Анатолий Рибаков
Децата на Арбат (43)

13.

Квартирата, в която Юра приемаше Вика, беше на Дяков, но самият Дяков живееше у жена си Ребека Самойловна, дебела, патрава, страхотно грозна жена, но в замяна на това политически образована — преподаваше политикономия. Благодарение на нея и Дяков се образова политически, макар че според наблюденията на Шарок четеше само една книга — „Въпроси на ленинизма“ от Сталин.

Ребека не харесваше на Шарок. Откровено казано, той изобщо не обичаше евреите. В техния двор и в училището никой не делеше хората на евреи и неевреи, но Юра ги делеше. И баща му, и майка му ги деляха.

Антисемитизмът в семейство Шарок беше отколешен, охотнорядски. Нейде дълбоко в спомените им пъплеше някакъв евреин още от времето, когато бащата и дядото държаха шивачница на улица „Москворецкая“, а наблизо, в уличките на Зарядие, до Глебовския хан живееха евреи, там беше и синагогата им. Те — шивачи, шапкари, кожухари — бяха вечният обект на подигравки за бакалските чираци. Сега от безправни те изведнъж надигнаха глава, станаха началства. Нашите Ивановци, неграмотните селяндури, взеха властта — това е нетърпимо, но още по-нетърпимо е, дето дадоха част от властта си на разните Мошета. Протеста си срещу новия строй старият Шарок превръщаше в омраза към евреите. Срещу самия строй беше опасно да протестира.

Факта, че Дяков се е оженил за Ребека, Юра си обясняваше със собствената му скапанящина. Не говореше на Дяков нищо за евреите, изобщо не говореше за тях. Дори вкъщи, когато баща му си изливаше душата на тази тема, Юра само се подсмиваше.

Сега семейството представляваше за него сериозен проблем. Той бързо строи майка си, забрани й да плещи из двора. Пък и тя нямаше време да се шляе там: всеки ден ходеше в закрития магазин — пускаха ту едно, ту друго. А на двора не се спираше — защо да знаят хората какво носи в торбите. С баща му работата беше по-сложна. Той продължаваше да шие вкъщи. Не много, по два-три костюма на месец, но скриваното от финансовите инспектори негово занимание даваше възможност на стария да ходи на конни състезания, да играе на тотализатора. Всичко това компрометираше Юра, можеше да погуби кариерата му.

Старият не пожела по никакъв начин да се откаже от частната си практика, тя беше неговата форма на независимост от проклетата власт. Във фабриката беше една нула, прост работник, а тук сам си беше господар. За него драпаха най-префинените московски дамички, не можеха лесно да пробият, подмилкваха се, не смееха да спорят за цените. Той харесваше засуканките, крачетата им с ажурените чорапки, кокетството им, па макар и предизвикано от желанието да му угодят. Гледаше да шие на млади и красиви клиентки, дори на красиви еврейки понякога, има едни мургавелки, луд те правят! Само жената да е млада, свежа, налята, той обичаше пълничките, гърдестите, на стари, дори на възрастни жени не шиеше — нямат талия, нищо не им стои както трябва.

Баща му беше единственият човек, когото Юра уважаваше, към когото бе привързан, ценеше житейската му мъдрост. И знаеше: и баща му беше привързан единствено към него. Беше налагал Володка безжалостно, Юра с пръст не бе пипнал. Двамата с него, красиви, приличащи си, хора на живота, в семейството бяха антиподи на майката, махленска скандалджийка, и на по-големия син — престъпник. Старият Шарок под никаква форма не изрази отношението си към новото положение на сина си. Така навремето не бе осъдил или одобрил влизането му в комсомола, в партията, не осъди и не одобри връзката, а после и скъсването с Лена. Не от равнодушие, а от доверие. Всеки е на някаква служба, сега всичко е държавно, няма на кого другиго да работиш, а се нарежда кой както може. Лично той защити своята независимост и няма да престане да упражнява занаята си. Да продума по този въпрос би означавало да нанесе на баща си обида, която той никога не ще му прости.

Да се отдели? Да лиши и себе си, и старите от рядкото в Москва предимство да имаш самостоятелно жилище? Завинаги да се скара с баща си?

Юра не можеше да измисли нищо. Но и не смееше да крие в службата си усложненията в своя живот. По-добре да ги знаят от него, а не от чужд човек.

— В този блок живеем още отпреди войната — обясни той на Дяков, — всички са ни познати, приятели — на един сакото да обърне, на друг да скъси балтона, на трети да сложи някаква кръпка. И родителят ми обича да припечели за четвъртинка — шивач е, нали разбираш!

— Баща ти работи във фабриката — отговори Дяков, — ако в извънработно време зашие две кръпки — не е престъпление, не е престъпление и да обърне една четвъртинка.

Дяков не се интересуваше много какво щели да си помислят и да кажат хората. Те с Шарок решават тук човешки съдби, те са на предния фронт на борбата с врага, носят особена отговорност и затова имат по-специални права. Секретна е не само работата им, но е таен и личният им живот. Прекаленото любопитство към него може да се квалифицира по всякакви начини.

