и кофи за мокрене на платната… Малайци ни преследват.

Спотайвайки се вероятно зад завоите на сушата, докато „Пекод“ навлезе напълно в протока, тия разбойници азиатци бързаха сега да наваксат закъснението, дължащо се на прекалената им предпазливост. Но тъй като и самият „Пекод“, подпомогнат от свеж попътен вятър, преследваше разпалено лова си, тези мургави филантропи постъпваха много любезно, подтиквайки го сякаш с камшици и шпори да ускори своята гонитба. Тъкмо така навярно е мислил Ахав, докато се разхождаше по палубата с далекоглед под мишница, наблюдавайки на отиване към носа преследваните чудовища, а на връщане — кръвожадните пирати, които преследваха самия него. А когато погледна зелените стени на водната клисура, из която корабът вече плаваше, и си спомни, че през тази врата минава пътят към отмъщението му, и същевременно видя, че през същата врата гони и го гонят към смъртоносната му цел; че тълпа безсъвестни диви пирати и безчовечно безбожни дяволи го приветстват със сатанински ругатни; когато всичко това мина през ума му, челото на Ахав се помрачи и набръчка като черен плаж след бурен прилив, който е разял, но не е успял да мръдне от мястото му непоклатимия бряг.

Малцина от дръзкия екипаж се смущаваха от подобни мисли и когато, оставяйки все по-назад и по-назад пиратите, „Пекод“ прелетя най-после покрай зеления нос Какаду откъм брега на Суматра и излезе в открито море, харпунджиите като че по-скоро съжаляваха, че бързите китове бяха изпреварили кораба, отколкото да се радват, че корабът така победоносно е изпреварил малайците. Ние продължавахме да преследваме китовете, които започнаха сякаш да намаляват скоростта си; корабът постепенно ги наближи и тъй като вятърът стихваше, дадена бе заповед за скачане в лодките. Но щом стадото бе уведомено от предполагаемия усет на спермацетовия кит за трите съда, които тръгваха след него — макар и още цяла миля по-назад, — китовете се събраха отново, строиха се в плътни редици и батальони, така че фонтаните им заприличаха на искрящи линии от изправени копия, и се втурнаха с удвоена скорост напред.

Само по ризи и гащета, ние наскачахме в ясеновите лодки и след неколкочасово гребане бяхме почти склонни да се откажем от преследването, когато едно общо раздвижване за спиране от страна на китовете ни даде насърчително указание, че те са най-после под влияние на странно объркване и безволна нерешителност. Когато забележат такова нещо, риболовците казват, че китовете са се замаяли. Плътните бойни колони, които плуваха бързо и в пълен ред, се пръснаха сега в бягство и като слоновете на крал Пор в индийската битка на Александър Македонски бяха сякаш обезумели от страх. Пръскайки се по всички посоки в огромни неправилни кръгове, плувайки безцелно насам-натам, те издаваха ясно с ниските, плътни фонтани, че са се разбягали от уплаха. Това личеше още по-явно при ония от тях, които се люшкаха като парализирани из морето, напомнящи пробити и пълни с вода потъващи кораби. Да бяха стадо от прости овце, преследвани на пасбището от три свирепи вълка, тия левиатани едва ли щяха да проявят по-голямо объркване. Но такива временни уплахи са присъщи на почти всички стадни животни. При все че се събират по десетки хиляди, западноамериканските бизони с лъвска грива са се разбягвали пред един-единствен конник. Наблюдавайте също как, ако са струпани като овце в някой театрален салон, при най-малката опасност от пожар хората се втурват презглава към изходите, като без ни най-малко угризение на съвестта се блъскат, тъпчат и притискат до задушване. По-добре е следователно да не се чудим на странно замаяните китове пред нас, защото лудостта на никой звяр по света не може да бъде надмината от тая на човека.

При все че много от китовете, както вече казахме, се движеха неспокойно, трябва да се изтъкне, че стадото като цяло нито напредваше, нито отстъпваше, а оставаше на едно място. Както е обичайно в такива случаи, лодките веднага се разделиха и всяка се насочи към отделен кит от покрайнините на стадото. След около три минути Куийкуег метна своя харпун, ударената риба хвърли ослепителна струя в лицата ни, после хукна заедно с нас като светкавица право към центъра на стадото. Макар че подобно движение на ударен при такива обстоятелства кит не е нещо необикновено и всъщност почти винаги се очаква, то е все пак една от най-опасните случки в риболовството. Защото, щом бързото чудовище ви повлече все по-навътре и по-навътре към побеснялото стадо, вие казвате сбогом на съзнателния живот и продължавате да съществувате само в безумен трепет.

