Анатолий Рибаков
Децата на Арбат (9)

9.

По-добре майка му да плачеше. Тя се вцепени, онемя, не питаше за подробностите. Със Саша се бе случила катастрофа — това беше важното.

Неподвижният й поглед разкъсваше сърцето на Саша. Вечер тя четеше, без да вижда буквите, машинално обръщаше страниците, денем и нощем мислеше само за едно: до Саша няма мъж, тя не можа да запази семейството, нещастният им живот го травмира още от дете.

Павел Николаевич съобщи, че ще дойде веднага щом се освободи, след около месец и половина. Софя Александровна познаваше мъжа си — той разчиташе през този месец и половина всичко да се уреди без него. Питаше: „Нима Марк нищо не може да направи?“ Вечният му упрек към нейните роднини! Тя писа на Марк. Той отговори, че скоро ще пристигне за конгреса и се надява да помогне. Тези писма не я успокоиха, Саша беше все така беззащитен.

Софя Александровна започна да излиза задълго от къщи. Саша гледаше как тя минава през двора — дребничка, пълна, с побелели коси, самотна. Сам стопляше яденето за обед, понякога нямаше какво да стопли. Къде се губеше тя? Търсеше я по телефона у сестрите й — не беше ходила у тях. Дали обикаля учрежденията, ходатайствува за него, търси влиятелни познати? Но тя нямаше такива познати, той много добре познаваше всички.

— Къде беше, къде се губиш?

Не отговаряше или нещо измисляше — никъде, разхождала се по Арбат, седяла на двора.

Саша също се разхождаше по Арбат, из познатите му от детинство улички, покрай старите богаташки къщи с колоните, гипсовите орнаменти, яркозелените покриви, с белите измазани фасади. На „Кривоарбатский 1“ на мястото на училищната площадка сега бе вдигнал къща архитектът Мелников, странно кръгло здание. В училището прозорците на мазите с басмените перденца все така светеха — както и преди, там живееше обслужващият персонал.

Саша си спомни как като отряден ръководител ходи с пионерите си на лагер в Рубльово. „На лагер тръгваме в Рубльово, за нас е всичко там готово, и кухня има, и легла, натам поели сме сега.“ Тогава стягаше дисциплината с желязна ръка, пионерите му имаха страха, не можеше да излезе наглава само с Костя Шабрин, сина на училищния дърводелец, палаво и непослушно хлапе. След поредната му беля Саша реши да го върне вкъщи.

Училищната готвачка тогава му каза:

— Не го връщай, Саша, баща му ще го убие.

Как тъй ще го убие? Никой няма право да убива. На Саша му беше жал за Костя, децата го молеха да отмени нареждането си, но това би означавало да подрони авторитета си.

Върнаха се от лагера, започнаха училище. Бащата на Костя нищо не каза на Саша, само веднъж се спря в коридора и го изгледа втренчено и продължително. Саша запомни за цял живот този поглед. Наистина колко жестоко и глупаво постъпи тогава. Интересите на колектива изискваха да има дисциплина, именно заради нея пожертвува той малкия Костя. Смяташе, че такова наказание ще бъде полезно за самия Костя. Помисли ли тогава как Костя ще застане пред баща си?

От малката уличка „Плотников“ той завиваше по „Могилцевский“, после по „Мьортвий“. Тук в голямата къща срещу датското посолство се намираше навремето Хамовническият районен комитет на комсомола, тук преди осем години го приеха комсомолец. Тогава носеше кожена куртка, презираше контетата, никога нищо не му се свидеше, освен книгите, пък и тях, щом ги прочетеше, ги подаряваше на библиотеката, дори се опита да създаде училищна комуна — въображението го повличаше в какви ли не посоки.

Защо това се случи именно с него? Дали не трябваше да се съгласи с мнението на мнозинството? Но Баулин, Лозгачов, Столпер все още не са мнозинството. Да пише на Сталин? Сталин разбира, че на страната са нужни специалисти, а не недоучени хлапаци, презира дърдорковците, а Азизян е дърдорко, Сталин не обича кариеристите, а Лозгачов е кариерист, мрази деспотите, а Баулин е деспот. Със своето чувство за хумор Сталин би оценил правилно тези невинни епиграми. Но е нескромно да се обръща към Сталин по личен въпрос.

Веднъж на връщане към къщи Саша видя майка си. Тя стоеше пред тунела към двора, чакаше някого.

Когато стигнаха заедно до техния вход, каза:

— Ти върви, аз ще се разходя още малко.

— Ще измръзнеш.

— Ще се разходя още малко — повтори тя и върху лицето й се изписа упоритият заешки израз, който по-рано бе предвестник на скандал и скарване с баща му.