Сега Юра носеше униформата на служител в НКВД. Прибираше се призори, тръгваше за работа следобед, почти никого не срещаше по двора, а срещнеше ли някого, правеше се, че не го забелязва.

Клиентите от техния блок спряха да идват при баща му. И по-рано бяха малко, а сега старият съвсем престана да ги приема. Юра съзря в това такт и разбиране. Баща му стигна дори до такава деликатност — започна да посещава двете си основни клиентки вкъщи, а останалите идваха у тях. Така Шарок старши стана още по-недостъпен и оттам — още по-търсен.

И тъй, тази страна на бита се уреди, като внуши на семейство Шарок чувство за сигурност, от което те твърде дълго бяха лишени, дори донякъде изчезна страхът, който бяха изпитвали. Остана другата страна на бита — жените.

Юра и по-рано беше предпазлив, гледаше да не се върже с колежка. На новата работа жените го заглеждаха, но в своя колектив човек не пипа. Нови връзки не възникваха, а той не възобновяваше и старите.

Харесваше му Варка Иванова. В нея винаги бе имало нещо, а сега беше направо мадона! Но беше гадинка. Веднъж я срещна на двора, усмихна й се приятелски, а тя му отвърна с поглед, пълен с омраза. От компанията на Сашка са и тя, и нейната сестричка истеричка. Юра не бе забравил посрещането на Нова година. Оскърби го Саша, но цялата история захвана Нина, тя вдигна скандала. Със Саша е свършено, на Саша му духнаха под опашката. И на тези може да им духнат. Но той няма да участвува в това, не! От един двор са. Подобно чувство Дяков би нарекъл дребнобуржоазна псевдопорядъчност. Но тук е неговият дом, тук е израсъл, тук са баща му и майка му, тук ще се върне брат му — той не иска да ги заобикаля с врагове.

Спомените за една единствена жена вълнуваха Шарок. Лена. Не можеше да забрави нейното любещо, страдащо лице. Освен баща му, тя беше единственият човек, към когото се чувствуваше привързан, в чиято преданост вярваше, тя беше готова на жертва за него и го доказа. Тази страшна нощ, болницата — и нито с дума, нито с въздишка не го издаде. Обичаше го. Не бе забравил онази последна синапена миризма, синапената миризма го възбуждаше и сега. Мисълта, че тя може да обикне другиго, да се събере с другиго, да се омъжи, го тормозеше. За малко не я уби, захвърли я и все пак само той има права над нея. Ще върне Лена, ще я накара да забрави всичко, отново ще я подчини.

Юра разчиташе на случайна среща, но нямаше къде да се срещнат. Знаеше къде работи, но не беше удобно да иде там. Постъпи така, както бе постъпвал и по-рано — обади й се вкъщи по телефона. Наложи се веднага да затвори — слушалката вдигна Иван Григориевич.

На другия ден и се обади в службата.

Лена не се изненада или се престори, че не се е изненадала. Все същият бавен дълбок глас. Как е със здравето ли? Добре е. Да се видим? Защо не, може. Само че от работата тя заминава направо на вилата. Трябва да се чуят и с другите, защо да не се съберат всички?

Юра се учуди:

— Кого имаш предвид?

Тя се разсмя.

— Да, наистина, никого. Имах предвид Нина, но тя замина на някакъв семинар. Може би Вадим, обади се на него.

— Ще опитам — отговори Юра, веднага решил да не се обажда на Вадим. — Как ще се уговорим?

— За неделя, да речем.

Донякъде колеблив отговор, но тя винаги си говори така. Ясно произнася края на думите, малко поспира на ударенията, това придава на говора й оттенък на колебливосг.

Лена му каза кога тръгва автобусът от Театралния площад, номера на линията (улиците в Серебряний бор се казвали така) и му обясни как се стига до тях от колелото — от последната спирка, откъдето автобусът тръгва обратно за Москва.

Нито упреци, нито обида, нито радост, нито злоба, нито смущение. Доста оскърбителна деликатност. Превъзходството на аристократката. И все пак това му беше добре дошло.

Смущаваше го срещата с Иван Григориевич и Ашхен Степановна, но те сигурно нищо не знаят. Иван Григориевич не го обича, добре де, той и по-рано не го обичаше. Ще го види ли изобщо? Ще отидат с Лена да се къпят на Москва река, няма да остане за обед, трябва само да се види с нея, всичко да уреди, да възстанови предишните им отношения. И не е изключено Лена да с сама.

Може родителите й да са заминали на курорт, да са взели и Владлен. Може би затова тя го покани в неделя и помоли да заведе и Вадим — страхува се да останат двамата.

Мисълта, че след два дена, в неделя, ще я види, върна Шарок в миналото. Спомни си как седеше в кабинета на Иван Григориевич, Лена се преобличаше в своята стая, той я чакаше и сърцето му замираше от вълнение. Сега отново се вълнува, повече от тогава.