Анатолий Рибаков
Децата на Арбат (50)

20.

Сам сред пустинната река, Саша отиваше да срещне бъдещето си. Къде по-добре, къде по-зле, всички вече си намериха местата, а той не знае какво го очаква, къде ще го пратят. Никога вече няма да види Володя, Ивашкин, заточените, които бе виждал по селата, сигурно няма да види Борис, макар че ще живеят в един район. Горчилка заля сърцето му, бе загубил хората, с които измина първите стотици километри от пътя си.

На кърмата седеше лодкарят, неразговорлив четирийсетинагодишен мъж със сурово фелдфебелско лице. Саша и магазинерът теглеха лодката поред, а на плитчините — заедно.

Магазинерът се казваше Федя, демобилизиран червеноармеец, общително момче, работел в магазина в Мозгова, село край Кежма, важно се наричаше завеждащ селски магазин, бил зачислен в някакви курсове в Красноярск. Зимъска щял да иде да учи. Федя с космическо самомнение философствуваше за ролята на селския магазинер като проводник на държавната линия в селото. Нов тип селски активист, съобразителен, вземаш всичко за чиста монета с весела готовност, без съмнения и разсъждения, при това песнопоец и хармонист. Фактът, че Саша е заточен, изобщо не го вълнуваше. Значи такъв е редът, има хора, дето ги заточват, винаги ги е имало, от памтивека, хора като хора. А ако сега Федя служеше в комендантския взвод и му заповядаха да разстреля Саша, той щеше да го разстреля. Все защото тъй е подреден светът.

Федя разпитваше Саша за Москва, на коя улица е живял, хубава ли е тази улица, какви други улици има, какво работят родителите му, ходил ли е някога в Кремъл, виждал ли е другаря Сталин и другите ръководители, какви са цените в магазините. На всичко се чудеше, от всичко се възхищаваше. Москва беше върхът на мечтите му. И от Саша се — възхищаваше — кореняк московчанин! Черпеше го с цигари „Лукс“’, предназначени за районното началство.

От време на време запяваше „Забравен и захвърлен“, песен, донесена тук от заточените и популярна на Ангара. Хубаво пееше! „Никой няма да иде на гроба ми, знай, само рано напролет славей там ще ридай, ще ридай, ще засвири, ще отлитне без глас — гроб самотен тъй, както беше той преди час…“

Федя не бил ходил за злато, вече нямало такъв обичай. Затова пък преди казармата работил два месеца в експедицията на професор Кулик, търсили тунгуския метеорит, само че не го намерили, види се, потънал е в земята. На онова място се образували езера, после се заблатили, комарите много се развъдили, просто нямало спасение от тях, всички бягали. И Федя избягал, още повече че го викали в казармата. Тук започнали да викат в казармата от двайсет и шеста година, през двайсет и шеста открили и училище, дотогава нямало училища, от тукашните момчета само той бил грамотен, баща му го научил, той бил работил във факторията, търгувал с тунгусите.

— Див, необразован народ — добродушно разказваше Федя за тунгусите, — ама да крадат — не, такова нещо няма при тях. Наричат руснаците Петрушка, Ивашка, Павлушка, Корнилка… „Брашно мене даваш“, „Трябва малко-малко гледа“, „Продаваш две хляба“… Обичали тютюна, и мъжете, и жените пиели и пушели, и облеклото им еднакво — и на мъжете, и на жените. Децата пак можеш да ги различиш: момчетата имали една плитчица, момичетата — две. Обичали мъниста — накичвали се и по кожусите, и по камасините.

„Камус“ на тунгуски означаваше кожа от крак на елен или лос, от нея именно се правят ботушите — камасини. Тази дума порази Саша с приликата си с индианската мокасини. Този факт потвърждаваше, че тунгусите и северноамериканските индианци водят потеклото си от един корен.

Да можеше да дойде тук с експедиция да изучава диалектите или с геолози, в тази земя лежат несметни богатства. А той е заточен в затънтено село, без право да го напуска, три години ще си пилее времето без полза за себе си, без полза за другите.

Защо го сполетя всичко това? Дали той сам не е виновен? Ако беше разказал за Криворучко, сега щеше да бъде на свобода. А той не разказа, сметна това за безнравствено. Но какво е всъщност нравствеността? Ленин е казал: Нравствено е онова, което е в интерес на пролетариата.

Но пролетариите са хора и пролетарският морал е човешки морал. А да оставяш деца в снега е безчовечно и следователно безнравствено. Да спасяваш собствения си живот за сметка на чужд също е безнравствено.

