Анатолий Рибаков
Децата на Арбат (35)

5.

Как ще се облече утре, с какво ще иде в „Метропол“? Варя си представи как ще стои до Вика — хлапачка с протрита блузка. Всичко, което има, е старомодно, грозно. Ами чорапите? Ами обувките? Тя ровеше в гардероба, обличаше се, събличаше се. Само старата синя рокля й стоеше прилично. „Булдожките“ с високите токчета ще трябва пак да измоли от Зоя, какво да се прави.

Цялата рокля на Вика беше обшита с мъниста, отпред беше малко под коляното, отзад почти до глезена и встрани по-дълга от едната страна. Роклята плътно очертаваше гърдите и талията й. Висока, руса, ефектна, с гладка кожа и големи сиви очи.

Тя си свали роклята, остана по бельо с цвят на чайна роза, така разсъблечена, си сменяше прическата, не бързаше, макар че срещата бе определена за седем, а вече наближаваше осем.

Звънеше телефонът, тя водеше сложни преговори с Виталий. Той не можел и не можел да намери Ерик, предлагаше да отидат при него. Вика заяви, че те и тук се чувствуват чудесно.

— Щеше да бъде още по-чудесно да сме с теб, но за съжаление ти трябва да стоиш на телефона.

Вика все още седеше пред тоалетката само по бельо. — Ленка Будягина идва ли у вас?

— Не е идвала от Нова година.

— Ходи ли у Юрка?

— Не съм я виждала, Юрка е ченге, не мога да го понасям!

Вика се извъртя със столчето, гневно погледна Варя — в тяхната къща не се говори така. Вика, брат й, баща им, целият техен кръг са приели действителността като даденост, като неизбежни условия за съществуване. Формата на това примирение е проста: почтителна сдържаност, никакви двусмислици, вицове, намеци — твърде добре се знае как свършват тези неща.

— Варя, запомни много добре! Ще те запозная с някои хора. Положението, което имат в обществото, е доста задължаващо. Ще трябва да си мериш приказките.

— Че какво толкова съм казала?

Вика не искаше да повтаря думата „ченге“, не беше я произнесла тя.

— Епитетите ти вонят на улица.

Варя пламна.

— Аз съм израсла на улицата.

— Не ме разбра. Не исках да кажа, че са вулгарни, и през ум не ми е минало. Но от някои неща и думи човек трябва да е настрана. Юра си гледа неговата работа, а ние с теб не можем да знаем каква е тя.

Варя мълчеше. Какво ли пък знае наистина?… Е, от опашки пред затвора разбира… Но Вика е права: този свят е нов, непознат за нея и тя трябва да се държи другояче.

— Просто не обичам Шарок, има един такъв неприятен поглед.

Вика я прегърна.

— Ти си ми умничка. „Животът е кратък“ — банални думи, но в тях има известна истина. А останалото не ни засяга. Нали така?

Когато Варя дойде у Вика, в апартамента беше тихо. Към девет къщата оживя, чуха се гласове, стъпки в коридора, затропаха врати. Вика не обърна на това никакво внимание: тук всеки си живее своя живот, никой не се интересува от другия, дори Вадим нито веднъж не надникна при сестра си. И Варя сравняваше това със своето общо жилище, където живееше с Нина, под нейния досаден контрол.

В десет часа се обади Виталий и ги помоли след петнайсет минути, не по-късно, да слязат на входа.

Вика без бързане си нагласи прическата, отново се начерви, облече роклята, обшита с мъниста.

 

Ерик беше висок и строен младеж с гладко вчесана назад лъскава черна коса. По костюма и по това как му стоеше той си личеше, че е чужденец. Слезе от колата, отвори на Вика и Варя вратата с галантността на принц, който кани пастирки да се качат в карета. После седна зад волана и през целия път дума не обели. Пред „Метропол“ помогна на момичетата да слязат от колата.

