Анатолий Рибаков
Децата на Арбат (33)

3.

На сутринта Борис излезе да спазари каруцар. Саша седна да пише писма.

…„Скъпа мамо!“

Произнесоха присъдата в същата стая, където по-рано го разпитваха. Някакъв офицер прочете решението на Особеното съвещание. Член петдесет и осми, алинея десета, задължително заселване в Източен Сибир за три години с приспадане на предварителния арест.

— Подпишете!

Саша препрочете документа. Може би в него пише за какво е осъден на три години? Нищо не пише. Това дори не е присъда, а точка от някакъв общ списък, където той е номер пети, двайсет и пети или може би дори триста двайсет и пети.

Саша се подписа. Присъдата му съобщиха сутринта, следобед имаше свиждане с майка си, вечерта го качиха на влака.

Предишната вечер дойде надзирателят, даде му лист и молив:

— Кого ще извикате на свиждане?

Той написа имената на майка си и баща си… Варя? Може да напише: Варя Иванова — годеница. Те са длъжни да извикат годеницата му. Защо именно Варя? Нима той я обича или тя него? И все пак именно нея искаше да види. „На прериите цвят чудесен, със глас по-нежен и от песен.“ Този нежен глас му липсваше. Но Саша не написа името на Варя: дали тя иска това свиждане, очаква ли го, дали й е нужен?

Надзирателят заведе Саша в мъничка килийка и си тръгна, като заключи вратата. Саша седеше до масата и си мислеше как ли ще се ужаси майка му, когато го види с брада, колко страшно ще бъде за нея да върви по коридорите на затвора.

Изскърца ключът, мярна се лицето на надзирателя, след него и маминото лице, белокосата й глава. Надзирателят застана странишком, като закриваше с гръб Саша, тъй че майка му да не може да отиде до него, посочи й стол от другата страна на масата. И тя, дребничка, белокоса, забърза към посоченото място с наведена глава, без да поглежда към Саша. И чак когато седна, вдигна очи и вече не откъсна поглед от него. Устните й трепереха, главата също ситно потрепваше.

Саша я гледаше, усмихваше се, сърцето му се късаше. Толкова състарена бе майка му, толкова нещастна изглеждаше, толкова страдание имаше в очите й. Беше дошла с вехтото си протрито манто, което наричаше „моя габардин“, то напомни на Саша, че вече е пролет, а той бе виждал майка си през януари.

Долната половина на прозореца беше белосана, а през горната нахлуваше пролетното слънце, лъчите му падаха в отдалечения ъгъл, където с безучастна физиономия седеше надзирателят.

— Исках да се обръсна и не успях, днес бръснаря го нямаше — весело приказваше Саша.

Тя го гледаше и мълчеше, устните й трепереха, главата трепереше — не можеше да надвие това треперене, мъчеше се да не заплаче.

— Бръснарят е самоук, одира ти кожата, никой не иска да се бръсне при него, а може пък да ми отива брада, да я оставя ли, какво ще кажеш?

Тя мълчеше, често-често кимаше и го гледаше.

— Как са всички? Живи, здрави?

Имаше предвид приятелите си — всичко ли е наред при тях?

Тя разбра за какво пита.

— Всичко е наред, всички са здрави.

Но мисълта, че всички са добре, а само Саша е зле, единствен той, кой знае защо именно той, тази мисъл бе непоносима. И тя се разплака, отпусна глава на ръцете си.

— Не плачи, трябва да ти кажа нещо. Тя извади кърпичка, изтри си сълзите.

— Ще обжалвам, делото ми е за дреболии, свързано е с института.

Надзирателят го прекъсна:

— За делото няма да говорите!

Но майка му не се уплаши, както се плашеше по-рано, когато се сблъскваше с грубата служебна сила. На лицето й се изписа познатият на Саша упорит израз, тя се напрегна, докато слушаше Саша, и го изслуша докрай. Именно това беше новото, което Саша видя у майка си.

— Заминавам за Новосибирск, всичко ще се нареди.

Не искаше да каже „Сибир“, затова каза „Новосибирск“.

— Щом пристигна, ще ти бия телеграма, а после ще ти пиша. Ще започна работа, не ми пращай пари.

— Предадох за тебе сто и петдесет рубли.

— Защо толкова много?

— И продукти, и ботуши.

— Ботушите — хубаво, но от продукти нямаше нужда.

