Анатолий Рибаков
Децата на Арбат (18)

18.

Нина се върна от училище в пет часа. Пред вратата на стълбището бяха седнали Варя и приятелката й Зоя.

— Затръшнах вратата, а съм си забравила ключовете.

Забравила си ключовете… Вечните лъжи. Забранено и е да води Зоя вкъщи, затова са седнали на стълбището — стълбището не е твое, как можеш да ни забраниш?

— Давам ти половин минута за мислене, две минути за изпълнение — каза Варя на Зоя.

И тези техни плиткоумни лафове.

— Ходи ли у Софя Александровна?

— Ходих.

— Всичко ли купи?

— Всичко.

— Купоните?

— Взех продуктите.

— Колко пари ти останаха?

Варя й подаде рестото.

— Взех си петдесет копейки за пързалката.

— Ами домашните?

— Ще ги напиша.

Всеки трябва да си гледа задълженията. Нина работи като вол, хапва набързо и — във вечерната гимназия, не може да се откаже от половинката бройка. А Варя успява да иде и на пързалка, и на театър, и на кино, и у приятелка, значи домакинството не й отнема чак толкова време.

— За вечеря си стопли кашата, ще я оставя в тигана, маслото е в бюфета — каза Варя.

— Ще се върнеш най-късно в единайсет — предупреди я Нина, като си закопчаваше палтото.

Вратата се затвори след нея. Варя се обади на Зоя.

— Идвай, Нинка се измете.

Разтреби масата, приготви вечерята, изми съдовете — тъй, всичко е в ред. Нинка никога не оставя нещата по местата им.

Телефонът иззвъня. С кърпата в ръка Варя вдигна слушалката:

— Наташа, ти ли си?

Беше момчето, с което се запозна по телефона, но нито веднъж не го бе виждала, и той нея. Казваше се Володя, а тя не пожела да си каже името.

— Може би Наташа?

— Наташа да бъде.

И той започна да я нарича така. Но всеки път питаше:

— Наташа, как се казваш все пак?

Харесваше й гласът му, беше откровена с него — нали никога няма да го види, може да му казва всичко. Той също я уверяваше, че с никого не е бил така откровен, както с нея.

— Всяка Наташа трябва да има светла коса.

— Моята е именно светла.

— А очите?

— Оранжеви със синьо небе.

— Има ли такива? Как прекара снощната вечер?

— Великолепно. Бях на забава в един техникум, свиреха все неща, на които може да се танцува румба.

— Блазе ти. Аз пък учих.

— Учи, приятелю, учи, залягай, учението плод е сладък, учението път е верен, от мрака то към светлина ни води…

— Кога ще се видим?

— Никога.

— Ами ако се влюбим един в друг?

— Няма, прекалено еднакво разсъждаваме за всичко.

— Какво ще правиш днес?

— Отивам на пързалката.

— На коя?

— На заводската.

— На кой завод?

— На сапунено пиронения.

— Вземи ме и мен, аз се пързалям добре.

— Аз пък — лошо, няма да ти е интересно. И хайде, дочуване, дойдоха ми гости.

Зоя пристигна с бяла шапчица и дълги шалвари под полата, цялата беше пъпчива — цвете от бунището, както я наричаше Нина. Майката на Зоя, разпоредителка в кино „Карнавал“, пускаше приятелките на кино без билети.

— Защо си сложила бялата? — попита Варя, оглеждайки шапчицата на Зоя. — Нали се разбрахме.

— На червената й се скъса ластикът. Сложи си ти червената, отива ти.

— С бял пуловер да сложа червена шапка?! Ти ще сложиш моята червена, а аз бялата.

— Защо все трябва да става каквото кажеш ти?

— Не каквото кажа аз, а както сме се разбрали.

Зоя обидено сви рамене.

— Е, щом толкова настояваш…

— Не искам да ми правиш отстъпки! Изобщо няма да дойда на пързалката.

Варя захвърли обувките си и се качи на леглото.

— Глупости — промърмори Зоя, — добре де, ще сложа червената.

— Няма да дойда на пързалката.

Известно време мълчаха. Зоя се притесни, съжаляваше, че се скараха заради някаква си дреболия.

— Хайде да идем — започна да я моли тя.

— Никъде не мога да ида, когато той е там.

— Нали искаше.

— Исках, ама сега се отказах.