Опашката пред ресторанта им стори път, портиер в ливрея им отвори вратата, посрещна ги салонен управител с черен костюм, в препълнената зала веднага се намери свободна маса, сервитьор подреди приборите. С портиера, гардеробиера, салонния управител, сервитьора разговаряше Виталий, но Варя забеляза, че всички се стараят заради Ерик, и най-вече самият Виталий. Като свой човек тук Виталий разлисти менюто, посъветва ги какво да си поръчат, сервитьорът с бележник и молив в ръка записваше.

Вика се преобрази. Опашката пред ресторанта, портиерът, гардеробиерът, препълнената зала, вниманието на салонния управител, услужливостта на сервитьора — тези неща не я засягаха. Краткото си преминаване през залата тя превърна в триумфално шествие, вперените в нея погледи трябваше да говорят за красотата й и да подсилят впечатлението, което тя искаше да направи на Ерик. Пристъпваше, загледана право пред себе си — никакви познати, които биха могли да я компрометират с фамилиарността си, днес тя сама ще реши с кого ще общува.

След като седна на масата и огледа залата с равнодушни, нищо непропускащи очи, тя кимна на миниатюрна блондинка, която седеше с нисък набит японец с тъмни очила.

— Позна ли Ноеми?

Както и тогава, на Арбат, тя се държеше с Варя като с близка приятелка. Варя и представа нямаше коя е Ноеми, само беше чувала как преди един час Вика се уговаряше с нея да се видят в „Метропол“.

После Вика й посочи една хубава млада китайка.

— Вижте, и Сибила е тук!

Докато следеше как сервитьорът подрежда приборите, Виталий обясни на Варя и Ерик, че Сибила Чен, дъщеря на китайския министър на външните работи, прочута танцьорка, утре започва гастроли в Москва, ще гастролира и в Ленинград, после ще замине на турне из Европа и Съединените щати. Той спомена имената и на още няколко артисти. Основният им приток се очаквал след половин час, когато свършат представленията. От единайсет започвал да свири теа-джазът на Утьосов без самия Утьосов, той не пеел в ресторанти.

Много млади момичета бяха с чужденци. Варя знаеше, че те им подаряват модерни дрешки, возят ги с автомобили, женят се за тях и ги отвеждат в чужбина. Чужденците не интересуваха Варя, но този ресторант, фонтанът и музиката, прочутите хора наоколо — не беше ли се стремила към това тя от своя блед живот в теснотията!

Колосани покривки и салфетки, блестящи полилеи, сребро, кристал… „Метропол“, „Савой“, „Национал“, „Грандхотел“… Тя, коренячката московчанка, само беше чувала тези имена, сега дойде нейният час… Момиче от арбатски двор, будна и наблюдателна, тя забеляза всичко — и как я гледат мъжете, и как уж небрежно й хвърлят погледи жените. Не я приемат на сериозно, защото е зле облечена. Нищо, другояче ще я погледнат, когато дойде тук по-елегантна от доста жени. Как ще съумее да се сдобие с такива гиздила — Варя не се замисляше. Тя няма да се продава на чужденците, не е проститутка. И не всички тук са такива. Ей там през една маса седи компания — една бутилка за всички, нямат пари, дошли са да потанцуват, и тя ще намери своята компания.

Обсъждаха вината. Виталий ги посъветва да вземат „Шато-и-кем“, но Вика поиска „Барзак“, Варя за пръв път чуваше такова вино. Ерик предпочете чашка водка и хайвер. Любезната усмивка не слизаше от лицето му, той говореше сносно руски, макар и с лек акцент, понякога се напрягаше, за да си спомни някоя дума. Баща му — швед, собственик на известна телефонна фирма — оборудвал наши заводи с някакви особени средства за връзка, Ерик пък бил инженер, представител на бащината си фирма. Майка му била родена в Русия, в Прибалтика, тя научила Ерик на руски език, дори баща му знаел руски — тяхната фирма още преди революцията снабдявала Русия с първите телефони. Варя се усмихна, каза, че един скандинавец е редно да бъде синеок блондин. Също тъй сериозно Ерик й обясни, че баба му по майчина линия била дъщеря на грузински княз, омъжила се за остзейски барон, генерал на руска служба. Той каза името му, познато от кръстословиците, които Варя обичаше да решава. Тя бе учила в един клас с потомци на старинни дворянски фамилии, бяха момчета и момичета от „Сивцев Вражек“, от „Гагаринский“, „Староконюшенний“ и други арбатски улички. А потеклото на Ерик пресичаше не само векове, но и страни, то бе чудато като самата история, която разбива старинни родове и разпръсва по света техните късчета.