Докато слепият и глух кит летеше напред, за да се отърве сякаш чрез силата на скоростта от забитата в него желязна пиявица, а ние прокарвахме бяла бразда в морето, заплашвани отвред от налитащите върху нас разярени зверове, обсадената ни лодка приличаше на кораб, заобиколен във време на буря от ледникови планини, между чиито сложни канали и протоци се мъчи да се промъкне, без да знае в кой миг може да бъде притиснат и разбит от тях.

Но Куийкуег ни водеше мъжествено, без никакво вълнение; той ту се отклоняваше от чудовище, препречило пътя ни, ту минаваше покрай друго, чиито огромни перки стърчаха над главите ни; а през това време Старбък стоеше изправен до носа с копие в ръка и пробождаше с къси удари — защото нямаше време за дълги, — колкото китове можеше да достигне. Не бездействаха и гребците, напълно освободени засега от обичайното си задължение. Те се занимаваха главно с гласовата част. „Махай се, коменданте!“ — викна един от тях на грамаден двугръб кит, който изскочи неочаквано и дръзко на повърхността, заплашвайки за миг да ни потопи. „Прибирай си бързо опашката!“ — викна втори на друг кит, застанал почти до борда ни да си вее спокойно с ветрилообразния си крайник.

Всички китоловни лодки имат някакво чудновато приспособление, изобретение на нантъкитски индианци и наричано драга. Два дебели дървени квадрата с еднакви размери се занитват здраво, така че фибрите им да се пресичат под прав ъгъл; след това за средата на този блок се закрепва доста дълго въже. Другият му край, на който има клуп, може всеки миг да се стегне за харпуна. Тази драга се използва главно при разгневени китове. Защото в такъв случай около нас има много повече китове, отколкото е възможно да се ловят в едно и също време. А пък спермацетови китове не се срещат всеки ден; затова трябва да убиете колкото е възможно повече. Ако не можете да ги убиете веднага, трябва да ги нараните така, че впоследствие да можете спокойно да ги довършите. В такива именно случаи влиза в действие драгата. Нашата лодка имаше три драги. Първата и втората бяха хвърлени успешно и ние видяхме как китовете бягат със залитане, сковани от огромната странична съпротива на теглещата драга. Бяха спънати като злодеи от верига. Но при хвърлянето на третата тъкмо когато мятахме през борда тежкия дървен блок, той се закачи в лодката под една седалка и в миг я откъсна и отвлече, а гребецът се търкулна на дъното поради измъкването на седалката. Морето нахълта и от двете страни през отворените рани в дъските, но ние наблъскахме две-три ризи и гащета и по тоя начин запушихме временно пробива.

Би било почти невъзможно да хвърлим тези драги харпуни, ако не беше обстоятелството, че колкото повече навлизахме в стадото, толкова повече тегленето от страна на нашия кит намаляваше; освен това колкото повече се отдалечавахме от кръга на раздвижването, толкова повече ужасното безредие като че стихваше. Така че когато тръскащият се харпун бе най-после изтеглен и китът, който ни теглеше встрани, изчезна, то поради постепенно намаляващата сила на неговото дърпане ние се плъзнахме между два кита в самия център на стадото така, като че от някой планински порой се бяхме плъзнали в спокойно езеро сред долина. Тук бурите от бучащите проходи между най-крайните китове се чуваха, но не се усещаха. В това средищно пространство морето имаше гладка като коприна повърхност, наричана „масло“, образувана от леката влага, пръскана от китовете при по-спокойни настроения. Да, намирахме се сега в онова омагьосано затишие, което се таи, както казват, в сърцето на всяко вълнение. А в неясната далечина все още съзирахме безредието в най-външните концентрични кръгове и виждахме последователно групи от по осем-десет кита да се въртят бързо като многобройни двойки коне в цирков манеж; и то толкова близо един до друг, че някой исполински цирков ездач би могъл лесно да прескочи средните и да обикаля по гърбовете на останалите. Поради гъстотата на множеството почиващи китове в оградения център на стадото сега вече нямахме никаква възможност да се измъкнем. Трябваше да очакваме настъпването на пробив в живата стена, която ни затваряше; стена, която ни бе приела само за да ни заключи. Застанали сред езерото, ние бяхме посещавани от време на време от дребни питомни крави и телета — жените и децата на разпръснатото стадо.