Последната нощувка бе в село Заимка, на един остров с неочакваното име Тургенев. Дълъг е двайсет и два километра, в доения му край е село Альошкино, в горния — Заимка.

Къщата, където заведоха Саша, беше голяма, просторна, е пристройки и настлан с дъски двор. Хазайката беше едра, представителна старица, която навремето явно е била красавица, хазаинът — сгърчено възрижаво старче, синовете — от черни по-черни брюнети, с гърбави носове и гъсти вежди, същински кавказци, най-големият към четирийсетте, най-малкият на трийсетина, и те имаха жени и деца.

— Сега ще дойде отец Василий — каза хазайката, — с него ще вечеряте.

Дойде един свещеник с руса брадица, с иконописно добро лице, с дъждобран и ботуши, тук се преоблече в домашно расо. Хазайката сложи на масата сушена риба, пържени яйца и мляко. Отец Василий ядеше и разпитваше Саша откъде е и къде отива, къде е роден и какви са родителите му. Каза, че и той е заточен. Но не попита за какво е заточен Саша, и за себе си не каза.

След вечерята отидоха в стайчето, където беше креватът на отец Василий, имаше и малка масичка. Миришеше на нещо остро, църковно.

— Съблечете се, напарете си краката, ще ви олекне — предложи отец Василий и донесе котел с топла вода, усети мигновена слабост и блажено чувство на освобождаване от умората.

Отец Василий стоеше, подпрян на вратата, гледаше Саша с добрите си очи. Сега, когато го огледа по-добре, Саша видя, че е съвсем млад, в първия момент му се бе видял по-възрастен — поради брадицата, поради расото, поради това, че бе свещеник, а в представите на Саша свещеникът трябваше да бъде старец. Имаше чувството, че всички свещеници са от дореволюционните времена.

— Можем да напалим банята — каза отец Василий, — само че е на брега, на връщане ще настинете, а път ви чака.

— И така се чувствувам прекрасно, благодаря — отговори Саша.

— Тук се къпят в бани без комини — продължи отец Василий, — вие в Москва сигурно имате вана?

— Да, имаме вана.

— По нашите краища — каза отец Василий — също има черни бани, та дори се напъхват в печката и се мият. Тук народът е къде-къде по чистоплътен.

— Вие откъде сте? — попита Саша.

— От Рязанска област, Кораблински район, чували ли сте?

— За Рязанска област съм чувал, а за Кораблински район — не.

— Южни краища са нашите — усмихнат заразказва отец Василий, — ябълкови места. Тук няма да видите нито ябълчица, нито крушка, ще ви е мъчно за тях. Боровинките — това са плодовете тук. Е, и френско грозде, ситно, горско. Друго няма.

— Ще трябва да минем и без плодове — каза Саша, с наслада мърдайки пръсти в топлата вода.

— Със сапунче, със сапунче, я дайте аз да ви насапунисам — отец Василий взе сапун и гъба.

— Ама моля ви се, моля ви се, аз сам! — сепна се Саша.

Но отец Василий вече беше намокрил гъбата във водата, насапуниса я и започна да търка крака на Саша.

— Недейте! Бива ли, какво правите! — развика се Саша, опита да изтръгне краката си, като същевременно се страхуваше да не разплиска водата.

— Нищо, нищо — гальовно мълвеше отец Василий, разтривайки крака на Саша, — за вас е неудобно, а на мен ми е лесно.

— Не, не, благодаря! — Саша най-сетне му взе гъбата.

— Е, мийте се тогава — отец Василий избърса ръцете си с кърпата.

— Какво работите тук? — попита Саша.

— Работя, помагам на хазаите, стига ми, дето ме хранят. Добри хора са, отзивчиви. Ако се държите добре с тях, и те се държат добре. Нас сигурно ще ни махнат оттук.

— Защо?

— Заради колхоза. Няма лично стопанство, работа няма, а в колхоза не приемат заточени. Тук има колхози от специални заселници, от разкулачени, и там не ни вземат…

— Странни синове имат хазаите, приличат на черкези.

Отец Василий се усмихна.

— Съгрешила хазайката на младини. У тях живял на квартира заточен кавказец, красавец бил, разправят. Та се случил тоя грях.

— Изглежда, не се е случил веднъж — забеляза Саша, — трима са синовете.

— Той живял у тях девет години — на драго сърце обясни отец Василий, — после си заминал. Децата останали. Хазаинът ги има за свои, а те него — за баща. Тук открай време заселват заточени, народът се е омешал. Живеят добре, сговорно, ей го, и мен прибраха. Не са твърде вярващи, по тези места никога не е имало истинска вяра. Сибир е, но съвестта все пак си иска своето.