— Не се обръщайте веднага — наведена над масата, тихо избъбри Вика, — после погледнете. Зад нас, вдясно, на втората маса седят двама — италианец и момиче…

Всички поред уж между другото огледаха масата. Там седяха италианец и високо слабо младо момиче с марсианска физиономия — огромни очи и много бяла кожа.

— Нина Шереметева — съобщи Вика.

— От онези ли е? — вдигна вежди Ерик.

Забелязала интереса на Ерик към графинята. Вика отговори:

— От тях е, но не от основните, а от западналите.

— Беше омъжена за фотокореспондент, после за актьор, после — актьорът се върна при жена си, интересно как ли ще свърши авантюрата и с италианеца — додаде Виталий.

Тези разобличения бяха провокирани от Вика. Но сега, след като всички ги чуха, тя сметна за нужно да демонстрира такт.

— Е, нали знаете, за хубава жена винаги се чуват клюки.

Намалиха светлината, прожекторите огряха фонтана, засвири оркестърът. Едно момче гледаше Варя: невисоко, с херувимско лице с правилен, леко издължен овал, с високо чело, грижливо вчесана кестенява коса, прав възкъс нос, с добри усмихнати сини очи. Костюмът, ризата, вратовръзката, обувките — всичко беше безукорно, дори прекалено, без гънчица, без прашинка — момче от великденска картичка. Варя си помисли, че е актьор. Толкова красив и елегантен можеше да бъде само един актьор. Танцуваше простичко, без фигури и предизвикателство — именно такъв беше новият стил. А Виталий танцуваше старомодно. Варя се срамуваше да танцува с толкова възрастен кавалер. Херувимът й се усмихна не нахално, а така, приятелски: виждаш ли колко хубаво танцуваме ние в „Метропол“; явно беше от нашите момчета, а не чужденец, малко нещо конте и постоянен посетител на ресторантите.

Музиката замлъкна и всички се върнаха по местата си. Херувимът мина близо до Варя, пак й се усмихна, настани дамата си, благодари й и тръгна към своята маса — от същата страна, на която седеше Варя, само че по-близо до фонтана. Не можеше да се разбере колко точно души и кои именно седят на неговата маса, идваха някакви младежи, сядаха, някои оставаха, други си тръгваха, идваха нови. Херувимът и единствената дама на масата, хубавичка луничава дебеланка, от онези, дето ти е приятно да ги гледаш, не пропускаха танц, дебеланката танцуваше с някого от компанията, херувимът канеше различни момичета. И когато оркестърът засвири румба, се озова до масата на Варя, направи общ поклон и като се обърна към Виталий, поиска разрешение да покани дамата му. Варя сметна тази молба за обикновена ресторантска формалност — тя самата има право да решава с кого ще танцува. Стана и тръгна пред херувима към дансинга.

Той танцуваше румба със същата стъпка, както и фокстрота — стъпка — плъзгане, стъпка — плъзгане. Варя и с лоши партньори танцуваше чудесно, какво да говорим за този…

— Аз пък ви познавам — каза той усмихнат. Имаше снежнобели зъби, но при усмивка се виждаше, че един от тях е леко изкривен.

Начин да се запознаеш чрез заинтригуване: задават ти насочващи въпроси и получават желаните отговори. Примитивно! Варя направи лека гримаса: щом ме познавате, познавайте ме.

— Приятелката ви се казва Вика.

Варя отговори със същата физиономия: защо пък да не познава Вика? Тук сигурно всички я познават.

— Живеете на Арбат — продължи той с усмивка, която откриваше изкривения му зъб и го правеше още по-симпатичен. И гласът му беше приятен.

— Като знаете, че Вика живее на Арбат, не е трудно да се досетите.

— А другата ви приятелка се казва Зоя.