Като включим временните широки промеждутъци между подвижните външни кръгове и разстоянията между различните групи във всеки от тия кръгове, общото пространство, заето в този момент от цялото множество, възлизаше най-малко на две-три квадратни мили. Във всеки случай — при все че подобно доказателство в подобно време може да бъде и измамно — от нашата ниска лодка можеха да се забележат фонтани, които се извисяваха почти по самия кръгозор. Споменавам това обстоятелство, защото било че женските и малките бяха умишлено затворени в най-вътрешния кръг, било че голямата разпръснатост на стадото им бе попречила да разберат истинската причина за спирането или пък защото бяха съвсем млади, безхитростни и във всяко отношение невинни и неопитни, тези по-дребни китове, които идваха от време на време откъм покрайнините на езерото към нашата попаднала в безветрие лодка, проявяваха чудно безстрашие и доверчивост или може би замаяна уплаха, от която беше невъзможно да не се възхитите. Те идваха да ни подушат като домашни кучета, приближавайки и дори докосвайки борда на лодката, като че някаква магия ги бе внезапно опитомила. Куийкуег ги потупваше по челото; Старбък ги почесваше по гърба с копието си, но страхувайки се от последиците, се въздържаше да го забие.

А в глъбините под това странно множество на повърхността, когато поглеждахме през борда, пред погледа ни се изпречваше още по-странен свят. Там, увиснали под водните сводове, плуваха майките кърмачки и тия, които — както личеше от огромната им снага — щяха скоро да станат майки. Както вече споменах, езерото беше необикновено бистро на сравнително голяма дълбочина и както човешките деца обръщат спокойно глава, за да погледнат, докато сучат, водейки сякаш две отделни съществувания в едно и също време, и дори когато поглъщат земна храна, все още се наслаждават духовно на някакви извънземни възпоминания, така и малките китчета вдигаха поглед към нас, но не обръщаха внимание, като че за техните току-що прогледнали очи ние бяхме само някакви водорасли. Плувайки редом с тях, майките също ни поглеждаха спокойно. Едно от тези малчуганчета, което по някои особени признаци изглеждаше да е само на един ден, имаше почти четиринадесет стъпки дължина и шест стъпки гръдна обиколка. То беше доста игриво, при все че тялото му едва се бе оправило от досадното положение в майчината торба, където, прилепило глава до опашката, готово за крайния скок, нероденото китче лежи превито като татарски лък. Нежните странични перки и дланите на перките от опашката пазеха още сплеснатата и нагърчена външност, която имат ушите на бебе, току-що пристигнало от чуждите краища.

— Въже! Въже! — викна Куийкуег, поглеждайки през борда. — Вържем го! Вържем го!… Кой върже го? Кой удари… два кита — един голям, един малък?

— Какво те мъчи, човече? — извика Старбък.

— Гледай тук — каза Куийкуег, като посочи надолу.

Както ранен кит развива от шпила стотици метри въже и като изплува отново след дълбоко гмурване отнася нагоре със себе си разхлабените спирали, така Старбък видя сега дългите извивки от родилния кордон на мадам левиатан, чрез който китчето изглеждаше още свързано с доскорошното си леговище. Не е рядко при бързо настъпващите превратности в лова тази разхлабила се връзка да се преплете с конопеното въже и по този начин китчето да бъде уловено. Омагьосаното езеро ни разкри някои от най-скритите морски тайни. Видяхме как се любят в глъбините младите левиатани^[1].

Така, макар и обградени с безброй кръгове от ужаси и страхотии, тези загадъчни създания от центъра се отдаваха свободно и без страх на различни мирни развлечения, пируваха безгрижно и прахосваха с радост своето време. Но и аз в бурния Атлантик на собствената си личност се забавлявам вътрешно в безмълвен покой и докато наоколо ми се въртят тежки планети от незалязваща скръб, в собствените си съкровени глъбини се къпя във вечна, тиха радост.

