Анатолий Рибаков
Децата на Арбат (7)

7.

Когато се върна от завода, Саша видя през дупчиците на пощенската кутия син плик. Писмо от баща му, неговият почерк е. Тези писма никога не бяха им носили радост. Баща му искаше да му пратят технологичните справочници. „На долния рафт са в шкафа, сигурно знаеш къде е долният рафт. Не бих посмял да те товаря с тази молба, но нямам кого друг да помоля. А да идвам за тях в Москва… Пристигането ми няма да достави удоволствие на никого.“

Това беше гласът на баща му, той винаги така говореше. Когато майка му питаше: „Ще обядваш ли?“, той отговаряше: „Мога и да не обядвам.“ „На заседание ли отиваш?“ „Отивам на танцова забава…“ Понеже недочуваше, все си мислеше, че говорят за него, караше се. Правеше кавга, ако не получеше ябълка сутрин или чаша кисело мляко преди лягане. Майка му онемяваше от страх още щом дочуеше стъпките му в коридора, той се прибираше, предварително недоволен от дома си, от жена си, от сина си, готов да направи забележка, да смъмри, да вдигне скандал.

Майката на Саша не се страхуваше от него само когато го ревнуваше. Сърцето на Саша изтръпваше от всичко, което ставаше тогава вкъщи: крясъци, блъскане на врати; от озлобения, заешки израз на маминото лице, от плача й.

Баща му вече шест години не живееше с тях. А тя все така се страхуваше от него, дори от разстояние. И сега, щом видя писмото, по лицето й се изписа познатият и тягостен израз на тревога и страх.

— От баща ти ли е?

— Иска да му пратим справочниците.

Все така уплашено Софя Александровна взе писмото и този израз не изчезна от лицето й, докато не свърши да го чете.

Саша най-много се страхуваше от мисълта какво ще стане с майка му, когато тя научи всичко. И се държеше така, че нищо да не усети. Излизаше от къщи, уж отиваше в института, Спечели парите за декемврийската стипендия, като разтоварваше вагони на Киевската сточна гара. Когато нямаше къде да отиде, отиваше у Нина Иванова.

Тя му даде ключ и сутрин той четеше или учеше там. После от училище си идваше Варя, по-малката сестра на Нина, с тъмно палто, с миниатюрни обувчици, шала си сваляше пътем, правата й черна коса падаше върху яката. Тя сядаше на кревата, премяташе крак връз крак, издуваше пълничките си устни, издухвайки падналата коса от челото си, и вперваше в Саша поглед, с какъвто красивите петнайсетгодишни момичета хвърлят в смут момчетата.

Масата с олющената мушама разделяше стаята на две половини: частта на Нина — с книги и тетрадки, пръснати по масата, и с подпетени пантофи под кревата, и частта на Варя — с ярко шалче на възглавницата, с грамофон на перваза и бронзов атлет с лампа в протегнатата мускулеста ръка.

— За какво те изгониха от института?

— Ще ме възстановят.

— Аз пък тях всичките бих ги изключила, и в нашето училище се намират такива гадини, дето само гледат някого да изядат. Вчера имахме класно, та Лякин вика: „Иванова преписва от пищови, на коленете й са.“ Протегнах си краката и питам: „Къде е пищовът, а?“

Тя изпружи нозе, за да покаже как го направила в клас.

— А пък Кузя, математикът, се изчерви като домат: Престанете, Иванова! Аз какво съм крива? На Лякин да се кара. Миналата година беше страхотен хулиган, вземаше чантите на момичетата, а сега е в учкома. Той прави пищови, а клевети другите. Такива не мога да ги понасям.

— Ти как правиш пищовите?

— Много просто — тя се тупна по колената с опънати памучни чорапи, — написвам го с химически молив и го увивам на тръбичка.

— А без пищов не можеш ли?

— Мога, но не искам.

