Анатолий Рибаков
Децата на Арбат (29)

29.

Същата вечер, когато Варя, Нина и Макс танцуваха в Дома на Червената армия, Юра вечеряше у Вадим Марасевич, а у Лена бе дошла на гости Гера Третяк, същата тази вечер, към осем часа телефонът у Софя Александровна иззвъня и някой й съобщи, че утре в десет часа сутринта тя трябва да се яви в комендатурата на Бутирския затвор за свиждане със сина си, Александър Павлович Панкратов. Да донесе дебели дрехи, пари и продукти. Гласът беше монотонен, спокоен, на човек, свикнал да говори всеки ден едно и също, лаконично, ясно. И след като каза всичко, той веднага, без да чака въпроси отсреща, затвори.

Софя Александровна се уплаши да не би той да не е доизказал, да е забравил нещо важно, съществено, поради което тя няма да направи всичко както трябва. Страхуваше се да не забрави нещо, да не обърка и затова трескаво се мъчеше да удържи в паметта си каквото й бе казал той: „Утре, в десет, в Бутирка, свиждане, дебели дрехи, продукти, още нещо… Боже, забравих какво друго… А, да, пари, пари за път…“ И за да не забрави нещо, Софя Александровна записа всичко на листче. Парите и продуктите означават заточение, дебелите дрехи — Севера или Сибир.

Всичко трябваше да се събере и приготви за една нощ, тъй че на Софя Александровна не й оставаше време да изпада в отчаяние. Само не можеше да си прости, дето нищо не беше приготвила — смяташе, че е лоша поличба предварително да готви момчето си за такъв път. Саша влезе в затвора със зимното си палто, с ушанката, с пуловера и дебелия шал, вярно, няма валенки, но където и да го изпратят, сега, през април, те няма да му трябват. Ще му потрябват през зимата, а дотогава тя ще му прати. Сега му трябват ботуши, там е кално, кишаво, загубен е с неговите половинки, ботуши — да, точно това му трябва, те ще спасят живота му. Но Саша няма ботуши. И магазините вече са затворени, пък и изобщо ботуши се продават срещу снабдителна карта, а тя няма такава. Може да се купят на битпазар на баснословна цена, и то с риск, че ще ти пробутат картон вместо гьон. Но и битпазарът е вече затворен.

Тогава си спомни, че Вера, сестра й, има на вилата здрави груби ботуши, които стават на Саша, четирийсети номер. Тя ще им купи други, колкото и да струват, а тези трябва да се дадат на Саша.

Обади се на Вера. Вера заминала с мъжа си Володя на вилата, Щели да се приберат чак вдругиден. Ей че късмет!

По-малката й сестра Полина нямаше телефон. Телефон имаше в съседния апартамент. Софя Александровна знаеше номера му от времето, когато Полина беше в приятелски отношения с тези съседи, но вече от няколко години те не я викаха на телефона и Полина помоли да не звъни у тях. Въпреки това Софя Александровна набра номера с потискащата мисъл, че ще й откажат, и то грубо.

Обади се мъжки бодър, жизнерадостен глас.

— Извинете — каза Софя Александровна, — много ми е неудобно, че ви безпокоя, но работата е спешна… Бихте ли извикали на телефона Полина Александровна?

— Коя Полина Александровна?

— Съседката ви, от двайсет и шести апартамент, но много ви моля да ме извините, сестра й се обажда.

— Е, ама вие…

Но мъжът не затвори телефона, обади се женски глас.

— Кого търсите?

— Много ви моля да ме извините — каза Софя Александровна. — Обажда се сестрата на вашата съседка Полина Александровна. Разбирате ли, случи се една неприятност, много е спешно, как да ви обясня… Не бихте ли повикали сестра ми, имайте добрината.

— Сега — с недоволен тон отговори жената.

Софя Александровна чака дълго, най-сетне слушалката взе Полина, беше развълнувана, явно беше се сетила, че става нещо лошо със Саша.

— Утре пращат Саша на заточение — каза Софя Александровна. — Някой трябва да иде при Вера на вилата, да донесе ботушите.

