Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Децата на Арбат (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Дети Арбата, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 27 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
nextvasko (2008)
Корекция
ira999 (2008)

Издание:

Анатолий Рибаков. Децата на Арбат

Издателство „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1988

 

Редактор: Пенка Кънева

Художник: Божидар Икономов

Художник-редактор: Веселин Христов

Технически редактор: Васко Вергилов

Коректори: Жанета Желязкова, Таня Кръстева, Донка Симеонова, Мая Поборникова

 

Руска, 1 издание

ЕКП 07/9536375611/5617–183–88

Издателски № 2648. Формат 60х90/16

Издателски коли 30,50. Условно издателски коли 36,39

Дадена за набор на 29.XII.1987 г. Излязла от печат на 30.III.1988 г.

Печат и подвързия Д.П. „Д. Благоев“

Цена 4,78 лв.

 

Анатолий Рыбаков. Дети Арбата. Журнал „Дружба народов“, № 4, 5, 6/1987 г.

Лев Аннинский. Отцы и сыны. Журнал „Октябрь“, № 10/1987 г.

История

  1. — Добавяне

11.

На другата сутрин след закуска Сталин нареди да извикат зъболекаря.

Липман дойде с куфара си, подреди инструментите, приготви легенчето, настани Сталин в креслото, върза му салфетката.

— Как спахте? — попита Сталин.

— Чудесно — Липман пълнеше спринцовката, — по-хубаво здраве му кажи, тихо, спокойно — с меко движение на ръката той положи главата на Сталин върху възглавницата, помоли го да си отвори устата, — не знам за другите хора, но на мен шумът на морския прибой винаги ми действува добре…

Сталин май почувствува леко убождане във венеца, може би му се стори — по физиономията на Липман нищо не личеше, той се взираше в устата му и все така се усмихваше. После се отпусна назад, постави ръцете си на коленете и все така усмихнат, каза:

— Да поседим малко, упойката да подействува, можете да си затворите устата, може да говорите, да се разходите, но по-добре е да поседите.

Венецът изтръпваше, натежаваше, сякаш се наливаше с нещо. На Сталин и по-рано му бяха вадили зъби с местна упойка, но не си спомняше колко трябва да чака, за да подействува упойката.

— Дълго ли ще чакаме? — попита той.

— Десетина минути според мен. Отворете устата още веднъж да погледна.

Той отново огледа устата, прокара по венците някакъв метален инструмент.

— Скоро ще се замрази, потърпете.

Той гледаше Сталин спокоен, добросърдечен, беше направил инжекцията успешно, без да причини болка, другарят Сталин трябваше да бъде доволен от него.

Сталин наистина ценеше хората, които си разбират от работата и я вършат добре. Този лекар сигурно ще живее сто години: доволен е от работата си, от живота си, от положението си. Работи в Кремъл, лекува членовете на Политбюро, сигурно добре му се плаща — ще се намерят завистници, непременно ще се намерят. Но този лекар, изглежда, няма да им обърне внимание: човек без честолюбие, каквито са повечето хора на земята. Някога, още съвсем млад, ТОЙ започна борбата заради тях, докато не разбра другите, истинските й мотиви. Но сега ТОЙ управлява тези хора, те вярват в него като в бог, а в бог може да се вярва само сляпо и безогледно, те ГО наричат баща, хората уважават само тежката, строга, но здрава и сигурна бащина ръка. И този му е предан само заради чувството на докосване до НЕГО, в обкръжението му трябва да има и такива хора. Не само охранници-вълкодави, не само помощници-честолюбци, но и простодушни, скромни, обичащи ГО и предани НЕМУ хора.

Липман седеше до него, поглеждаше часовника си, усмихваше се на Сталин, от време на време го помолваше да си отвори устата, опипваше венците с някакъв инструмент и след един такъв оглед показа на Сталин извадения и стиснат в клещите зъб.

— Кога успяхте?! Дори не почувствувах нищо.

— Нали го извадих с упойка. И зъбът едва се крепеше, можех да го извадя, както казваме ние, с пръсти.

— Ами защо не го извадихте?

— Е, тогава щяхте да почувствувате.

Сталин изплю в подложеното легенче дълга окървавена слюнка, изплакна устата си, още веднъж плю.

— Ще ви помоля два часа да не ядете нищо. — Липман му подаде чиста салфетка. Сталин избърса устните си. — И изобщо днес да не ядете нищо топло.

Той взе от масата протезата, повъртя я в ръцете си.