— И дебели чорапи, и шал — тя вдигна очи, — на колко те осъдиха?

— Нищо работа — три години административно заселване, ще бъда на свобода. След половин година ще се върна. Татко идва ли?

— Идва през януари, а сега не можах да го извикам, обадиха ми се едва снощи. Как си със здравето?

— Прекрасно! От нищо не съм боледувал, храната е прилична, направо курорт!

Той гледаше да бъде весел, да я ободри, но тя виждаше как страда и също страдаше, насила се усмихваше на шегите му, също искаше да го ободри — да знае, че не е сам, че ще се грижи за него.

— На Вера й беше много мъчно, че не си я извикал, тя дойде с мен, не я пуснаха, и Полина не пуснаха.

Той някак си не беше се сетил за лелите.

Като бъркаше подготвените думи с думите, които й идваха наум сега, тя каза:

— Пази се, всичко това ще мине. Не се тревожи за мен, започвам работа.

— Каква работа?

— В обществената пералня, ще приемам бельото, на булевард „Зубовский“, съвсем близо до къщи, вече съм се споразумяла.

— Да се занимаваш с мръсно бельо?!

— Приех вече. Не сега, а след като дойда при тебе.

— Защо ще идваш при мене?

— Ще дойда.

— Добре, ще си пишем, ще се разберем — примирително каза Саша. — Идвал ли е някой от института?

— Онзи дребничкият, кривогледият…

Руночкин! Значи с колегите всичко е наред.

— Какво каза той?

— За заместник-директора…

Криворучко! Значи той е тук. Дяков не го е излъгал.

— В него е причината за всичко — издума тихо Саша.

Надзирателят стана.

— Свиждането свърши.

— В него е причината — повтори Саша. — Кажи това на Марк.

Тя закима, че разбира: Саша е арестуван заради заместник-директора, тя трябва да каже това на Марк. Ще каже, макар да знае, че е безполезно. Всичко е безполезно. Така да е, по-лошо да не е.

Три години са, ще минат, все някой ден ще свършат.

— И освен това му кажи: Не съм дал никакви показания.

Надзирателят отвори вратата.

— Излизайте, гражданко!

Саша стана, прегърна майка си, тя се сгуши на рамото му.

— И таз добра — Саша я погали по меките бели коси, всичко е наред, а ти плачеш.

— Излизайте, гражданко!

Забранено е да се прегръщат, да се приближават един до друг, но всички ей така се приближават, прегръщат се, целуват се.

— Хайде, хайде — надзирателят с привично движение на раменете побутна майката към вратата. — Нали ви се каза, вървете!

Саша писа на майка си, че всичко е наред, здрав е, весел е, няма нужда нищо да изпраща. А да му пише до село Богучани, Кански окръг, до поискване.

Борис се върна ядосан — никой не искал да тръгне, страх ги било от лошия път и искали луди пари. А комендатурата не чака — твоя си работа как ще стигнеш дотам. За пътни дават грошове — и за половината преход не стигат. Пак обядваха в стола на кантората за кожи. В ъгъла, до една празна маса, зиморничаво свит, седеше Игор.

— Графът е на поста си — подхвърли Борис, — чака мене и дулцинеята. Дулцинеята — за да й декламира стихове, а мене — за да го нахраня, без да плаща. Ама няма да дочака — и аз сега съм безработен.

Готвачката този път не излезе при Соловейчик, дрънчеше с тенджерите, блъскаше алуминиевите чинии.

— Лошо го научихте, Борис Савелиевич, от сутринта кисне тук, неудобно е от хората, това да не е черква, да събира огризките като просяк.

— Ще поговоря с него.

Борис вече не беше началник, но както и вчера, готвачката му сложи в чинията лъжица сметана повече.

— Трябва да й влезем в положението — каза Борис, — забранено е да се пускат просяци в стола, тя отговаря.

— Той е гладен — отговори Саша.

— Вижте какво, Саша — разпалено възрази Борис, — аз уредих на заточените да се хранят тук. Сега вече естествено не ме интересува, заминавам. Но за онези, които остават, това е въпрос на живот или смърт. А тях в края на краищата ще ги изгонят от стола. Предупреждавал съм ги: идвайте към два часа, когато служителите вече са обядвали, не вдигайте шум, не се набивайте в очи, тихо, кротко, внимателно. Ама чуват ли! Тоя довтасва още сутринта, кисне по цял ден, събира огризките, рецитира стихове, а стиховете, знаете, биват различни, и любителите на стихове са различни… Разбирате ме, нали?…

 

— В Париж хората се събират по кафенетата, бъбрят си, Игор така е свикнал.