Друг път Саша я видя на Арбат. Тя бавно мина покрай тунела към техния двор, спря пред часовникарска работилница, престори се, че разглежда изложените на витрината часовници, върна се обратно, като пак се взираше в отдалечения край на улицата, стигна до аптеката, спря се, върна се обратно. Причаква, следи някого, както следеше баща му, когато мислеше, че той се среща с тяхната съседка Милица Петровна. Но баща му го няма, няма ги предполагаемите любовници, вече няма ревност, а тя отново е във властта на някаква натрапчива идея, гледа в една точка със същия напрегнат, упорит израз на лицето. После пресече улицата, както винаги с ниско наведена глава, без да се оглежда, в страха си да погледне напиращите към нея коли. Шофьорите рязко удряха спирачки, подаваха глави от кабините, псуваха, а тя, без да се оглежда и извръща, без да вдигне глава, бързаше да стигне до спасителния тротоар.

Попита я:

— Кого причакваш?

Тя се притесни, страхуваше се да каже нещо, на което Саша няма да повярва.

— Какво криеш от мен?

Тя го погледна с широко отворени от страх очи.

— Следят те. Той се изненада:

— Кой ме следи?

— Единият е с вързана ушанка, другият — дребничък, с касториново палто, третият — с подшити валенки, висок, злобен, трима са, следят те поред.

— Добре правят! Защо да ходят и тримата заедно? — засмя се Саша.

— Познавам всичките по физиономия — продължи тя, — мога да ги позная по гърба, по гласа. Застанах на опашка в хлебарницата и оня с валенките спря след мен, не се извръщах, но знаех, че е там. Взех хляба, тръгнах си и той тръгна, но не взе хляб, стоеше след мен, за да ме посочи на другия, така се сменят. Вече разбраха, че ги познавам и щом се обърна, изчезват, скриват се в „Николский“, а после излизат от „Денежний“. Аз пък веднага тръгвам към „Денежний“, там го срещам, той се извръща, но аз знам, че е той.

— Кого тогава следят: мен или теб? — усмихна се Саша.

— Следят къщата ни. Кой идва, кой излиза, когато ти излизаш, с кого вървиш, с кого разговаряш. Веднъж на щанда за месо съм откъснала купон за риба, а той стои зад мен и ми казва: „Трябваше да откъснете четвъртия купон.“ Обърнах се, а той веднага застана гърбом към мен, познах го по касториновото палто.

— Така ти каза значи: трябваше да откъснете четвъртия? — съвсем се развесели Саша.

Тя кимаше в такт с думите си.

— И дежурният милиционер на Смоленския площад е с тях. Веднъж вървях след високия, той посочи с очи на милиционера някакъв или милиционерът отиде при този човек и му поиска документите, а високият тръгна в обратната посока, видя ме, изгледа ме злобно и после два дена го нямаше, а дребничкият каза, че началството го мъмрило.

— На кого каза?

— На мен. Той ми говори, когато стои зад гърба ми, та само аз да чуя. И ако се извърна, веднага застава гърбом. Вече не се извръщам, за да не го поставям в неудобно положение, нали няма право да говори с мен. Добре познавам гласа му.

Саша гледаше майка си ужасен. В живота им се промъква нещо страшно. Той отрасна в тази стая, всеки предмет тук е част от живота му; всичко това стои и ще стои на мястото си, но вече без него. Повлечен е във въртоп, който го тегли към дъното. И в тази минута мислеше единствено да не би въртопът да отнесе и майка му — това добро, най-скъпо за него същество.

— Веднъж почувствувах, че стои зад мен — продължи тя, — без да се обръщам, го попитах: „Ще арестувате ли Саша?“ Той премълча, нищо не отговори. Не издържах, обърнах се, той сложи пръст на устните си, отдръпна се заднишком и се скри в тълпата.

— Това е просто твоето болно въображение — каза Саша. — Никой не следи нито мен, нито теб, на кого сме потрябвали, хайде де, държавните престъпници! Направо е смешно! Ако трябваше да ме арестуват, отдавна да са ме арествували, защо ще си губят времето за такова идиотско следене. Освен това знай: ще ме възстановят. Но сега всички са заети с конгреса, не им е до мене, след конгреса ще разгледат въпроса ми. Изхвърли от главата си всичко останало. Не си трови живота, че и моя.

Тя мълчеше, загледана в една точка, прегърбена, клатеше глава, сякаш имаше тик. Колкото и да й говореше Саша, колкото и да я убеждаваше, тя си знаеше нейното — всичко е точно така, както го разказва. Така било днес и вчера, и утре пак ще се повтори: тя ще излезе, ще види единия от тримата и ако е дежурен оня, дребничкият, той пак ще й каже нещо, може би дори ще й отговори дали ще арестуват Саша, или няма да го арестуват.