 

Арестуването на Саша веднага открои Варя сред приятелките й. Сега беше една от тези, чиито приятели внезапно изчезват, после пак се появяват, приятелките им ги чакат, а ако ги чакат нечестно, биват жестоко наказвани. Всички знаеха, че бе танцувала със Саша в „Арбатски зимник“, бяха ги виждали, също и сбиването. Сега Варя дружи с майката на Саша, носи колети в затвора…

Варя тръгваше рано сутрин, заемаше място на опашката, зъзнеше на студа, после пристигаше Софя Александровна и двете се приближаваха малко по малко към гишето. Софя Александровна не умееше да спори, страхуваше се да не ядоса човека на гишето, притесняваше се да не бави опашката — уморени хора, застанали от пет часа сутринта на улицата край високата, дълга и студена стена на затвора. Варя от никого не се страхуваше, не се притесняваше от нищо. Те търсеха Саша по всички затвори. На гишето им даваха да попълнят бланка: трите имена на арестувания, адрес. Софя Александровна попълваше бланката, пак се нареждаха на опашка, предаваха данните, чакаха отговор два, дори и три часа… „Не е тук…“ И тогава Варя дръзко питаше: „А къде е?“ „Не е известно.“ „А на кого трябва да е известно? Вие го прибрахте, вие трябва да знаете.“

Тя се вслушваше в съветите, които й даваше всезнаещият арбатски двор. Едно момиче от булевард „Новински“, приятелят му лежал в Таганския затвор, й показа как се слага бележка в бельото, каза, че трябвало да изпращат повече захар и ябълки, те там правели вино от захар и ябълки. Софя Александровна я слушаше, клатеше глава.

— Не, Варенка, на Саша не му трябва вино…

 

От красива възрастна жена Софя Александровна за една нощ се превърна в побеляла старица. Отначало й се струваше, че ако застане пред онези, които арестуваха нейния Саша, сърцата им ще трепнат, нали и те имат майки. После видя много такива майки — видът им не трогваше ничие сърце. Те стояха на дълги опашки и всяка се страхуваше, че онази капчица състрадание, която може би още не се е изпарила зад дебелите врати, ще се падне не на нея, а на жената, която влезе през тези врати по-рано.

Видя часовите с пушките, непристъпните каменни зидове, зад тях беше Саша, нейното момче бе лишено от онова, на което има право всяко живо същество: свободно да диша. Каква ли участ му готвят? Нощем не заспиваше — на какво ли спи той? Не можеше да яде — какво ли яде той, приведен над затворническата паница, той, нейното живо и скъпо същество, нейният живот, нейната кръв? Възглавниците миришеха така, както миришеше неговата главица в детските години, обущата — на сухата пръст, по която като мъничък тичаше бос, масата — на мастилото от неговите училищни тетрадки.

Обикаляше из улиците с надеждата да види онези хора, които преди арестуването го следяха. Те знаят какво го заплашва, от какво се нуждае той. Ако срещне онзи, дребничкия с касториновото палто, ще го спре и ще го попита за Саша. Ще му каже, че не им се сърди, работата им е такава. Но след като си изпълниха задължението, могат да бъдат и милосърдни, нали сега им е все едно. Тя сновеше по Арбат, и по единия тротоар, и по другия, отбиваше се в магазините, преструваше се, че чака на опашка. Но все не можеше да срещне дребничкия с касториновото палто, нито онзи с шапката, нито третия, високия и злобния.

Премръзнала, потисната от съзнанието за безсилието си, се прибираше вкъщи, в празната стая, и там, самотна и страдаща, се молеше на господ, в който отдавна не вярваше, а сега му се молеше, та дано духът на доброто и милосърдието, вездесъщ и всепроникващ, да смекчи сърцата на онези, която ще решават съдбата на Саша.

Сутрин тропването на пощенската кутия я вдигаше от леглото. Тя чакаше отговор от прокуратурата или писмо от някой таен, но влиятелен доброжелател, чакаше писмо от самия Саша, предадено по човек, лежал заедно с него, но вече заточен, от заточение писмата пристигат. Имало такива случаи, бяха й разказвали. Когато четеше вестниците, се взираше в портретите на Сталин: скромно облечен, с добродушни бръчици около очите, с мъдро, спокойно лице на човек с чиста съвест. Наскоро бе чествувана неговата петдесетгодишнина, сега е на петдесет и четири, не, на петдесет и три години, колкото Павел Николаевич, нейния съпруг. Големият му син е сигурно колкото Саша, той има и друг син, и дъщеря и разбира какво е да имаш деца, знае какво е семейна мъка — съвсем наскоро загуби жена си. Само дано делото на Саша стигне до него. Всичките си надежди тя възлагаше на Марк. Марк ще разкаже на Сталин за Саша. Сталин ще поиска делото му, дори може да го извика на разговор. И Саша ще му хареса. Саша не може да не хареса на някого.

 

Пристигна Павел Николаевич. Естествено беше огорчен, но не смяташе случилото се за катастрофа. Няма да разстрелят Саша, няма да го осъдят на доживотен затвор — нямаме такава присъда. Млад е, животът е пред него. Да, трябва да се действува. Но само висшите инстанции са в състояние да помогнат. Той няма достъп до тях. Достъп до тях има Марк. Как тъй тя не може, не иска да разбере това! Павел Николаевич по пътя насам твърдо бе решил да бъде търпелив, дори добър. Ала още щом влезе в този омразен дом, щом видя старицата, която някога му беше жена, щом долови взискателните интонации в гласа й, още щом видя упорития заешки израз на лицето й, а той се появи от нейния стремеж да преодолее страха — след като видя всичко това, отново го завладя яд, нетърпимост и злоба. Тъкмо тя е виновна за всичко, тя и братчето й възпитаха Саша.