Тя го гледаше предизвикателно, буболечката с буболечка, с тия заголени колене. На Саша му беше смешно, но се мъчеше да остане сериозен, знаеше колко грижи създава Варя на сестра си.

Момичетата бяха израсли без баща, после почина и майка им. Саша си спомняше заседанието на бюрото — обсъждаха как да помогнат на Нина да отгледа сестра си, издействуваха й пенсия, утвърдиха Нина за платена пионерска ръководителка. После завършиха училище, разделиха се и той си спомни за Варя едва когато я видя в тунела към вътрешния двор с момичета и момчета на нейната възраст.

— Ти комсомолка ли си?

— Че за какво ми е?

— Повече ти харесва да стоиш в тунела, така ли?

— Харесва ми.

— Не се прибираш нощем.

— Ха-ха! Веднъж останах у една приятелка, във вилата им, страх ме беше да отида до гарата. И Нинка нямаше да тръгне посред нощ. Тя е още по-голяма бъзла от мен, сто пъти. Защо ли не се омъжи за тоя неин Макс, за нищо не я бива, пък и на Макс нищо не му трябва, ще ядат на стол.

— Не е ли рано за тебе да даваш такива съвети?

— Тя пък да не ми се бърка. Вдига скандали, ама какво от това.

— Каква искаш да станеш?

Вместо отговор, тя запя с висок детински гласец:

На прериите цвят чудесен,

със смях, по-нежен и от песен,

с очи, по-сини от небето,

на каубоя от сърцето…

От коридора се чу позвъняване.

— Нинка е — без да помръдне от мястото си, съобщи Варя, — пак си е забравила ключовете.

— Откъде знаеш, че е тя?

— Знам как звъни всеки в тази къща.

Влезе Нина, видя Варя на кревата в поза, която сметна за неприлична, видя заголените й колена — и започна:

— В главата й само момчета, лак за нокти, червило морковен цвят — от това разбира. С часове стои пред огледалото и си подвива клепките с кухненския нож.

— С ножа? — учуди се Саша.

— Или кисне до телефона, само едно се чува: крепжоржет, кадифе, червена маркизетена, синя копринена… Пет години съм ходила с една блузка, всеки ден я перях и до ден днешен не знам от какъв плат беше. А моята сестричка три дена търча по магазините да си търси копчета за роклята. Галоши не признава, валенките презира. Задигнала ми обувките, очукала ги на танцова забава, после ги захвърлила в банята. Днес обувките, а утре може и пари да задигне и понеже аз нямам пари, ще тръгне да краде.

— Недей така! — каза Саша. — Не плаши и себе си, и нея.

Но Варя не се плашеше. Престорено се прозя, изкриви скучаещо физиономия — чувала го е всичко това, чувала го е сто пъти.

— Смаяна съм от нейната жестокост. Подиграва се на Максим.

Това нейна работа ли е? Долно е, нетактично.

— Макс не ми изглежда весел — дипломатично отбеляза Саша.

Очите на Нина помрачняха.

— Аз ценя Макс, той е чудесно, чисто момче. Но за какво мога да мисля сега. Тепърва ей това трябва да стъпи на краката си.

— Ако обичаш, не се оправдавай с мен — каза Варя.

— Възложили са й да направи стенвестник — продължи Нина. — Тя отишла в другата паралелка и преписала техния дума по дума, дори имената я домързяло да смени. Докъде ще я докара така, какво я очаква?

Варя напипа с крак обувките си, стана.

На прериите цвят чудесен,

със смях, по-нежен и от песен…

Към районния комитет Саша се запъти спокойно. Ето инстанция, която няма да се уплаши да реши всичко. Заседанието ще води първият секретар Столпер.

Саша дълго седя в коридора в очакване да го повикат. Зад вратата се чуваха гласове, отделни думи от изказвания, но един висок, рязък глас прекъсваше, пресичаше, спираше всички. Подплашени хора изскачаха от кабинета, тичаха към гардеробите, грабваха си чантите, високият, раздразнен глас сякаш ги следваше. На Саша му харесваше, че Столпер е взел страха на тези чиновници. Ей така изкъсо ще подбере той и Баулин, и всички, които лепнаха на Саша етикета „враг“.