Херувимът се усмихваше тържествуващо: играха, играха и ето че победи той.

Варя се поотдръпна и се вгледа в лицето му. Значи не е било похват, нито игра. Но къде я е виждал със Зоя?

— Вие откъде я познавате?

Загадъчната му усмивка означаваше, че той знае много неща, но няма да ги каже току-така, сега е неин ред да се разкрие.

— Казвам се Льова, а вие?

— Варя.

— Ще разрешите ли да ви поканя за следващия танц?

— Моля.

Тя се върна на масата едновременно с Вика и Ерик. Виталий седеше там, не беше танцувал.

— Варя, да поизлезем — предложи й Вика.

Жените се червяха, пудреха, сресваха — тоалетната приличаше на фризьорски салон. Някаква жена си шиеше копче на колана. Служителката, която даваше салфетки, имаше игли и конци, жените й подхвърляха дребни пари.

— Ама ти какво си мислиш? — попита Вика. — Дойде с нас, а танцуваш с когото ти падне. Нима не разбираш?

— Но Виталик позволи.

— Той позволи да те поканят, а ти трябваше да откажеш. В какво положение ме постави, какво ще си помисли Ерик? Сега всички ще се извървят на нашата маса — видяха момиче, което на никого не отказва.

— Ами ако не искам да танцувам с Виталик?

— Тогава идвай с хора, с които искаш да танцуваш. Но щом си дошла с нас, ще танцуваш с Виталик, с Ерик, с наши познати в края на краищата. Но да танцуваш с когото ти падне?!

— Между другото той не е който ми падне, защото между другото те познава.

— Да, познава ме. По име. И аз го познавам. Льовочка! Тук всички го познават — тя презрително изкриви устни, — чертожник от проектантско бюро.

Ето откъде значи познава Зоя, и тя работи в проектантско бюро. Точно там я е виждал, тя се беше отбивала при Зоя. Запомнил я е, а тя си мислеше, че е актьор. Защо не, още по-добре, щом е чертожник, и тя смята да стане чертожничка.

— Ресторантско момче за танци — продължи Вика. — Паразитира покрай един играч на билярд, яде и пие за негова сметка. Ако ти харесва, следващия път можеш да дойдеш с него, да танцуваш с него и с неговите приятели, но днес, ако обичаш, имай добрината да не ме поставяш в идиотско положение.

Върнаха се в залата, Ерик и Виталий станаха, отместиха им столовете, помогнаха им да седнат.

Льова седеше на своята маса, но вече не с гръб, а с лице към Варя и когато оркестърът засвири, я погледна въпросително. Варя едва забележимо врътна глава. Льова пое към друга маса. Вика тръгна към дансинга с Ерик. Варя каза на Виталий, че не й се танцува.

Вечерта бе провалена. Виталий се мусеше на Вика: той честно й организира Ерик, а на него какво пробутаха? Философствуваше мъгляво за егоистите, които използуват почтените хора за собствените си интереси. Вика се преструваше, че не разбира намеците му, на Варя пък изобщо не й пукаше за този Виталик.

Излязоха от ресторанта към три през нощта. Виталий предложи да идат у тях да слушат плочи. Вика заяви, че е уморена и е късно.

— А ти? — попита тя Варя.

— На мен отдавна ми е време да си бъда вкъщи.

Ерик каза, че е техният шофьор и е готов да изпълни всяко нареждане. Виталий не се качи. Живеел наблизо, на улица „Горки“, прекрасно можел да се прибере пеша. Много благодарим за приятната вечер!

Вика насмешливо му помаха с ръка.

Общо взето, Вика остана доволна от Варя. На такава може да се разчита, не се продава евтино, не е празноглавка, добро, чисто момиче, отблясък от нейната наивност ще пада и върху Вика, именно такава спътница й е нужна. Заедно са класическа двойка: блондинка и брюнетка, еднакво високи, и двете красиви, само дето Варя трябва да се пооблече, посреше, да се научи на добри обноски.

Тя си уреди среща с Ерик утре в „Национал“.