— Ох, лошо, лошо — завайка се Полина, — Игорьок лежи с температура, а Коля ще се прибере след единайсет, какво да правим? Щом се върне Коля, аз ще дойда при тебе, но вече ще е късно за вилата.

— Добре, ела, ще ми помогнеш да му съберем багажа — каза Софя Александровна, — за ботушите ще измисля нещо.

— Какво да донеса?

— Нищо, всичко имам.

Ще трябва да иде тя, макар да не знае ще намери ли през нощта пътя в новото вилно селище с просеки вместо улици. Никой не знаеше имената им, номерата на вилите бяха объркани, пък и виладжиите още рядко ходеха там, кого да попита? И все пак трябваше да върви. Ами ако иде на вилата, кой ще напазарува? Набра номера на Варя. Нито Варя, нито Нина бяха вкъщи. Да помоли Милица Петровна? Няма да иска, пази си сърцето, не вдига дори бидонче с мляко, а ще трябва да се купят много продукти: хляб, сухари, захар, кондензирано мляко, лимони, той не приема никакви витамини, сух салам, кашкавал, шунка… Тя написа всичко на лист и почука на Михаил Юриевич. По халат, наведен над масата, той лепеше нещо.

Михаил Юриевич я гледаше мрачно през пенснето си.

— Но как така ще тръгнете нощем извън града? И кога ще се върнете?

— Ще се върна с нощния, тръгва в един и нещо…

— Няма да вървят трамваите.

— Все някак ще се прибера.

— Вие идете на магазина — каза Михаил Юриевич, — а аз ще отида при сестра ви.

— Ама как така, Михаил Юриевич, далече е, четирийсет и осмия километър, от гарата има двайсет минути път, селището не е осветено, няма нито улици, нито тротоари, кално е, моля ви се, моля ви се, може и да ви убият.

— Пригответе ми адреса — каза Михаил Юриевич, — ако можете, начертайте маршрута, аз сега ще се облека.

Тя начерта маршрута, доколкото можа и доколкото можа — му обясни. До гарата има павилионче, зиме е заковано, най-важното е да се тръгне надясно от павилиончето, тогава веднага намираш въпросната просека. Това е най-важното — да се намери просеката. А пък вече по просеката се намира третата пресечка вляво, тя така се и казва — Трета зелена, само че няма табелка, хлапетата я смъкнаха през лятото. Вила номер двайсет и шест, номерът е написан на портичката. Вилата лесно се познава по стоборчето от тънки летвички. Съседната е с плътен стобор, следващата също, а помежду им има редичко стоборче, точно там е Верината вила. Но най-важното е да се тръгне веднага надясно от павилиончето. Михаил Юриевич стоеше пред нея с боти, с висок кожен калпак, свъсен и внушителен със старомодното си пенсне и същевременно, като си го представи човек шляпащ през калта из пустото вилно селище, безпомощен. Ще търси цяла нощ, а нали утре сутринта е на работа.

Тя погледна часовника и се ужаси — девет и петнайсет! Дежурният магазин работи до десет.

Трамваят беше пълен, Софя Александровна се качи отпред във втория вагон, нека я глобят, но пък няма да я свалят я, никой обаче не я глоби, тя предаде парите за билета и остана на платформата. Мислеше си колко много работа я чака след пазаруването, какво ли ще прави с куфара, не знае къде са му ключовете, работи ли ключалката, отдавна не са използували този куфар. А без ключалка не бива, Саша може да се случи в една група с криминални престъпници, ще го окрадат.

При мисълта, че Саша може да се случи в една група с криминални престъпници, че може да го окрадат, обидят, набият, тя отново почувствува цялата огромност на нещастието, стоварило се върху сина и: белязан, гонен, отхвърлен, безправен.

Москва, през която пътуваше сега, цялата тази грамада от улици, светлини, площади, автомобили, витрини, трамваи, й изглеждаше неправдоподобна. Всичко се движеше, устремено нанякъде, нереално, неестествено, мъгляво като тежък сън, восъчни фигури, манекени, огрени от млечната светлина на трамваите.

