Анатолий Рибаков
Децата на Арбат (32)

2.

Сталин дойде към края на съвещанието по генералния план за реконструкцията на Москва. Знаеше какво ще каже в уводното си слово Каганович, беше чел на Булганин. Всички мнения и предложения по реконструкцията вече му бяха докладвани, два пъти бяха обсъждани в Политбюро и той си бе изработил мнение. Именно това мнение бе заложено в генералния план за реконструкцията на Москва. Генералният план бе израз именно на неговата гледна точка.

Когато се появи в президиума, всички станаха, избухна, нараствайки, обичайната буря от аплодисменти. Сталин вдигна ръка за поздрав и веднага седна, с това покани и другите да седнат.

На трибуната някой завършваше изказването си. Като се преструваше, че го слуша внимателно, Сталин рисуваше на лист хартия развалините на древните църкви в Атени, малкото селце на десетина километра от Гори, където баща му, обущарят Висарион Джугашвили, имаше клиенти. Баща му им носеше поръчките, а понякога работеше и там ден два.

Той често вземаше и малкия Йосиф. Излизаха от Гори рано сутрин, вървяха по брега на Тана покрай лозята, докато стигаха до развалините на древните църкви, в Атени, това малко селце, те бяха деветдесет, сред тях — църквата на Сионския манастир, увенчана с кубе и според преданието построена още през седми век. На фасадата й се бяха запазили скулптурни изображения на исторически личности от онази епоха, а в храма имаше фрески, също изобразяващи исторически личности.

От паметниците най-значими са архитектурните: те са дълговечни заради материала си, стоят на открито, достъпни са за гледане и в естествен вид, и на репродукция, и на снимки. Значението на скулптурата бе разбирал и Ленин, той бе изисквал монументална пропаганда. Ленин обаче я бе схващал като средство за внедряване на новите исторически авторитети в съзнанието на масите. А истинската задача на монументалната пропаганда е да увековечи епохата. Колко от създадените тогава петдесет паметника останаха до днес? Един? Два?

Паметник на НЕГОВАТА епоха ще бъде Москва, градът, който ТОЙ ще създаде наново, само градовете живеят дълго. Скромната архитектура на двайсетте години беше грешка. Противопоставянето на революционния аскетизъм на показния разкош на непа беше прикритие за архитектите формалисти, отказали се от класическото наследство. А именно класическото наследство трябва да се използува преди всичко.

Петър е разбирал това и е създавал Петербург именно според класическите образци, затова от архитектурна гледна точка Ленинград е град. Но той е град на миналите векове — приземен е. За потомците Москва ще бъде град, устремен нагоре. Високи здания в съчетание с класически решения — ето нейния бъдещ стил. Първото високо здание ще бъде Дворецът на Съветите. Предложи го Киров през двайсет и втора година на Първия конгрес на Съветите. Кой си спомня това? Двореца на Съветите ще построи ТОЙ, ще го построи като архитектурен център на нова Москва, ще прокара нови магистрали, ще построи метро, ще издигне модерни жилищни сгради и административни здания, ще направи нови мостове и крайбрежни улици, ще украси града С хотели, училища, библиотеки, театри, клубове, градини и паркове. Всичко това ще бъде величествен паметник на НЕГОВАТА епоха.

Такива мисли пробудиха у Сталин спомените му за развалините на старите църкви в Атени.

А тогава, в детството му, тези полуразрушени храмове го поразяваха с екливата си пустота, с далечната си тайна.

И сега, седнал в края на дългата маса на президиума, той рисуваше на листа техните праволинейни очертания. Не умееше да рисува, но праволинейните фигури му се удаваха дори без линия, имаше твърда ръка.

— Има думата другарят Сталин — обяви Каганович.

Отново всички наставаха, отново обичайните овации, обичайният гръм от аплодисменти.

Сталин излезе на трибуната, с жест прекрати аплодисментите, тихо заговори:

— Тук вече се каза достатъчно за необходимостта от реконструкция на Москва. Няма смисъл и аз да го повтарям. Старата дървена Москва с нейните тесни улици и улички, пресечки и задънени кътчета, с хаотичната си планировка, бедняшки къщурки и мрачни работнически бараки, с нейните допотопни превозни средства изобщо не може да удовлетвори московските трудещи се.

Той замълча, вслуша се в напрегнатата тишина — нито трепет, нито въздишка.