— Аз бях свикнал с отоплен клозет — отсече Борис, — с баня, телефон, ресторант. Както виждате, отвикнах.

— Да го нахраним за последен път — предложи Саша, — аз ще платя, повикайте го.

Борис сви рамене, намръщи се, повика с пръст Игор.

Игор бе очаквал този знак, засуети се, тромаво се измъкна иззад масата, приближи, угоднически усмихнат.

— Какво става, получи ли парите за чертежите? — попита Борис.

— Обещали са ми, тия дни.

— Ами къде ти е дамата?

— Валерия Андреевна си замина за Ленинград.

— Завинаги ли?

— Завинаги.

— „Бе странна срещата ни, странна ще е нашата раздяла“ — промърмори Борис. — Хайде, сядай.

Игор бързо седна, сложи омачкания си каскет на масата, сепна се, премести го на колената си. Борис кимна към Саша.

— Утре ни…

Игор с понадигна и се поклони на Саша. Саша му се усмихна.

— Та тъй — продължи Борис, — утре ни изпращат на Ангара.

— Уредил съм: тебе и другите другари ще продължават да ви пускат тук. Но е време да разбереш: това не ти е кафене на Монмартър.

— Разбирам — наведе се над масата и прошепна Игор.

— Тук е закрит учрежденски стол. Обядваш и си тръгваш. Ако нямаш пари — не идваш. Такъв е редът тук. А ти го нарушаваш. Тебе може да те изгонят, но това както и да е. Заради тебе обаче може да изгонят и другите, твоите другари по заточение. Ясно?

— Ясно, но аз не съм заточен — бързо издума Игор.

— Ами какъв си, ако може да попитам? — насмешливо рече Борис.

— Не са ме съдили, само ме извикаха и ми казаха: Заминете за Канск, там ще живеете.

— Ходиш ли да ти отмятат присъствието?

— Ходя.

— Имаш ли паспорт?

— Никога не съм имал съветски паспорт.

— Имаш ли право да заминеш оттук?

— Не.

— Значи си също като нас. А сега хайде!

Борис и Игор отидоха до шубера и се върнаха: Игор с чиния борш, Борис с хляб и лъжица.

— Яж! — нареди му Борис. — И не бързай, никой няма да ти вземе яденето.

Игор ядеше мълчаливо, наведен над чинията.

— Нали си художник, можеш да рисуваш портрети.

Игор остави лъжицата, изтри устните си с пръсти.

— Не искат, казват, че в снимките имало повече прилика и били по-евтини.

— Можеш да плескотиш разни пейзажчета — настояваше Борис, — тук обичат тия работи, в клуба можеш да припечелиш нещичко за празниците. Трябва само да си раздвижваш мозъчните клетки и да не се мислиш за аристократ.

— Аз не се мисля — прошепна Игор.

— Лъжеш, мислиш се. А мен ме смяташ за плебей.

Игор врътна глава.

— Не, не за плебей.

— Ами за какъв?

Игор наведе глава, лъжицата му замря във въздуха.

— Смятам ви за простак.

И още повече се наведе над чинията. Саша не можа да сдържи усмивката си. Борис пребледня.

— Това не е ново за мен. Грубиян, плебей, простак — то е едно и също. В Русия. Не знам как е в Париж. Но тъй като плебеите, тоест, прощавайте, простаците са длъжни да хранят господа дворяните, аз ще ти оставя седем рубли — Борис извади от джоба си и отброи седем рубли — за десет обеда. Парите ще оставя в кухнята, инак ти ще ги излапаш за един ден. Виж, после, след като ометеш тези десет обеда, или ще си намериш друг простак, което е изключено, или ще започнеш да работиш, което е съмнително, или ще пукнеш от глад, което е най-вероятно.

Той отиде до шубера, поговори с готвачката, подаде й парите. Тя с недоволна физиономия ги хвърли в чинията, която й служеше за каса.

Саша стана. Стана и Игор. Каскетът му падна, той се наведе и го взе.

Саша му подаде ръка.

— Довиждане, надявам се в края на краищата да си уредите живота.

— Ще се мъча — печално отвърна Игор.