Тя слезе от трамвая на Охотний ряд. Десет без четвърт. От спирката видя движение пред вратата на дежурния магазин. Отворен е! Бързаше, задъхваше се от подтичването. И когато приближи, видя пред магазина тълпа, вече не пускаха, хората крещяха, ядосани, че са закъснели с някаква си половин минута. Някои се мъчеха да си пробият път до магазина и не можеха. Една дебела продавачка държеше вратата.

Софя Александровна също опита да се промъкне, но не успя. Тази малка, но буйна тълпа я изпомачка. После навалицата намаля, все по-рядко от магазина излизаха хора, вътре угасиха лампите. Малко по малко всички се разотидоха. И само Софя Александровна не си тръгваше. Когато вратата се отваряше, тя молеше продавачката да я пусне.

Продавачката — с месесто, червено, увредено от измръзване лице — повтаряше с груб глас:

— Другарке, дръпнете се, другарке, не пречете тука!

— Бъдете така добра, много ви моля.

От магазина се изсипа група весели младежи, единият се развика с млад, свеж глас:

— Пуснете бабчето да си купи бутилчица!

И веселата компания хукна към Охотний ряд.

— Моля ви се, нали все още има време — умоляваше Софя Александровна, щом вратата се отвореше.

Продавачката не й обръщаше внимание, беше свикнала с такива упорити, всяка вечер ги има, хленчат, докато не видят катинара на вратата.

— Не се навирай! Махни се от вратата!

Чистачките метяха пода, бяха пръснали жълти стърготини, продавачките прибираха продуктите от щандовете, бързаха. Софя Александровна продължаваше да стои. Продавачката пусна последния купувач да излезе и изостави поста си. Софя Александровна бутна вратата и влезе в магазина.

— Къде?! — втурна се срещу нея дебелата продавачка.

— Няма да си ида — тихо каза Софя Александровна.

— Сега ще викна милиционера! — заплаши я продавачката.

— За сина си, в затвора е. — Софя Александровна се взираше в това грубо намръзнало лице, лице на търговка, която продава на студа пирожки и сладолед. — Утре го пращат на заточение, трябва да му купя нещо да си носи.

Продавачката въздъхна.

— Всички лъжат, всички измислят по нещо. А ние кога ще почиваме?

Софя Александровна мълчеше.

Жените си обличаха палтата, приготвяха си чантите.

— Михеева, я седни малко на касата! — извика продавачката през цялата зала.

Дойде Полина, после, късно през нощта заедно с Михаил Юриевич пристигна и Вера, донесе ботушите. Излезе, че са не четирийсети, а четирийсет и първи номер, но пак щяха да свършат работа.

— Не са хромови, празнични ботушки, а походни, работнически — каза Вера, — с вълнен чорап ще му станат чудесно: топло и удобно.

Освен ботушите, Вера бе донесла раница с широки презрамки, можеха да стават по-къси и по-дълги.

— В раницата продуктите, в куфара — дрехите.

Вера беше най-енергичната, най-сръчната от трите сестри, пък и бе делова като истинска провинциалистка от Подмосковието. Мъжът й беше ловджия и въдичар, децата й — скиори и туристи, живееха си на вилата, обработваха овощна и зеленчукова градина. „Ама много си свита“ — кореше тя Софя, когато навремето настояваше тя да се разведе с мъжа си. Бранеше сестра си, караше се с Павел Николаевич, не можеше да понася забележките му и в края на краищата престана да ходи у Панкратови.

Вера сама подреди всичко, сръчно, умело, поиска вилица, лъжица, нож, канче. Софя Александровна съвсем беше забравила за тези неща, беше забравила и бръснач, изпращаше онова, което бе свикнала да изпраща в затвора, а сега стягаше Саша за път, сега можеше да сложат всичко, всичко беше разрешено.

— Не му давай много пари отсега — поучаваше я Вера, — може да му ги откраднат по пътя, по-добре да му пратиш после. На свиждането му кажи: щом пристигне, веднага да телеграфира, тогава ще му пратиш до поискване. Нищо, ще го излежи, млад е!

Но успокоително действуваха дори не самите думи, а действията на Вера, нейната енергия, деловитост, в тях кипеше живот, те приготвяха и Саша да живее.