— През годините на съветската власт — продължи още по-тихо Сталин — ние направихме много за подобряване бита на московските трудещи се. Работниците, които се тъпчеха в бордеи, преселихме в нормални жилища, като сгъстихме представителите на бившите експлоататорски класи. Построени са много училища за децата на работниците, работнически клубове и дворци на културата. Постиженията в тази област са значителни, те будят законна гордост в сърцата на съветските хора. Но ние сме длъжни да мислим за бъдещето. Да ръководиш — значи да предвиждаш. Ние трябва да създадем план за десетки години напред. Именно такъв ще бъде генералният план за реконструкция на Москва.

Сталин излезе иззад трибуната, направи няколко крачки по авансцената, в залата цареше същата тишина.

Върна се на трибуната и продължи:

— При осъществяването на този план ние трябва да се борим на два фронта: срещу тенденцията Москва да си остане „голямо село“ и срещу излишествата на урбанизацията. Не бива сляпо да копираме със западните образци. Москва е социалистически град, столица на социалистическа държава, именно това трябва да определя облика и. Тя не е град, където богаташите живеят в дворци, а работниците в бордеи, напротив, тя е град, където именно за работниците са създадени най-добрите, най-висшите жизнени удобства.

Следователно първата задача на плана е да направи града удобен за живеене. Ние трябва да създадем нови удобни жилищни комплекси, по възможност в паркови зони. Трябва да застроим с удобни и красиви жилищни сгради бреговете на Москва река и Яуза, това ще ни даде още петдесет километра благоустроени улици. Трябва да построим нови здания по главните улици на града, като сринем всичко старо, да разширим магистралите до петдесет-осемдесет метра и така да решим транспортните проблеми на града пак в интерес на трудещите се.

Сталин отново помълча. Знаеше, че говори общоизвестни неща, но същевременно знаеше, че всички, които го слушат, възприемат думите му като откровение, защото ги произнася ТОЙ.

— Преминавам към втората задача — продължи Сталин, — нашата втора задача е: столицата на първата в света социалистическа държава трябва да бъде красив град. Още в зората на нашата държава под ръководството на великия Ленин бе изработен план за монументалната пропаганда, великият Ленин искаше нашата епоха да остави паметници за векове — ние трябва свято да пазим и развиваме този Ленинов завет. Ала в онези години бяхме бедни и бяхме принудени да се задоволяваме със скромни архитектурни решения. За съжаление това разкри широк път пред формалистичното изкуство, а формалистичното изкуство е неразбираемо за масите, то е чуждо нам изкуство. Сега сме достатъчно богати и могъщи, затова трябва да използуваме преди всичко класическото наследство. Разбира се, не да го копираме сляпо, както са направили петербургските градостроители. В класическите форми ние трябва да влеем ново, социалистическо съдържание.

Той пак направи дълга пауза, после продължи:

— И накрая, другари, последното: в каква насока трябва да се развива Москва?

Първото предложение беше да се остави Москва такава, каквато е, като един вид музей, мемориал, а новата Москва да се строи на ново място. При цялото ни уважение към авторите на това предложение ние не можем да го приемем. Москва е историческият център на Русия, Москва е обединила и създала Русия, ние не можем, нямаме и не ще имаме право да се откажем от нея.

Второто предложение беше да оставим в сегашния му вид днешния център на Москва приблизително в границите на Садовое колцо и да го заобиколим с осем района сателити, да създадем осем жилищни конгломерата, които именно ще представляват новата Москва. Не е трудно да се забележи, че това е само облекчен вариант на първото предложение.

От какво произтичат тези две предложения? Те произтичат преди всичко от неверието в нашата способност да реконструираме Москва. Вярно, най-лесното е да се построи нов град. Но ние, болшевиките, имаме сили и за най-сложната задача: да преустроим нашата Москва, да оставим нашата Москва на мястото й, да оставим Москва като център на нашата страна, като център на световната революция. И затова ние решихме да развиваме Москва по нейната исторически формирала се радиално пръстеновидна схема. Неин архитектурен център ще стане Дворецът на Съветите, увенчан с грандиозната фигура на Владимир Илич Ленин. От Двореца на Съветите като лъчи ще се разпръскват основните магистрали на Москва, широки, благоустроени, с високи здания на всяка. Москва ще се устреми нагоре, към висините. Устремена към висините Москва в съчетание с класически, но социалистически осмислени решения — ето нейния бъдещ облик. Облика на бъдеща Москва.

В десет без петнайсет, след съвещанието, Сталин се отби в кабинета си.

Поскрьобишев му докладва:

— Шумяцки донесе филма, Йосиф Висарионович.