Вратата се открехна.

— Панкратов!

— Бяха се събрали много хора, седяха покрай стените и около дългата маса, покрита със зелено сукно. Столпер, слаб мъж с ядни, уморени очи, мрачно погледна Саша, кимна на Зайцева.

— Докладвайте! И по-кратко.

Зайцева с глас на примерна ученичка съобщи материалите по делото. Когато четеше епиграмите, някой се засмя. Епиграмите звучаха глупаво. После Зайцева каза, че тези факти трябва да се разглеждат във връзка с основния въпрос.

И тогава Саша за пръв път чу, че Криворучко е бивш опозиционер, от каква именно опозиция — не разбра. Зайцева спомена Единайсетия конгрес на партията, „работническата опозиция“, после колективното писмо до ЦК на партията, подписано и от Криворучко, а какво е представлявало това писмо Зайцева не каза. После тя съобщи, че навремето Криворучко е бил изключван от партията, задето не е скъсал връзките си. Какви връзки, с кого, кога — също не каза, само добави, че той е бил възстановен в партията, но е бил наказан с мъмрене. После получил друго мъмрене — за замърсяване състава на железниците със социално чужди и класово враждебни елементи. Каква железница и какъв е бил там Криворучко, Зайцева също не каза. И ето го отново изключен, този път за проваляне на строителство. Макар че списъкът на изключванията и мъмренията на Криворучко се намираше в личното му дело, Зайцева говореше така, сякаш именно тя го е разобличила, сама потресена от факта, че е съумяла да разкрие човек, замесен в престъпления, за които е чела в учебниците.

Докато слушаше Зайцева, Саша постепенно разбираше, че делото на Криворучко далеч не е толкова просто. Над Криворучко тегне миналото му. Не можеше да разбере само какво общо има това дело лично с него.

Столпер взе делото на Саша, прелисти го. Всички мълчаха. Чуваше се само бързото шумолене на ядосано прелистваните страници.

— Какви са тия работи при тебе, Баулин?

Баулин стана, рязко проговори:

— Ние изключихме Криворучко от партията.

— Общежитието не построил — подзе Столпер, — ами ей тия неща, дето ги е вършил — той тупна с длан по папката, — през пръсти ли сте гледали? Стреснали сте се чак когато е излязъл този антипартиен вестник.

— Нямаме данни за връзки на Панкратов с Криворучко.

— Данни нямал! — Столпер изкриви устни. — Панкратов се изказва срещу марксизма в науката и след всичко това му поверявате издаването на празничния брой на вестника, а той го превръща в антипартиен позив. Панкратов защитава Криворучко, тоя декан, как беше?…

— Янсон — бързо подсказа Зайцева, за да подчертае колко добре е проучила делото. — Янсон защитава Панкратов. Та това е кълбо! Къде му е политическата оценка? Обяснете: защо именно Панкратов е защитавал Криворучко?

— Панкратов бе изключен и заради тази постъпка — отсече Баулин.

— Не, не заради тази! — развика се Столпер. — Изключили сте го, когато вече се е проявил открито. Ами дето е защитавал Криворучко, това не ви ли накара да застанете нащрек? Членовете на бюрото са предлагали да се вземе решение, а вие, другарю Баулин, не сте пожелали. Другарят Лозгачов е предлагал. А вие, Баулин, сте отложили решението и сте дали възможност на Панкратов да издаде антипартийния позив. Под носа ви Криворучко е разлагал студентите. Да не смятате, че Панкратов по своя инициатива е издал вестника, по своя инициатива е застанал срещу марксизма в науката? Кой стои зад гърба му? Не сте пожелали да изясните! От кого се боите?

— Ние от никого не се боим — грубо отговори Баулин, имайки предвид самия Столпер. И Столпер го разбра. Той втренчено погледна Баулин и неочаквано спокойно каза:

— Ще трябва да проучим обстановката в института.