Ще отиде с Варя и с един друг приятел, известен архитект, който наскоро получи първа награда на някакъв конкурс. Ерик се зарадва, името му беше познато.

Възнамеряваше ли Вика да се омъжи за чужденец и да замине с него, каквито бяха стремежите на другите „метрополски“ мадами? Още не беше решила. Беше възпитана в неприязън към всичко това. Като малка не можеше да понася простака, когото бяха настанили в една от техните стаи — той въвеждаше свой ред в коридора и в кухнята, мръсен и раздърпан работник, идваше си призори от нощна смяна, превръщаше банята в кална локва и виждаше в баща й, собственика на апартамента, недобита контра. А баща й, професор със световно име, беше принуден да получава хонорарите си в брашно, мармалад, слепнали бонбони — дори това криеха от съседите, за да не им окачат етикета „буржоа“. Незабравимите години на детството…

Сега всичко се промени. Върнаха им целия апартамент, баща й получава баснословни хонорари, снабдяват ги на най-високо ниво, вкъщи се събират прочути хора, тя има всичко, тоалети, козметика. И тук не й е зле, нали е една от първите красавици на Москва.

Но по-нататък? Професор? Народен артист? Голям началник? Разводи, издръжки… Младите започват от нулата, с четиристотин рубли заплата, не е в нейния стил да доведе вкъщи храненик. Вярно, вече има и нов елит — летци, авиоконструктори, правителството ги котка, дават им чудесни апартаменти, продукти, заплати, дори част от заплатите в бонове, за торгсина. Водопянов, Каманин, Доронин, Ляпидевски, Леваневски, Молоков, Слепньов — най-популярните имена в Москва. Но къде са тези летци? Сигурно са женени. Къде са тези тайнствени авиоконструктори?

С една дума нищо не е решено. Във всеки случай няма да е японец, нито американец — прекалено далече живеят, не и немец — там е неспокойно. Някой родовит англичанин, богат французин, дори лекомислен италианец, тоест Париж, Рим… Ще свърши работа и някой швед — потомък на крал на кибрита, холандец — син на нефтен крал… Те само минават за шведи и холандци, а живеят в Лондон и Париж. Ако се омъжи за Ерик, мадамите ще се пукнат от завист, за тях дори един турски кебапчия е вече принц.

Във всеки случай на ресторант може да се ходи само с чужденци — обслужват те, угаждат ти, срещу валута всичко се намира, чувствуваш се човек. Утре следобед ще иде в „Национал“. Още не знае ще се качи ли после при Ерик, може да се оправдае с присъствието на Варя. Щадейки нейната скромност, ще изтъкне собствената си добродетелност.

 

И ето че Вика и Варя седят на малка масичка в „Национал“, с тях а Ерик и известният архитект Игор Владимирович, висок и слаб, на около трийсет и пет, с нервна физиономия и тих глас. Варя беше чувала нещо за него по радиото. Вика го наричаше просто Игор.

Продълговата зала с малки масички по за четири души, сервитьорки разнасят чай. На подставките има монограми на ресторант „Национал“, на захарниците и бисквитиерите — също. Пасти, вино. Всичко е достолепно, спокойно, солидно.

Варя видя няколко от снощните посетители на „Метропол“: Ноеми с японеца. Нина Шереметева с италианеца, луничавата дебеланка, но тя беше без Льова. Жените не бяха с дълги рокли, а с дневни, къси, много от тях — с костюми. Ноеми беше облечена в пурпурночервен костюм с велурен колан и сребърна катарама, на рамото на сакото имаше ивички, наподобяващи пагончета.

Разговаряха за музика и балет. Ерик разказваше за Стравински, Дягилев, Павлова, споменаваше имената на руски музиканти и артисти, живеещи в чужбина.

Варя обичаше музиката, ходеше с приятелки в консерваторията, но когато Игор Владимирович я попита каква музика обича, отговори:

— Силната.

Игор Владимирович и Ерик се засмяха. И Вика се засмя, защото се засмяха те.

Засвири оркестърът: цигулка, виолончело, пиано, тромпет и ударни. Танцуваха на малкия дансинг пред оркестъра.