— Добре — каза Сталин. — Шумяцки е свободен. Кажете на Климент Ефремович да дойде да гледа.

Кинозалата се намираше зад кабинета на Сталин, делеше ги само стаята на охраната. Беше малка, със седем реда, по осем места всеки.

Обикновено Сталин гледаше филмите заедно с някой от членовете на Политбюро. В такъв случай си слагаше очилата и сядаше на последния, седмия ред от края, та да не му пречи лъчът на прожекционната машина и самата машина да не трака над ухото му. Понякога, макар и много рядко, само ако имаше гости, Сталин сядаше на средата на втория ред и не си слагаше очилата. Той пред никого не се показваше с очила, никога не го снимаха или рисуваха с очила.

Днес по нареждане на Сталин бяха докарали „Светлините на големия град“ на Чарли Чаплин. Сталин гледаше този филм за трети път. Обичаше Чаплин, той му напомняше баща му, неговия единствен близък човек. А понякога долавяше в Чаплиновия герой прилика със себе си — и той беше самотен като него в този свят. Ала пропъждаше тази мисъл — тя не отговаряше на действителността. Чаплин му напомняше баща му и само баща му. Злочестият Чарли се отдалечаваше по пътя, извръщаше се, беззащитно се усмихваше. Сталин се просълзи, избърса с кърпичка очите си…

Ворошилов се наведе към него.

— Коба, какво ти е?

— Този филм е за мен — сухо отговори Сталин.

Но този филм не беше за него, а за баща му, несретния обущар. Висарион Джугашвили… Когато отиваше на гурбет, обикновено в Телавив или другаде някъде, той също като Чаплин се извръщаше пътем, махаше на Йосиф, тъжно и беззащитно се усмихваше.

Тогава те живееха в къщата на Кулумбегашвили, също обущар. Къщата имаше две стаи, в едната живееше семейството на Кулумбегашвили, в другата се бяха подслонили те, семейство Джугашвили. Мъничка, просмукана с обущарски миризми къщичка, нали в нея работеше Кулумбегашвили, а баща му рядко се свърташе тук, пътуваше до Кахетия, скиташе, не се разбираха с майка му. Майка му беше властна жена, чистокръвна грузинка картвели, а баща му май от южните осетинци, населяващи Горийска околия. Дедите му се бяха асимилирали и дядо му бе сменил осетинското „ев“ във фамилното си име Джугаев с грузинското „швили“.

Майка му ходеше да пере и чисти у богатия вдовец Егнатошвили. Из училището се приказваше, че тъкмо той е баща на Йосиф, той го е настанил в енорийското училище, ако беше син на обущаря Джугашвили, баща му щеше да го учи на обущарски занаят вместо да скитосва из Грузия.

Всички лъжат — не може да се вярва на никого! Малкият Йосиф добре знаеше, че баща му е обущарят Висарион Джугашвили, този кротък и добър човечец, макар майка му вечно да го хокаше, да говореше, че заради него са толкова бедни, че той им е съсипал живота. Именно заради тези натяквания Йосиф не обичаше майка си.

Дума да няма, майка му му желаеше доброто, искаше той да стане свещеник, да го даде на бога. И у Егнатошвили го водеше, за да похапне добре и вкусно. А той не искаше да ходи там. Те са богати, той е беден, изнасят му на двора чиния супа, овнешко с царевица, а пък те седят в стаите, пият вино, разговарят. Когато отиваха у Егнатошвили, майка му гледаше да го облече по-прилично. И защо? С облеклото си едни подчертават своето богатство, други се мъчат да скрият бедността си. А той не се срамуваше от своята бедност. Панталонът му се разръфал? Чудо голямо! Той няма друг панталон. Обущата му били разкривени? Той няма други обуща. В Тифлис, в семинарията, дори се гордееше със сиромашките си дрехи — така трябва да изглежда истинският мъж! И сега се облича като обикновен войник…

Той не искаше да се подчинява на волята на майка си. Баща си обичаше, но и на неговата воля не се подчиняваше по простата причина, че той нямаше воля. Майка му беше волева личност и всички казват, че е наследил нейния характер, но нейната воля и характер бяха насочени към припечелването на парчето хляб. А баща му не пожела да превива гръб за копейки, обичаше да пее, да се шегува, да седи на трапеза с приятели. И в тези минути беше истински мъж, симпатичен, обаятелен, весел. А редом с майка му изглеждаше дребен, смачкан, мълчалив. Слаб човек!