— Хубава протеза, добре е направена, от чудесен материал: сплав от злато, платина и паладий. Сега вече няма да ви трябва — ще направим нова. Само че, знаете ли, Йосиф Висарионович, не е ли по-добре да ви направим обикновена протеза?

— Какво значи обикновена?

— Ето тук, виждате ли, зъбите са съединени с метална пластинка, а ние ще я направим изцяло пластмасова.

— Защо е нужно това?

— Разбирате ли, Йосиф Висарионович, металната протеза се закрепва за зъбите с ей тези две кукички, ние ги наричаме кламери. Докато протезата е лека — и на зъбите е леко. Но на вашата има вече седем изкуствени зъба, това е тежко, прекалено тежко. А на новата протеза ще добавим още един зъб, тя ще натежи още повече, натоварването ще се увеличи. Докато плаковата протеза залепва за небцето и може да издържи всякакъв брой зъби.

— Искате да ми направите старческа протеза.

— Защо старческа? Старците носят изцяло изкуствени челюсти, те нямат зъби, а вие имате свои зъби. И дай боже, още дълго ще ги имате.

Преди няколко години, когато извадиха кътниците на Сталин и за пръв път му предложиха да му направят протеза, той се умърлуши: край! Старец с изкуствени челюсти! Беше виждал как старци си ги свалят за през нощта и ги слагат в чаша с вода. Така си сваляше протезата тогава още не толкова старият Солц, те живееха заедно в Петербург в конспиративна квартира, именно у Солц за пръв път видя изкуствена челюст. Когато говореше, а той винаги говореше развълнувано, челюстта му падаше, Солц я подхващаше с език, фъфлеше, произнасяше думите неясно — неприятна гледка.

Но зъболекарите му обясниха, че му предлагат не изкуствена челюст, а златна пластинка, на която ще бъдат закрепени изкуствени кътници, и той ще има с какво да сдъвква храната си. Направиха пластинката, той свикна с нея, не му пречеше, нямаше усещането, че е беззъб. После, когато му извадиха още два зъба, предложиха да направят частична плакова протеза, каквато предлага сега Липман, и му сочеха същите доводи, но той отказа, направиха златната бюгелна протеза, която сега Липман държи в ръцете си, и независимо от всички предупреждения, тази протеза му служи добре.

Сега Липман пак му предлага да си направи старческа протеза. Липман какво ли разбира, той вижда в НЕГО пациент и забравя, че ТОЗИ пациент го гледат милиони хора и той не може да застане пред тях с изпадаща челюст, не може да фъфли, да говори, сякаш има каша в устата.

— Направете златна — каза Сталин.

Липман не посмя да възразява повече.

— Добре, слушам. Ако раничката ви наболява, вземете хапче пирамидон, ако трябва, извикайте ме. А утре ми разрешете да видя как върви заздравяването.

— Утре по това време ще ви поканят.

 

Липман си тръгна. Сталин отиде до огледалото, отвори уста, озъби се… Грозновата картина, горе само пет зъба, жълти, одимени… Нищо, Жданов ще го изтърпи няколко дена с пет зъба. И Киров ще го изтърпи.

При мисълта за Киров Сталин се намръщи. Не иска да се включи в борбата, не иска да укрепи ръководството на партията!

Този ден Сталин не прие никого, да мине упойката, раничката да заздравее. Както нареди лекарят, два часа не яде нищо, за обед му сервираха студен борш от цвекло и позатоплени кюфтета — правилно, нали няма с какво да дъвче. Раничката не го болеше, венецът също, не се наложи да взема пирамидон.

На сутринта дойде Липман, огледа устата, доволно каза:

— Всичко върви прекрасно, след два дена започваме.

— Как си почивате? — попита Сталин. — Не скучаете ли?

— Какво говорите, Йосиф Висарионович, имам ли време да скучая? Наблизо е морето, плажът, пък и гледам, на бюрото хартия, подострени моливи, седнах да пиша.

— А какво пишете?

— Специален труд по протезирането.

— Желая ви успех.

Сталин обядва и вечеря сам: не му се излизаше на общата маса без зъби. Но трябваше да работи. Вечерта при него дойдоха Жданов и Киров. Седнаха на верандата, запрелистваха вестниците.

— И тъй, Хитлер е пожизнен фюрер на германския народ и райхсканцлер на империята.

— Току-виж, обявил се за император — засмя се Киров.

— Няма да направи тази глупост — забеляза Жданов.

— Да — съгласи се Сталин, — няма смисъл: императори е имало много, а пожизненият фюрер е един, само той. Пък и няма деца, не може да създаде династия… — Очите му се плъзгаха по страницата на вестника. — Ето, Зиновиев пак е изригнал статия, всеки ден пише. Който и вестник да разгърнеш, все срещаш имената на Зиновиев, на Каменев, на Радек. Пишат, пишат, пишат…

— Нямат си друга работа, затова пишат — каза Жданов.