— Хайде! — сухо му кимна Борис.

 

На сутринта пред къщата спря каруцар с окъсана антерия, омазнен калпак и безформени ичиги.^[14] На сбръчканото му лице вместо брада стърчеше възрижава четина, той гледаше тревожно и угрижено: дали не се бе измамил в цената?

Саша и Борис сложиха в каруцата багажа си, хазайката — кесия с храна. И дълго стоя в преддверието, загледана след тях.

Крачейки след каруцата, Борис тъжно каза:

— Каквото и да приказваме, тя направи много за мен.

В комендатурата ги очакваха спътниците им от групата: Володя Квачадзе — висок красив грузинец с нова черна памуклийка, която получил месец преди да доизлежи присъдата си в лагера, а присъдата му била пет години; Ивашкин, възрастен печатар от Минск; Карцев, бивш комсомолски деец от Москва, докаран в Канск от Горноуралския политически изолатор след десетдневна гладна стачка.

Борис почука на гишето и съобщи, че каруцата е пристигнала, че са пристигнали и той, Соловейчик, и Александър Павлович Панкратов.

— Почакайте!

Гишето се затвори.

Володя Квачадзе се държеше надменно, въсеше се и мълчеше. Карцев също не искаше да разговаря, седеше на скамейката със затворени очи, слаб, измъчен, безучастен към всичко.

— Още няма път и каруцарят ме одра сто рубли — каза Борис, — а за пътни ни дават петдесет. Останалите ще трябва да доплащаме от джоба си.

— Дума да не става — отсече Володя, — те да доплащат.

— Дават колкото е определено — обясни Борис, — лете естествено са достатъчни.

— Аз мога да тръгна и през лятото, не бързам за никъде — отговори Володя — и изобщо какво да приказваме: нямам пари.

— И аз нямам — без да повдигне клепачи, тихо отговори Карцев.

— И аз — виновно добави Ивашкин.

Гишето се отвори.

— Ивашкин!… Подпишете тук!

Ивашкин слисано се озърна.

Квачадзе го изтика настрана, мушна глава в гишето.

— Вие давате по десет рубли, а каруцата струва сто.

— Даваме колкото е определено.

Борис се наведе отново.

— Не всички имат пари, какво да правим тогава?

— Вие мислете какво да правите — беше отговорът.

— Вие ще трябва да помислите! — кресна Володя. — Вие! — Кваадзе заудря с юмрук по прозорчето.

— Ей, какво сте се развилнели?

— Извикайте началника!

Ивашкин го дръпна за ръкава.

— Не е хубаво да вдигаме скандали, момчета!

Володя го изгледа презрително.

Излезе охранен човек с две лентички на петлиците.

— Кой тука има някакви претенции?

— Ние не можем и не сме длъжни да плащаме транспортирането си — подхвърли през рамо Володя Квачадзе.

— Вървете пеша.

— Ами багажа? Вие ли ще го носите?

— С кого разговаряш бе?!

— Все ми е едно с кого… Питам ви: кой ще носи багажа?

— Нормативът за пътните е утвърден от народния комисар по вътрешните работи — като се сдържаше, заяви началникът.

— Тогава вашият народен комисар да пътува с толкова пари.

— Абе ти да не искаш пак да се върнеш в лагера?

Володя клекна до стената.

— Върнете ме де!

— Като нищо!

— М-моля!

— Конвой! — извика началникът.

Излязоха двама конвоири, вдигнаха Квачадзе, извиха му ръцете.

— Това връзване няма да му помогне да се сдобие с пари — обади се Саша.

— И ти ли искаш?! — поморавял, изкрещя началникът.

— И на мен това няма да ми донесе пари — спокойно продължи Саша.

Началникът се извърна и нареди:

— Каруцата да се вкара в двора.

Поведоха Квачадзе навътре в комендатурата.

Ивашкин се окашля.

— Ще си изпатим, момчета!

Карцев не повдигна клепачи.

Гишето се отвори.

— Соловейчик!

Борис приближи.

— Сега ще дадете на каруцаря пътните, които имате, останалите ще доплати пълномощникът в Богучани. Ще му предадете този плик, тук са документите на цялата група. Тръгвайте!

Излязоха на улицата. От портите на управлението се зададе каруцата, след нея двама конвоири на коне и с пушки. На каруцата лежеше вързан Володя Квачадзе, черните му очи ядно святкаха.

Групата потегли.