Междувременно, докато ние стояхме като омагьосани, отделни внезапни признаци откъм далечината доказваха, че другите лодки са все още заети да отвличат китовете към покрайнините на стадото или може би да воюват в първия кръг, където имаха достатъчно простор и възможност за удобно оттегляне. Но гледката на разярените отвличани китове, които се стрелкаха от време на време слепешката из кръговете, беше нищо в сравнение с това, което видяхме накрая. Обичай е, когато китоловците са се вкопчили с някой необикновено як и пъргав кит, да се опитат да го осакатят, като отсекат или изкълчат огромното сухожилие на опашката му. Това става, като хвърлят къса остра лопата, завързана за въже, чрез което я изтеглят обратно. Както разбрахме по-късно, един кит, ранен безуспешно в тази част от тялото си, се бе откъснал от лодката, отнасяйки половината въже на харпуна; и поради извънредно силната болка от раната препускаше от един кит към друг като самотния юначен легендарен конник Арнолд в битката при Саратога, внасяйки ужас, където мине.

Но колкото мъчителна да беше раната на тоя кит, колкото ужасна гледка да представляваше той, уплахата, която вдъхваше на останалото стадо, се дължеше на друга причина, която голямото разстояние скриваше от нас. Най-после забелязахме, че поради една от необяснимите злополуки в риболовството китът се бе оплел във въжето, което влачеше; избягал бе и със забитата в него остра лопата. Свободният край на нейното въже се бе заплел здраво в навитото около опашката харпуново въже, а самата лопата се бе измъкнала от тялото му. Така че, обезумял от болка, той се блъскаше сега из водата, мяташе неудържимо гъвкавата си опашка и подхвърляше наоколо си острата лопата, която нараняваше и убиваше другарите му.

Ужасното оръжие като че бе накарало цялото стадо да се опомни от вцепенението и уплахата. Най-напред започнаха да се приближават и струпват китовете от краищата на нашето езеро, подхвърлени сякаш от полуутихнали далечни вълни; след това самото езеро започна леко да се понадига и вълнува; подводните сватбени и детски стаи изчезнаха; китовете от по-вътрешните кръгове започнаха да плуват в сгъстени групи и във все по-стесняващи се орбити. Да, продължителният покой се прекратяваше. Скоро се чу дълбоко, приближаващо фучене; после, подобно на безредните ледни блокове, когато широкият Хъдсън се размразява напролет, цялото стадо се втурна към най-вътрешния кръг, за да се струпа сякаш в една-единствена планина. Старбък и Куийкуег размениха моментално местата си, като Старбък застана на кърмата.

— Лопатите! Лопатите! — прошепна с все сили той, като сграбчи руля. — Грабвайте лопатите и стискайте душите си! Дръжте се, хора! Избутай го, Куийкуег… ей оня кит!… Бодни го!… Удари го!… Изправи се… изправи се… и стой така! Скачайте, хора!… Гребете, хора! Не се грижете за гърбовете им… чешете ги… и се измъквайте!

Лодката беше сега почти притисната между две огромни черни туловища, оставили едни тесни Дарданели помежду си. Но с отчаяни усилия ние изскочихме най-после временно на открито и потеглихме бързо, като същевременно търсехме нов изход. След няколко такива измъквания най-сетне се плъзнахме бързо в един от доскорошните външни кръгове, пресичан от скитащи китове, които се носеха стремглаво към една и съща цел. Това щастливо избавление бе заплатено евтино само с изгубването на шапката на Куийкуег, който стоеше все още на носа, за да нанася удари на бягащите китове; шапката му бе отнесена от течението, предизвикано от размахването на две широки перки съвсем близо до нас.

Колкото бурно и безредно да беше всеобщото вълнение, то се превърна скоро в по-системно движение; след като се събраха най-после в плътно множество, китовете подновиха с удвоена скорост бягството си напред. По-нататъшно преследване беше безполезно; но лодките все още се клатушкаха зад тях, за да уловят изостаналите замаяни китове, както и да приберат този, който Фласк бе убил и белязал. Белегът беше прът със знаменце; всяка лодка носи по два-три такива пръта и когато има повече лов подръка, такъв прът се забива в тялото на убития кит, както за да се вижда къде е, така и като знак за по-раншна собственост, в случай че се приближат и лодки от друг кораб.

Последиците от това спускане потвърдиха донякъде мъдрата поговорка в риболовството — колкото повече китове, толкова по-малко улов. От изостаналите китове бе уловен само един. Другите успяха засега да избягат, но — както ще видим по-късно — бяха уловени от друг кораб.