— Но ето кое е интересно — продължи Сталин, — всяка статия възхвалява другаря Сталин — той бил такъв, онакъв, велик, гениален, мъдър, едва ли не по-голям от Маркс, Енгелс, Ленин. Защо го възхвалява? Нима може Зиновиев искрено да възхвалява другаря Сталин? Не може! Той мрази другаря Сталин. Значи лъже, не пише каквото мисли. Защо лъже? Нали добре разбира, че никой, включително и другарят Сталин, не му вярва. Страх ли го е? От кого го е страх, нали никой и с пръст не го бутва.

— Иска да докаже, че се е разоръжил, че за нищо не претендира — каза Киров.

— Да допуснем — съгласи се Сталин, — съмнително е, но да допуснем. Обаче той се унижава. А никой никога не забравя собственото си унижение. Всичко може да се забрави: оскърбления, обиди, несправедливости, но нито един човек не забравя унижението, то си е в човешката природа. Зверовете се преследват, бият се, убиват се, изяждат се, но не се унижават взаимно. Само хората се унижават. И нито един човек не забравя унижението си и никога не прощава на онзи, пред когото се е унижавал. Напротив, намразва го завинаги. И колкото повече Зиновиев възхвалява Сталин, колкото повече се унижава пред него, толкова повече ще мрази другаря Сталин. И Радек се престарава, възхвалява, но Радек е дърдорко, несериозен човек, вчера възхваляваше Троцки, днес Сталин, утре, ако трябва, ще възхвалява Хитлер. На такъв му дай сандвич с горчица — ще го излапа, ще се оближе, че и благодаря ще каже. Но Зиновиев и Каменев — не, други са техните амбиции, цял живот са се гласили за вождове, и сега се гласят. Още повече че армията им расте, към тях се присъединиха Бухарин, Риков и компания.

Киров сви рамене.

— Зиновиев и Бухарин — каква връзка има между тях?

— Сергей Миронович — меко проговори Жданов, — ами нали Бухарин тайно тичаше при Каменев, търсеше съюз с него.

Жданов харесваше на Киров, но все пак има въпроси, които членовете на Политбюро обсъждат само помежду си. Жданов не е член на Политбюро. Сталин започна този разговор пред Жданов нарочно, за да изтъкне, че не вижда разлика между Киров и Жданов.

— Вижте какво, другарю Жданов — сухо възрази Киров, — това беше преди осем години, когато ръководството на партията още не беше се стабилизирало, когато Зиновиев и Каменев претендираха за властта. Сега те добре разбират, че вече нямат шансове, примирили са се с положението си, с поражението си дори само защото дълги години се разкайваха, компрометирани са и аз мисля, че вече на нищо не разчитат.

Жданов искаше да отговори. Сталин го възпря с жест.

— Политиците винаги претендират за властта. И колкото повече се унижават, толкова повече се надяват да отмъстят за униженията си. Те на никого не ще ги простят, на първо място на мене и на тебе. Зиновиев смяташе Ленинград за бащиния, преди Четиринайсетия конгрес ленинградската организация гласува за Зиновиев, срещу партията. А сега вече осем години ленинградската организация се възглавява от другаря Киров и ленинградската организация следва другаря Киров. Ленинградската организация вече не ще да знае никакъв Зиновиев, тя знае само Киров. Ще ти прости ли това Зиновиев? Не, няма да ти го прости. И при първа възможност ще ти отмъсти.

— Не разбирам за какво говорите — Киров сви рамене. — Не разбирам, не виждам, не се досещам как, по какъв начин, с чии ръце те се канят да ми отмъстят.

— Ръце винаги ще се намерят — отговори Сталин, — за такава работа винаги се намират ръце. Още повече ще се намерят в Ленинград, там има много зиновиевски коренчета, ти не искаш да ги изскубнеш, вярваш на всичките тези уж разкаяли се и уж разоръжили се хора.

Сталин втренчено загледа Киров. Чужди очи, лице със следи от сипаница. Тези следи все пак развалят лицето. И му стана неприятно. Като помисли човек: голяма работа, следи от сипаница! Но е неприятно! Следите от сипаница по лицето на Киров му напомниха, че и той има такива.

