Херман Мелвил
Моби Дик (110)

Глава 108
Ахав и дърводелецът.

— По дяволите пилата, по дяволите и костта! Която трябва да е мека, е твърда, а която трябва да е твърда, е мека! Така ни се случва на нас, дето изпилваме стари челюсти и пищяли. Я да опитам друга. Тази работи май по-добре. (Киха.) Уф, тоя костен прах е (киха.)… такова… (киха)… е (киха)… Ех, дявол да го вземе, не ме оставя да говоря! Това получава човек, като работи с мъртво дърво. Ако режеш с трион живо дърво, не става такова нещо; ако режеш жив крак, пак няма прах (киха). Хайде, стари ковачо, помагай, давай насам наконечника и скобата с винта. След малко ще ми трябват. Добре, че (киха) няма да се прави и коляно, то можеше да ме поизмъчи малко: само пищял… е лесна работа, все едно, че правиш прът. Ех, иска ми се да го докарам, ама къде време; ако имах време, щях да му направя крак (киха) като за някоя лейди — да ходи с него по гости. А за разните там крака и бедра от еленова кожа, дето съм виждал по витрините — и дума не може да става да се сравнят с тоя. Те попиват вода, получават ревматизъм и трябва да ги лекуват (киха) с бани и разтривки, също като живи крака. Така; а сега, преди да го отрежа, трябва да повикам негово старо моголско величество, да видя добре ли е на дължина; малко възкъсичък ми се вижда. Ахаа! Чувам петата му; провървя ни — ето го, че иде; а може да е и някой друг.

Ахав (приближава се).

— Ее, човекосъздателю!

— Тъкмо навреме, сър. Ако капитанът позволи, ще отмеря само дължината. Позволете да премеря, сър.

— Мярка за крака, а? Добре. Не ми е за първи път. Почвай! Ей тук, сложи пръстта си на мястото! Добро стегало имаш, дърводелецо; чакай да опитам как стиска. Така, така; здраво държи.

— По-полека, сър, ще ви строши костите… Пазете се, пазете се!

— Не бой се; аз обичам здравото стискане; искам да усетя едно здраво стискане в тоя хлъзгав свят, човече. А какво прави там Прометей?… Искам да кажа ковачът… с какво се занимава?

— Сигурно кове скобата, сър.

— Правилно. Това се казва сътрудничество; той ти приготвя мускулите. Чудесен огън е запалил!

— Така е, сър; за такава тънка работа трябва нажежаване до бяло.

— Хм. Така трябва да е. Сега разбирам защо разправят, че оня стар грък Прометей, който правел хора, е бил ковач и им е вдъхвал огън; защото, каквото е създадено с огън, по право принадлежи на огъня; така човек ще повярва и в съществуването на ада. Как хвърчат саждите! Това трябва да са остатъците, от които гъркът е направил африканците. Дърводелецо, след като ти приготви скобата, кажи му да изкове и един чифт железни ключици и плещи; на борда имаме носач, който мъкне смазващи товари.

— Сър?

— Чакай; както Прометей се е заловил за работа, ще му поръчам цял човек по определен образец. Imprimis^[1], петдесет стъпки висок от глава до пети; гърдите му според образеца на темзенския тунел; краката му с корени, за да не мърда от мястото си; китките на ръцете — три стъпки дебели; никакво сърце, бронзово чело с четвърт акър първокачествен мозък; освен това… чакай да видя, да поръчам ли и очи, за да гледа навън? Не, само едно прозорче на темето — да осветява вътрешността. Така, вземи поръчката и се махай!

— (На себе си.) За какво приказваше и на кого? Много ми се иска да зная. Дали да стоя тук?

— Чудновата архитектура е това да строиш сляп купол; ей тоя например. Не, не, не, там трябва да имам фенер.

— Охоо! Такава била работата, а? Тук са два, сър; а на мене ми стига един.

— Защо ми тикаш в носа този ловец на крадци, човече? Да тикаш някому светлина в очите, е по-лошо, отколкото да долепиш пистолет до сляпото му око.

— Стори ми се, сър, че говорехте на дърводелеца.

— На дърводелеца ли? Струва ми се… но не… Твоят занаят, дърводелецо, е много пристоен и съвсем джентълменски; или предпочиташ да работиш с глина?

— Как, сър? С глина ли? Глина ли казахте, сър? Тя е кал, а калта ние оставяме за копачите, сър.

— Този приятел е богохулник! Защо кихаш постоянно?