После се получи писмо, че баща му е убит в Телави в пиянско сбиване. Пак лъжеха. Баща му никога не се биеше, беше кротък, миролюбив човек. Кой и защо може да го е убил? Просто баща му е умрял. Момчетата в училище се подиграваха на Йосиф: баща му не е могъл да се защити. А Йосиф със сигурност знаеше, че не е било така, че всичко е лъжа, дори не им отвръщаше, подсмиваше се и се дръпваше настрана, презираше всичките си съученици, презираше богатите, които се перчеха с богатството си, презираше бедните, задето се срамуваха от бедността си.

Там, в Телави, бяха погребали баща му, а къде — никой не знае. И той, неговият син, не знае. А обичаше баща си и баща му го обичаше, не го наказваше, никога не го мъмреше, гальовно рошеше косата му, пееше песни. Именно от него ТОЙ бе наследил своята музикалност. В училищния хор го поставяха винаги в горния ред, където нареждаха ниските момчета. Всички признаваха, че НЕГОВИЯТ глас е най-хубавият, диригентът казваше, че има и слух. Всичко това го имаше от баща си и на баща си приличаше изобщо, и той беше дребен, възрижав, а майка му беше висока, мургава. Баща му обичаше шегите, разбираше ги, майка му не разбираше от шега, мрачна жена беше.

Земляците му искат да нарекат Гори с неговото име. Не бива! Да нарекат Сталин град Цхинвали — столицата на Южна Осетия, това ще бъде паметник на баща му и на цялата им осетинска рода по бащина линия. За майка му е полезно да знае, че той тачи паметта на баща си, обущаря Висарион Джугашвили. Не е глупава жена, ще разбере. Безусловно в очите на съветския народ той трябва да бъде примерен син, това прави образа му по-човечен, по-близък и скъп. Но неговото детство — това е преди всичко баща му.

Той отново си спомняше как бе ходил с него в Атени, там селяните се занимаваха с лозарство, мачкаха с крака гроздето, пълнеха грамадни глинени делви с хубавото вино „Атенури“.

И баща му по цели вечери пиеше с приятелите си атенско вино и пееше с тях песни — раздиращото сърцето грузинско многогласие. Хубаво пееха, хубаво пиеха — по грузински, ставаха по добри и повесели от виното, а не като руските мъже, дето водката ги прави пиянски заядливи, та се бият и вадят ножове. Но това е руският народ, огромен по численост, по територия, само с такъв народ може да се прави история. Присъединяването към Русия запази грузинците като нация и затова грузинският социализъм е част от общоруския социализъм.

И все пак друго нещо са грузинците. В училището, в семинарията никой не му натякваше за повредената ръка, в това личеше дълбокото грузинско благородство. Но после хората не се съобразяваха с този негов физически недъг, нито в Баку, нито в Батуми, нито в Сибир, бяха груби и безжалостни. Той устоя тогава, противопостави им още по-голяма грубост. Ленин го упрекваше заради грубостта му, но само така може да се управлява: грубостта на апарата сдържа като с юзда грубостта на народа. Басма му цепят само интелигентите и тъкмо тях после ги изхвърлят като боклук. Още тогава, на младини, той разбра, че демокрацията в Русия означава само свобода за развихряне на грубите сили. Грубите инстинкти могат да се потискат само със силна власт, тази власт се нарича диктатура. Меншевиките не разбираха именно това, те не познаваха народа, разбираха го болшевиките, които познаваха народа. Тъкмо затова руските социалдемократи тръгнаха в мнозинството си след болшевиките, а неруските социалдемократи — след меншевиките. Болшевизмът е руско явление, меншевизмът — неруско. От всички големи грузинци само ТОЙ разбираше руския народ и тръгна с болшевиките. Другите грузинци — Ной Жордания, Церетели, Чхеидзе и тем подобни, не познаваха руския народ и тръгнаха с меншевиките. Вярно, тогава ТОЙ беше против национализацията на земята. Кой беше правият за онова време, той или Ленин, не се знае. Историята не дава еднозначен отговор кой е бил прав или неправ в миналото — прав е победителят. Но ТОЙ не застана срещу Ленин: неговият път беше с болшевиките, с Русия, само в нея можеше да успее като политик. Много се е занимавал с националния въпрос и добре знае: сред нациите, както и сред хората, побеждава най-силният, сред народите, както и сред политиците, има водещи и водени. В Съветския съюз, който наброява стотина народа, водещ може да бъде само един народ — руският, той представлява повече от половината от населението на страната. Трябва да се ПРОВЪЗГЛАСЯВА безпощадна борба с руския великодържавен шовинизъм, защото той предизвиква в отговор местен национализъм. Нито за миг не бива да се забравя, че главната, обединяваща сила е руският народ. За руския народ той трябва да бъде руснак, както е бил французин за французите корсиканецът Наполеон Бонапарт.