— Другарю Сталин — твърдо каза Киров, — през двайсет и пета година ленинградската организация гласува за Зиновиев. Но нали още през двайсет и шеста тя вече гласува за нас, за Централния комитет. Това са редови членове на партията. През двайсет и пета партийните ръководители от горе до долу ги уговаряха, а ако си говорим честно, им заповядваха да гласуват за ленинградското ръководство, да не гласуват би означавало да нарушат партийната дисциплина. За съжаление такива са недостатъците на демократическия централизъм: всяка партийна организация временно може да последва своето ръководство по погрешен път. Редовите партийни членове не са виновни и ние нямаме право да ги наказваме за това.

— „Редовите партийни членове“ — позасмя се кисело Сталин, — лоши партийни членове са те, щом един секретар на районен комитет може да ги настрои срещу партията, срещу нейния Централен комитет. Ленинградските комунисти далеч не са толкова простодушия, колкото се мъчиш да ни ги представиш. И до ден днешен смятат града си за люлка на революцията, а себе си за авангард на руската работническа класа. И друго: в Ленинград останаха не само онези, които са гласували в името на партийната дисциплина, но и онези, които са ги принудили да гласуват. И те се пишат разкаяли се, но тяхното разкаяние по нищо не се различава от разкаянието на Зиновиев и Каменее, те очакват своя час, разбират, че този час може да настъпи при най-дребната безредица в партията, в страната, в държавата. Достатъчно е да премахнат мене, тебе, двама-трима члена на Политбюро и ето ти я безредицата, тогава те не ще закъснеят да се възползуват от нея — опитни политици са. Ние пък с тебе изобщо не можем да очакваме пощада от тях. Ако докопат властта, ще избият всички ни до крак. А ти им се доверяваш, либералничиш с тях. Мислиш, че ще ти кажат благодаря? Не, драги! А ти се разхождаш по улиците, сядаш в партера на театъра. Непредпазливо, много непредпазливо. Нима не разбираш? Нима Политбюро трябва да издаде специално решение за твоята охрана?

— Моля да не се вземат никакви решения — побърза да каже Киров, — моята охрана е достатъчна и сигурна.

— Ти смяташ така — възрази Сталин, — а Политбюро може да има друго мнение по този въпрос. Има определен ред за охраняване членовете на Политбюро, единствен ти го нарушаваш.

— Аз съм в Ленинград осем години — каза Киров, — през тези осем години нищо не ми се случи. Не е имало и намек за нещо подобно.

— Вчера не е имало, днес няма, утре може да се появи — възрази Сталин, — нищо не е вечно, нищо не е безкрайно. Идването на Хитлер на власт кардинално променя обстановката. Сега опозиционните сили в нашата страна ще получат подкрепа в лицето на милитаристичните стремежи на Германия. Безспорно тези милитаристични стремежи са насочени преди всичко към Запада. Но Западът се мъчи да ги пренасочи към нас. Подобен обрат може да създаде у нас кризисна обстановка. Кой ще се възползува пръв от нея? Опозиционните сили… Какви опозиционни сили имаме ние в нашата страна? Монархисти? Кадети? Есери? Меншевики? Те не съществуват, пометени са завинаги, неспособни са да се възродят, народът навеки се свърза със съветската система. Значи единствената опасност се крие в опозиционните сили вътре в съветската система, вътре в партията. Кои са те? Троцкистите, зиновиевците, бухариновците. Разбират ли това самите те? Безспорно го разбират. А засега маневрират. Главната им задача е да се опазят, да опазят кадрите си. Ама, ще кажете, били малко? Няколко хиляди души? А колко бяхме ние, болшевиките, през седемнайсета година? Също няколко хиляди души. Но ние правилно се възползувахме от ситуацията и победихме. Какви основания имаме да смятаме, че хора като Зиновиев, Каменев, Бухарин не ще съумеят да се възползуват от подходящата ситуация, щом имат зад гърба си не хиляди, а десетки хиляди спотаили се привърженици? Нима всички бивши меншевики няма да подкрепят Зиновиев? Нима разкулачените селяни, есерите, кадетите няма да подкрепят Бухарин? Те ще гледат на Зиновиев и Бухарин като на трамплин, като на временни, но единствено приемливи фигури в дадената кризисна ситуация: народът ги познава, партията ги познава. А дето са се разкайвали и са признавали грешките си — никой няма да си го спомни. Какви по-големи грешки направиха Каменев и Зиновиев през седемнайсета година — и нищо, всичко им простихме, всичко забравихме. Петнайсет години Троцки се бори срещу Ленин, но щом премина към болшевиките, веднага всичко му простихме, всичко забравихме. Народът се интересува не от миналото на политическия деец, а какво представлява той днес, в дадения момент. Зиновиев, Каменев, Бухарин отлично разбират всичко това — то е елементарна стратегия. Най-важното за тях е да се опазят, да дочакат своя час. В това отношение са по-хитри от Троцки. Троцки бе лош политик, с нищо не се съобразяваше, и кадрите му с нищо не се съобразяваха, ние ги познаваме всичките, държим ги под око. Зиновиев и Бухарин са по-хитри, навреме капитулираха, не разкриха кадрите си, тези кадри са се спотаили и са готови да надигнат глава всеки момент. Много са, твърде много: всички обидени в партията, всички обидени в страната. Голям и опасен потенциал. А ето че „ние“ се грижим за този потенциал, пазим го, не даваме косъм да падне от главата му.