Онзи, дребничкият, с касториновото палто, пак не отговори на въпроса й, погледна я със съчувствие и се извърна. Сега Софя Александровна очакваше нещо по-лошо. Всеки звук я караше да трепва, тишината й изглеждаше зловеща. С часове стоеше пред вратата, ослушваше се в стъпките по стълбището или се качваше на перваза и гледаше кой върви по двора. Веднъж видя някакъв милиционер и обзета от страх, панически заснова из стаята. Милиционерът не дойде у тях, значи бе отишъл у съседите да разпитва за Саша. Никой няма да каже за него нещо лошо, но хората, без да помислят, причиняват злина на другите, вероятно смятат, че така я отпъждат от себе си.

Всички знаят за неприятностите на Саша, целият блок, всички съседи, сигурно всички са ги викали, у всички са ходили. Тя седеше на пейката в двора, под малката ламаринена козирка, преценяваше кой как минава, как я поглежда, как я поздравява.

Обадиха се от домоуправлението, казаха Саша да отиде там. Винаги се бе страхувала от домоуправлението, но отиде тя. Искаха да се уточни стандартният документ за местоработата на Саша. Претекст! Тя познаваше домоуправителя Виктор Иванович Носов от двайсет години, помнеше как мъничкият Витка бе тичал из двора, познаваше и покойната му майка, и той познаваше добре и нея, и Саша. Сега почти не я погледна, не попита защо Саша е станал товарач, след като е студент, значи всичко знаеше. И за довиждане й кимна сухо. А служителката от паспортното изобщо не й каза довиждане, престори се, че е заета.

Някакъв мъж се обади по телефона, търсеше Сергей Сергеевич, тя му каза, че тук не живее никакъв Сергей Сергеевич. След пет минути пак търсиха Сергей Сергеевич, но вече с друг глас. После телефонът пак звънна, но никой не се обади, тя чу в слушалката нечие дишане. Няколко пъти търсиха по телефона тяхната съседка Галя, по-рано не я търсеха толкова често. Галя говореше със заобикалки, двусмислено и когато затваряше, свеждаше очи и бързо си отиваше в стаята.

Милица Петровна, от която навремето бе ревнувала мъжа си и с която сега пак се бе сприятелила, обеща да помогне. На младини Милица бе имала влиятелни поклонници, а сега никого нямаше, на всички бе омръзнала. Но виж, Маргарита Артьомовна, старата арменка, с която често седяха заедно на пейката, спокойна, мъдра, сериозна жена, каза, че Саша трябва временно да напусне Москва, дори предложи той да замине при нейни роднини в Нахичеван.

Софя Александровна се вкопчи в тази мисъл. Не посмя сама да я сподели със Саша и помоли съседа Михаил Юриевич. Подобен съвет трябваше да излезе от мъж.

Михаил Юриевич, самотен ерген, интелигентен човек с пенсне, колекционираше книги и гравюри. Стаята му, претъпкана с албуми, папки, старинни мебели, беше навеки просмукана от прахта на дебелите томове, от миризми на боя, лепило и туш. Обикновено той показваше придобивките си на Саша — обичаше да си поприказва с него. Този ден се похвали с „Ад“ на Данте с илюстрациите на Доре. Вихрушка от хора се носеше из преизподнята, мъже, жени, деца, глави, ръце, нозе, вечният огън на желания, страсти, изгарящи човечеството.

Освен Данте, Михаил Юриевич бе намерил издадения от Академията „Князът“ на Макиавели.

— Знам я тази книга — каза Саша, — разсъжденията за властта са наивни, нямат нищо общо с научните разбирания за нейната природа.

— Възможно е — уклончиво отговори Михаил Юриевич, — но във всяка епоха е полезно да се изучава историята на добрите и злите начала, добрите начала не бива да се погазват нито в името на голямото, нито в името на малкото. Извинете, Саша, че се намесвам, майка ви ми разказа вашите перипетии, обещайте ми само да не й се карате за това. Нали знаете, покритото мляко котки го не лочат. Защо не заминете при баща си или при вуйчо си?

— Да замина? — учуди се Саша. — Не виждам причини. Въпросът ми не може да се разглежда без мене. Мама се самонавива. Обикновена история, има много такива за съжаление. Искали да ме арестуват?! Изключено. Но дори да допуснем тази възможност, със същия успех могат да ме арестуват при татко или при вуйчо. В нелегалност ли да мина?

Той се засмя. Той, Саша Панкратов, да се крие от своите.

— Безусловно страховете на София Александровна са преувеличени — съгласи се Михаил Юриевич. — Но едно политическо дело има такава страна: с всяко обжалване въвличате в проблема все повече хора, инстанции, делото се разраства като лавина.

Саша изненадано погледна Михаил Юриевич. Този безпартиен, незанимаващ се с политика човек имаше точни съждения.

— Аз вярвам в партията — каза Саша — и нямам намерения да бягам от нея.