— От костите се вдига прах, сър.

— Вземи си бележка тогава; и когато умреш, не се заравяй под носа на живите…

— Как, сър?… Ох, ах!… Разбрах… да… о, Господи!

— Слушай, дърводелецо; предполагам, че ти се смяташ за много добър майстор в занаята си, така ли е? А дали ще говори добре за майсторството ти, ако аз, застанал на крака, който сега ми правиш, чувствам и друг крак на същото място; искам да кажа, дърводелецо, по-раншния си, загубения крак от плът и кръв. Не можеш ли да изгониш съвсем стария Адам?

— Наистина, сър, започвам да поразбирвам малко. Да, чувал съм за тая чудна работа, сър; как човек, загубил мачтата си, никога не престава да усеща прежния прът, който все го пробожда от време на време. Смея ли покорно да запитам наистина ли е така, сър?

— Така е, човече. Ето, постави крака си тук, на мястото на моя някогашен крак, така. Сега за окото имаме само един видим крак, а за душата са два. Там, където ти усещаш туптенето на живота, точно на същото място го усещам и аз. Загадка, нали?

— Неразрешима по моето скромно мнение, сър.

— Слушай тогава. Откъде знаеш, че тъкмо там, където ти стоиш сега, не стои невидимо и недостъпно за тебе нещо цялостно, живо и мислещо; и то въпреки твоето присъствие? Нима не се боиш от подслушвачи дори когато си съвършено сам? Чакай, не отговаряй! И ако аз чувствам болка в моя отрязан и отдавна изгнил крак, защо ти, дърводелецо, да не чувстваш вечно, дори без тяло, страшните адски мъки? А?

— Боже милостиви! Наистина, сър, ако се позамисли човек, ще трябва да попресметне отново всичко; не ще е малък броят на греховете ми, сър.

— Слушай, тъпаците не бива никога да дават разпоредби… След колко време ще довършиш тоя крак?

— След един час навярно, сър.

— Побързай тогава и ми го донеси (Тръгва да си върви.) О, живот! Стоя аз тук, горд като гръцко божество, а съм длъжник на тоя тъпак за парче кокал, на което да застана! Проклета да е тази общочовешка взаимна задълженост, която не се заличава и с надгробните плочи. Аз бих искал да съм волен като вятър; а съм записан в книжата на целия свят. Толкова съм богат, че бих могъл да наддавам заедно с най-богатите преторианци при разпродажбата на Римската империя (която беше световна); а другиму дължа дори плътта на езика, с който сега се хваля. Кълна се в небесата! Ще намеря едно горнило и ще вляза да се разтопя в него, да се превърна в едно-единствено прешленче. Така.

Дърводелецът (подновява работата си).

— Така, така; Стъб го познава по-добре от всички, а Стъб всякога казва, че бил чудак; нищо друго, само тази предостатъчна думичка — чудак; той е чудак, казва Стъб; чудак… чудак, чудак; и постоянно я втълпява на мистър Старбък — чудак е, сър… чудак, чудак, голям чудак. Ето сега и тоя крак! Като си помисли човек, с него дели той леглото си! Това парче китова кост му е за жена! То му е и за крак; на него ще стои. Какво разправяше той за един крак на три места, и за три места в един ад… как го каза? Ех, не ми е чудно, че ме гледаше с такова презрение. Разправят, че понякога съм бил страшно умен; но такова нещо става съвсем случайно. Пък и може ли късокрако старче като мене да гази из дълбоки води заедно с високите като птица рибар капитани: водата ще стигне веднага до брадата ти и ще завикаш: спасявайте ме — потъвам! А пък я погледни крака на рибаря — дълъг, строен, да ти е драго да го гледаш! На повечето хора един чифт крака им стигат за цял живот, сигурно защото ги употребяват с мярка, както добросърдечните стари дами използват охранените си стари кончета. А пък Ахав, ех, о-хоо! Не жали той конете! Ето, единия похаби до смърт, другия протри за цял живот, а сега ходи с кокалени крака! Хей, ковачо! Помогни ми за тия скоби и дай да свършим работата, докато оня приятел не е протръбил възкресение за всички истински или изкуствени крака, както от пивоварниците събират стари бурета за бира, за да ги пълнят отново. Ех, че крак стана! Същински жив крак, прав като прът! Утре ще застане на него да измерва височината със секстанта. Ех, без малко щях да забравя полираната кокалена плочка, където пресмята градусите. Така, така; по-скоро длето, пила и гласпапир!