— Ленинград ли имате предвид? — попита Киров.

— Да — хладно отговори Сталин, — имам предвид Ленинград като повалена опора на опозицията и другаря Киров като човек, който не желае да повали тази опора.

— Не е така — спокойно възрази Киров, — историята на партията ни учи и на друго. В партията винаги е имало разногласия по въпросите на стратегията и тактиката, имало е спорове и дискусии. Но щом партията е вземала решение, дискусиите са приключвали, никакви опозиции вече не са съществували и никой от бившите опозиционери не е бил отхвърлян. Напротив. Ленин ни учеше на грижливо, другарско отношение към онези, които са се заблуждавали по едни или други въпроси. Аз напълно отговорно заявявам: в ленинградската организация няма никакви троцкисти, зиновиевци, бухаринци. Безспорно ние се сблъскваме с отделни антипартийни, антисъветски настроения, но те подават глава най-вече от средата на буржоазните класи и нямат никакво отношение към бившата опозиция. И ленинградските работници комунисти, които през двайсет и пета година гласуваха за Зиновиев, отдавна скъсаха със Зиновиев, отдавна забравиха за него. Да ги репресирам след осем години, задето в името на партийната дисциплина са гласували за своето ръководство — не мога и няма да го направя. Ако смятате политиката ми за неправилна, можете да ме отзовете от Ленинград, но докато съм в Ленинград, няма да променя тази политика.

Напрежението, което през цялото време се усещаше у Сталин, изведнъж спадна и той спокойно, дори равнодушно каза:

— Партията не може да има отделна политика във всеки град, партията провежда единна политика в цялата страна и всеки секретар на областен комитет е длъжен да се подчинява на тази политика. Ние ще обсъдим в Политбюро линията спрямо бившите зиновиевци. Но докато я обсъдим, искам да внимаваш, да вземеш предвид моите предупреждения: зиновиевци се активизират. Разполагам с по-широка информация от твоята. Прекалено доверчив си, Сергей Миронович. Внимавай излишната ти доверчивост да не те подхлъзне.

— В какъв смисъл?

— Ти си виждал Зиновиев и Каменев само по трибуните на конгресите, а аз съм изял с тях чувал сол, с Каменев сме били заедно на заточение. Те са измамници, лъжци, лицемери и фарисеи. И онези, които ги подкрепят, са лъжци, измамници и фарисеи. Не им вярвай, те са способни на всичко. И те мразят. И колкото повече им угаждаш, толкова повече ще те намразват. Между другото това е една от причините, поради които бих искал да се прехвърлиш в Москва. Ако вместо теб там отиде друг човек и се справя също тъй добре с Ленинград, ще разберат, че причината за успехите не е само в другаря Киров, а в партията, че ленинградските комунисти следват не просто другаря Киров, а партията. И вече няма да гледат накриво твоя заместник. Нали си секретар на ЦК, отдавна трябваше да се преместиш в Москва, един секретар на ЦК трябва да живее в Москва. Ще проведеш в Ленинград отменянето на купоните, ленинградчани да те запомнят с това, това да бъде твоят, тъй да се каже, прощален акт и се прибирай в Москва.

Сдържайки избухналата ярост, Киров наведе очи. Намекът, че ламти за популярност, беше груб. Всичко беше ясно: Сталин иска да го изтегли от Ленинград, иска той да му е подръка, в Москва, иска да го подчини напълно.

— Другарю Сталин — каза Киров, — моля да не ме отзовавате от Ленинград, докато не приключим реконструкцията на града. Аз я започнах, искам аз да я завърша.

Киров произнесе тези думи с тон, който говореше, че това е окончателното му решение.

Сталин разбра и спокойно попита:

— А кога трябва да приключи реконструкцията?

— Надявам се, до края на тази петилетка.

— Добре, щом е тъй — пошегува се Сталин, — ще се постараем да изпълним петилетката за четири години, та по скоро да те имаме в Москва.