— Моля — каза Баулин.

— Какво значи „моля“? — отново избухна Столпер. — Ние не ви искаме разрешение за това, другарю Баулин. Защо Янсон не се яви тук за разглеждането на делото?

— Болен е.

— Болен… А къде е директорката на института?

Баулин сви рамене.

— Не дойде.

— Бива си я тая организация — кисело се подсмихна Столпер, — не случайно ви разиграват, както си искат. Ей го, и другарят Малов се размеква, раздава хвалебствени характеристики. Ти знаеше ли, Малов, за какво, е нужна на Панкратов характеристиката?

Малов се надигна от мястото си — висок, широк, прегърбен, борец, облечен в сако. Той седеше до стената, почти до Саша, но Саша го забеляза едва сега.

— Знаех.

— Той разказа ли ти за какво е изключен?

— Разказа.

— Така ли ти разказа, както чу всичко тук?

— Точно така.

— И след всичко това ти му даде характеристиката?

— Да, след всичко това му я дадох.

— Как да разбираме постъпката ви, другарю Малов?

— Аз писах какво е било преди четири години.

— А може би той и тогава е мамил партията?

— Тогава той не мамеше партията, а мъкнеше на гръб боя.

— Каква боя?

— Ами такава — Малов посочи масата, — с каквато боядисват вашето сукно.

— Какво искаш да кажеш с това „вашето“? — пламна Столпер.

— Ами че с него е покрита масата ви.

— И какво следва от всичко това?

— Младеж, комсомолец, работеше, строеше завода. Какво трябваше да напиша? Както си беше, това написах.

— Било е едно, станало е друго — каза Столпер примирително, бащински, — ако Панкратов се беше обърнал само към тебе — то е едно, а когато един човек хуква от народен комисар при народен комисар, използува роднинските си връзки, е съвсем друго. Ей това не сте взели предвид, другарю Малов. Може и да не съм го взел предвид — упорито възрази Малов, — но аз съм виждал момчето в работата. И ми е трудно да повярвам, че е враг на партията.

— И по-стабилни хора са ставали врагове на партията — каза Столпер. — Да чуем Панкратов…

Саша стана. Изключват го, това е ясно. Всичко, което се каза тук, беше нелепо, но колкото повече се проточва делото, с толкова повече обвинения се обкичва и той по никакъв начин не ще може да се измъкне от този омагьосан кръг. Не ще успее да ги разубеди. Нелепите епиграми, инцидентът с Азизян, Криворучко — ето ги фактите. Действува една неумолима сила. И все пак трябва да се защитава.

— Колкото до Криворучко — каза Саша, — на заседанието на бюрото аз разказах случая с лопатите.

— Какви лопати? — прекъсна го Столпер.

— За лопатите на строежа, склададжията го нямаше…

— Не ни баламосвайте! — кипна Столпер. — Отговаряйте: защо защитавахте Криворучко?

— Не съм го защитавал. Казах само, че наистина нямаше строителни материали.

— Значи не само лопати, не е имало и материали — позасмя се Столпер, — тъй да бяхте казали. Добре, продължавайте — добави той уморено, подчертавайки, че е безполезно да се задават въпроси на Саша — шикалкави.

— Аз не познавах Криворучко, никога в живота си не съм разговарял с него.

Столпер поклати глава, примлясна, но нищо не каза.

— А за преподавателя по счетоводна отчетност, той водеше занятията повърхностно.

— Марксизмът според вас значи нещо повърхностно? — Столпер гледаше Саша от упор.

— Не, но…

— Млъкнете, Панкратов, стига! — Столпер стана, подръпна гимнастьорката си, тя му висеше като торба, както виси военната униформа на цивилен човек с тесни гърди и рамене. — Изслушахме ви. Не желаете да се разоръжите пред партията, и тук се опитвате да ни мамите. Свободен сте, вървете!