И ето че седят един срещу друг: тя — побеляла, с треперещи устни и тресяща се глава, той — гладко избръснат, добре гледан, със сиви ядни, изпъкнали очи. Седят до масата, до която бяха седели дълги години, която е покрита със същата мушама под същия платнен абажур. Софя Александровна нервно прекарва длан по мушамата, разглажда я, макар че няма защо да я разглажда, и този жест дразни Павел Николаевич.

— Искаш да обикалям учрежденията ли? Безполезно е, обясних ти вече. Обжалва се след като излезе решение. Решение още няма, води се следствие.

Дали тя не иска да се възползува от това и да го върне?

— Какво целиш? Да оставя завода ли? Няма да ме пуснат. И нямам никакво намерение да се връщам в Москва, запомни! Какво?

Стори му се, че тя каза нещо, нарочно тихо, за да не я чуе. Но тя нищо не бе продумала, само беззвучно мърдаше устни.

— Нищо… Слушам те.

— Да бе, да бе, слушаш… Слушаш и си мислиш: не баща, а мръсник, не иска да си мръдне пръста за сина си. Винаги си мислила за мен така подло и тази подлост си внушила на сина ни.

И по-рано бе страдала непоносимо, когато бе слушала нападките, упреците му, сега това страдание отново се върна, тя с ужас чувствуваше, че както и преди, не може да преодолее страха си пред него, особено унизителен сега, когато ставаше дума за спасяването на сина им, на техния син. В думите му долови неприязън към Саша, той иска да остане встрани от неговите страдания. Как смее сега да говори за обидите си, за своите претенции? И как може да се страхува от него, когато става дума за живота на Саша?! Тя от никого не бива да се страхува, няма право да се страхува, тя е майка!

— Ако беше видял как го отведоха…

Изрече това с горчивина. Но с него трябваше да се говори високо, трябваше почти да крещи, та да я чуе.

— То се знае, то се знае, пак съм виновен аз, само аз… Ти си мъченица, нещастница, а аз съм негодник, развратник, гуляйджия, пияница…

Боже мой! Дори такова нещастие не го променя, поморавява, както преди, цупи устни, имитира я. Тя го чакаше да дойде, разчиташе на помощта му — нали е баща, мъж! За какво друго може да мисли, освен за Саша! Няма право да мисли за нищо друго. И тя ще го накара да мисли. Софя Александровна отиде до бюрото, извади заявлението си до прокурора.

— Виж.

По лицето му се изписа недоволство, погнуса. Тая глупава жена лак го кара да върши нещо безполезно. На кого е потрябвало нейното заявление, кой ще седне да го чете?

Ала не можеше да не го прочете. Всички биха го упрекнали, ако се скараше с нея в такъв момент. А за пред хората Павел Николаевич искаше да остане почтен човек и баща. Няма да й даде повод да каже: „Не пожела дори да прочете заявлението.“

Какви ги е измъдрила! „Пише ви една майка… Върнете ми сина…“ Наивно, сантиментално, неубедително. „Обръщам се към нашето справедливо и милосърдно правителство“ — думи, думи… „Зная, че синът ми за нищо не е виновен“ — кой ще повярва?… „Дори да е сгрешил, то е било без никакъв умисъл, той е още дете…“ Двайсет и две години — как ще е дете?! И защо пише за грешки? Нали така косвено потвърждава вината му?!

Софя Александровна седеше на дивана на Саша и с наведена глава слушаше тези забележки, без да обръща внимание на тяхната язвителност, която трябваше да докаже нейната глупост: едно заявление не я бива да напише. Нищо! Да го поправи, само да помогне на Саша. Тя сложи пред него лист и мастилницата.

— Напиши го както трябва.

Погледна я слисано, схвана, че се бе държал глупаво. Заявлението е безполезно, има ли значение как е написано. Сега ще трябва да го пише той, а какво да напише, като не знае обвинението срещу Саша?

— Знаеш ли — каза Павел Николаевич, — може да го пратиш и така. Е, като махнеш фразата за грешките и това: „Върнете ми сина.“ А останалото… Да, може да го пратиш и така.

— Добре — каза тя и взе заявлението, — ще го поправя.

Не бе очаквала нищо друго. И все пак без Марк няма да прати заявлението.

— Кога заминаваш?

Той отново избухна:

— Струва ми се, обясних ти, че утре трябва да съм на работа?

— Ако обичаш, остави пари — твърдо изрече тя, — за колетите купувам всичко от скъпия магазин.

За малко щеше да избухне в ругатни. Обикновен инженер е, живее на една заплата, но парите не му се свидят. Само го възмущава този тон, тази настойчивост, той винаги й е бил нужен само заради парите. Извади сто и петдесет рубли.

— Повече не мога да отделя.