Сталин остана доволен от съвещанието. На него ТОЙ се прояви не само като инициатор и организатор на реконструкцията на Москва. ТОЙ запази за Русия града, чието име е скъпо на всеки руски човек. ТОЙ запази Москва такава, каквато я познава и си я представя всеки руски човек. Не тези седнали в залата високочели интелигенти, радетели за културата на Русия, а ТОЙ, именно ТОЙ и само ТОЙ почете дълбоко руското чувство на обич и уважение към Москва. И затова сега Москва е НЕГОВ град, бъдещата Москва ще бъде НЕГОВ паметник. Руснакът Киров се суети в Ленинград, тръби наляво и надясно за реконструкция на Ленинград, ама какво има да му се реконструира на Ленинград? Той е готов град, каменна грамада, с която нищо не може да се направи и с която Киров нищо няма да направи.

Но както винаги, след като демонстрираше своята изключителност, ГО завлядаваше остро чувство на самота. Те стават и ръкопляскат, но не го обичат, страхуват се от него, затова стават и ръкопляскат. С голямо удоволствие, тържествуващо и радостно биха го тъпкали повален. Не могат, не желаят да се примирят с превъзходството му, с неговата изключителност и уникалност. За тях той е недоучил семинарист, нискочел плебей. Дори „съратниците“ се страхуват от укрепването на властта му, дрънкат за колективно ръководство, за ролята на ЦК, държат си в резерва школичката на Покровски, която отрича ролята на личността в историята, като по този начин искат най-вече да омаловажат НЕГОВАТА роля в историята на партията, в историята на Русия.

Няма да успеят. ТОЙ ще създаде не само нова история на Русия, но и ще изработи нови критерии за оценка на историческите събития — само така днешните и бъдещите поколения ще съдят правилно за епохата. За НЕГОВАТА епоха.

Цезар и Наполеон са станали императори не от тщеславие, а по силата на историческата необходимост. Само Цезар с неговата еднолична власт е можел да отблъсне варварите, само Наполеон императорът е можел да покори Европа. Върховната власт трябва да бъде царствено величествена, само пред такава власт ще се прекланя народът, само на нея ще се подчинява, само тя е в състояние да му внуши трепет и уважение. Руската историческа наука представя Иван Грозни като злодей. В действителност Иван Грозни е бил велик държавник, присъединил е към Русия Казан, Астрахан и Сибир, пръв в Русия, а може би и не само в Русия, е въвел монопола във външната търговия пръв от руските царе е направил основен принципа на държавността: всичко се подчинява на интересите на държавата. Болярите са се противопоставяли на създаването на могъща централизирана държава и затова грешката на Грозни е била не унищожаването на болярите, а недостатъчното им унищожаване, че не е изтребил до крак четирите основни болярски рода. В този смисъл древните са били по-далновидни, изтребвали са враговете си до трето и четвърто коляно, докрай и завинаги.

Неправилно е оценявала историческата наука и ролята на опричнината. Трябва да се различават понятията „опричнина“ и „опричник“. Опричнината е била гвардията на Грозни, прогресивна войска, предназначена за борба с болярството и болярите. Опричникът пък е изпълнител, сред опричниците трябва да има и палачи. Законите за смъртното наказание се приемат от хуманни парламентаристи, от високообразовани законодатели, а самото смъртно наказание се осъществява от палачи.

Петър Първи е бил велик владетел, създал е нова Русия. А какво е писал за Петър Покровски? Ето тези редове: „Петър, наречен от историци ласкатели Велики, е затворил жена си в манастир, за да се ожени за Екатерина, която преди това е била слугиня на един пастор в Естония. Собственоръчно е измъчвал сина си, а после е наредил тайно да го умъртвят в една тъмница в Петропавловската крепост… Умрял е от последиците на сифилис, след като заразил и втората си съпруга…“ Ето всичко, което е видял Покровски в Петър.

Ей такива глупости е дрънкал „главата на историческата школа“. А че Петър е преобразил Русия — това не забелязал! Ето до какви глупости може да се стигне, ето до какво водят доктринерското разбиране за марксизма и отричането на ролята на личността в историята! И именно този примитивен социолог Ленин издигна за пръв историк, хвалеше неговата „Руска история в най-сбит очерк“ — безпомощна работа, представяща всички исторически дейци на Русия като некадърници и нищожества. Как можа Ленин да хвали това? Ленин, който добре разбираше ролята на личността в историята!