— Отслужвате ли обредите?

— Църквата е затворена… Тъй, поговоря с хората, утеша ги… Саша си избърса краката, обу чорапите.

— Лягайте да спите, починете си — каза отец Василий.

— Ще изнеса легена, тогава ще легна — отговори Саша.

— Аз ще го изнеса — отец Василий вдигна легена. — Вие не знаете къде.

После се върна с парцал, избърса пода, изнесе и котела.

Пак се върна, приготви постелята.

— Лягайте!

— Как? Ами вие?

— Ще намеря къде да легна, аз съм си у дома, лягайте.

— Дума да не става! Ще легна на пода.

— Подът е студен, ще настинете. А аз обичам да спя на печката.

— И аз обичам да спя на печката — каза Саша.

— Хазаите вече са си легнали, ще ги събудите — отговори отец Василий, — а аз ще легна тихичко, никой няма да ме чуе.

Той меко увещаваше Саша, но в кротостта му се чувствуваше твърдостта на човек, комуто нищо не ще попречи да изпълни дълга си. Неговият дълг беше да дава на ближния всичко, което има, а той нямаше нищо, освен леген с вода и тесен корав креват.

Саша легна на кревата, почувствува хладината на чаршафа, отдавна не беше спал на чаршаф, отдавна не се беше завивал с топло одеяло, протегна се, обърна се към стената и заспа.

В затвора сънят му беше станал лек, някакво утринно шумолене го събуди. Беше отец Василий, тъкмо ставаше от пода, където беше спал върху един кожух, завит с шуба.

— Ех, че сте — Саша седна на кревата, — а разправяхте, че ще легнете на печката.

— Опитах да легна — весело отговори отец Василий, — ама вече всичко беше заето. И тук се наместих хубаво, чудесно се наспах.

— Не бива да отстъпвате леглото си на всеки пътник, те са много, а вие сте един.

— Как ще са много? — възрази отец Василий, докато се вчесваше пред окаченото на стената джобно огледалце, после си върза малка плитчица. — От три месеца никой не е минавал оттук. И пътници не минават всеки ден, пък и ги разпределят по къщите поред. В годината един или двама се случват в нашата къща. Аз спя на този креват всяка нощ, безразлично ми е, а за вас все пак е почивка. Спете, има още време.

Той излезе. Саша се обърна на другата страна и заспа.

И отново отец Василий го събуди: върна се, свали калните си ботуши, облече домашното расо.

— Сега вече ставайте, измийте се, ще закусваме.

За закуска пак имаше пържени яйца, топли тиганици и пресован чай. Всички бяха отишли на работа, само старата стопанка шеташе край печката.

— На колко сте години? — попита отец Василий.

— На двайсет и две. А вие?

— Аз ли? — усмихна се отец Василий. — На двайсет и седем.

— И на колко сте осъден?

Отец Василий отново се усмихна.

— Не е много — три години. Две вече минаха, остана една. Тегли ме към родните места, а пък и не ми се заминава — свикнах.

— Ами живейте тук — обади се хазайката, — ще се ожените. Къде ще вървите? В Русия няма да ви дадат да служите на господа.

— На господа може да се служи навсякъде — отговори отец Василий.

Той се обърна към Саша.

— Отначало ще ви бъде трудно, после ще свикнете. Не падайте духом, не се ожесточавайте, след лошо винаги идва добро. Спомням си, четох Александър Дюма. Там е казано: несгодите са мъниста, нанизани на броеницата на съдбата ни, мъдрецът спокойно ги прехвърля едно след друго. Мирски писател, съчинявал е приключенски романи, а колко мъдро и хубаво се е изразил.

На прозореца се почука, викаха Саша да тръгва.

— Колко ви дължа? — попита той хазайката.

— Нищо не ми дължите — махна с ръка тя.

Отец Василий го дръпна за ръкава.

— Не я обиждайте.

Той изпрати Саша, помогна му да качи куфара. Лодкарят размота въжето, оттласна лодката и седна до кърмовото весло. Федя преметна теглича през рамо и като пое напред, внимателно опъна въжето, на няколко пъти се извърна към лодката да види как я извежда лодкарят. Щом се убеди, че лодката се движи правилно, каза:

— Като излезем в началото на реката, ще стане дълбоко.

Саша подаде ръка на отец Василий.

— Довиждане. Благодаря ви за всичко.

Федя весело подвикна:

— Потеглихме!

Приведен, изопнал въжето, Саша пое напред.

— Господ да ви пази! — каза отец Василий.