Покровски искаше да се представи като пазител на ленинизма, като единствен тълкувател на възгледите на Ленин. Не, ще прощавате! Единствен тълкувател на възгледите на Владимир Илич Ленин може да бъде само неговият наследник, само продължителят на неговото дело, само онзи, който поведе страната след него. Неговият наследник, неговият продължител е Сталин, Сталин води страната. Значи само Сталин е единственият тълкувател на Лениновото наследство, включително и в областта на историята, защото ТОЙ ПРАВИ тази история. Обаче цели десет години другарят Покровски не е казал нито дума за приноса на другаря Сталин в разработката на обществените науки. Нима другарят Покровски не разбираше, че да ръководиш една държава означава да разработваш теорията на държавата? Разбираше. Но не желаеше да признае другаря Сталин нито за учен, нито за теоретик.

Антимарксистката „историческа“ школа на Покровски трябва да се разбие на пух и прах. Авторитетът на Ленин трябва да служи на онова, което е нужно на партията днес и може да потрябва утре. И наследникът на Ленин трябва да наследи неговия авторитет. Сталин — това е Ленин днес. Когато Сталин умре, неговият наследник ще се казва Сталин днес. Само така може да се създаде несъкрушимата приемственост на властта, нейната непоклатимост и устойчивост. Историческата наука трябва да потвърди, че Сталин е истинският наследник на Ленин, че не е бил възможен друг наследник, че онези, които претендираха за Лениновото наследство, са жалки самозванци, политически авантюристи и интриганти. Историческата наука трябва да потвърди, че Сталин винаги е бил редом с Ленин. Не Зиновиев, който в емиграция беше секретар на Ленин и нищо повече, не Каменее, който му беше там само референт, а именно ТОЙ, който в Русия на практика създаваше партията. Именно затова тя се нарича Ленинско-Сталинска партия. Всички дребни несъгласия на Сталин с Ленин трябва да бъдат забравени, изхвърлени от историята завинаги. В историята трябва да остане само онова, което прави Сталин днешен Ленин. Главната задача е да се създаде могъща социалистическа държава. За това е необходима могъща власт. Сталин е ръководител на тази власт и значи заедно с Ленин е присъствувал при нейното раждане, заедно с Ленин е ръководил Октомврийската революция. Джон Рид описва историята на Октомврийския преврат другояче. Такъв Джон Рид не ни трябва.

Ще бъде ли това извращение на Историята? Не, няма да бъде. Октомврийският преврат бе извършен от партията, а не от емигрантите, които живееха в Париж, Цюрих и Лондон. Изпраскаха се там в дискусии и диспути, научиха се да дърдорят и да правят митинги по верандите на парижките кафенета, а революционерите в Русия бяха принудени да мълчат или да говорят полугласно. Но именно те, редовите, скромните партийни дейци, именно те вдигнаха в решителния час масите за борба, за революция, а после и в защита на революцията. Именно ТОЙ е представител на тези партийни кадри и затова ТЯХНАТА роля в историята на Октомври е именно НЕГОВА роля. В това се състои истинската роля на масите и истинската роля на личността в историята. Гражданската война спечелиха не военните специалисти, които само пречеха, Гражданската война спечелиха десетките хиляди комунисти, кадровите партийни работници, които създадоха армии и дивизии, полкове и отряди. ТОЙ е представител на тези кадри и затова ТЯХНАТА роля в Гражданската война е НЕГОВА роля, а НЕГОВАТА роля е именно ролята на партията.

Именно така, върху такива принципи трябва да се създава историята, и то преди всичко историята на партията. Така нареченото колективно ръководство е мит. В историята на човечеството не е съществувало никакво „колективно ръководство“. Римският сенат, ще кажете? С какво свърши той? С Цезар. Френският триумвират? С Наполеон. Да, историята на човечеството е история на борбата на класите. Но като изразител на класата се явява ВОЖДЪТ и затова историята на човечеството е история на неговите вождове и владетели. Тук няма идеализъм. Духът на епохата се определя от онзи, който твори тази епоха. Епохата на Петър е една от най-ярките в историята на Русия, тя е отражение на неговата ярка личност. Царствуването на Александър III е най-бледото, то напълно е отговаряло на собственото му нищожество.