Игор Владимирович танцуваше не толкова професионално, колкото Льовочка, но добре, хората ги гледаха — той беше известен, познаваха го по физиономия. Дебеланката се усмихна на Варя, за да й покаже, че я е познала, че нейната компания я е забелязала.

— Вие танцувате чудесно — каза Игор Владимирович, — с вас човек се чувствува леко.

— И с вас.

Игор Владимирович се държеше, както възпитан възрастен човек се държи с младо момиче. Но Варя чувствуваше, че му харесва.

Вика танцуваше с Ерик, той я покани после да се качи в стаята му, не би било практично да откаже: виждаха се за четвърти път, нямаше как да протака повече.

Значителна роля в това решение изигра и костюмът на Ноеми. Такава дреха! А Вика освен вечерната рокля с мънистата, няма нищо истинско. Взема модели от тоалетите, които носят от чужбина жените на нашите дипломати, и после си ги ушива при московски шивачки. А какво могат да ушият те!

Трябва да се реши. Днес. Не довечера, а сега, поддавайки се на чувството. Разговорът им беше добро начало, освен с увлечението, ще го обясни и с копнежа по интелигентен човек. А денем на никого не е забранено да влиза в чужда хотелска стая.

Но какво да прави с Варя? Да я вземе в стаята, а после да я отпрати — не е удобно, ще бъде ясно за какво е останала. Да я откарат до вкъщи, а тя да се върне е още по-лошо. Предложи да си разменят кавалерите и докато танцуваше с Игор, го помоли да изпрати Варя.

— Трябва да ида до шивачката. Варя е чудесно момиче, но когато става въпрос за шивачка, и най-близки приятелки трябва да се разделят за малко.

 

Двамата излязоха от „Национал“. Игор Владимирович предложи:

— Да се разходим из Александровската градина, ако имате време.

Макар че беше рано, входът на градината, кой знае защо, беше препречен със скамейка.

— Да преодолеем това препятствие.

Игор Владимирович поизмести края на скамейката и те тръгнаха покрай металната решетка, покрай липи и подстригани храсти, по мокрите от дъжда алеи. Вечерта беше топла, още не беше се стъмнило, по издатините на Кремълската стена светлееха отблясъци от залеза.

— Някога тук е текла река Неглинка — каза Игор Владимирович, — после са направили езерца, а още по-късно засадили паркове. Проектирал ги е Бове, един велик архитект.

— Да, имаше такъв — насмешливо потвърди Варя.

Като си спомни отговора й за музиката, той се умълча.

— Манежа — продължи Варя, — построил е и Малий театър, Болшой театър след пожара, фасадата на ГУМ… Какво друго? Триумфалната арка, Първа градска болница, къщата на князете Гагарини на „Новинский“.

— Откъде знаете толкова добре тези неща?

— В училище усилено изучавахме чертане и архитектура. Учили сме ги.

Той каза:

— Очите ви имат необичайна форма, дръпнати са чак до слепоочията.

— Имам татарска кръв.

— Не — възрази той, — формата им не е монголоидна, очи като вашите могат да се видят по персийските миниатюри.

— А татарски миниатюри не съществуват — каза Варя.

Двамата се разсмяха.

После той каза:

— Жалко, че обичате силната музика, аз обичам тихата.

— Аз обичам хубавата музика — отговори Варя.

В далечината се появи фигурата на пазача.

— Сега ще ни изгонят ли оттук? — попита Варя.

— Ще си поприказваме с него — мъжествено отговори той.

— Я по-добре да си плюем на петите.

Като прескачаха локвите, те побягнаха към изхода. Подире им се чу свирка. Но те вече бяха отместили пейката и изскочиха от парка.

— Спасени сме — обяви Игор Владимирович.

Тя заскача на един крак, подпря се на оградата, свали си обувката.

— Намокри ли се? — наведе се той над нея.

— По-лошо. Пусна ми се бримка.

Той стоеше до нея и не знаеше какво да прави, огорчен от нейното огорчение. А тя много се оклюма: беше единственият й чифт прилични чорапи.

Той вдигна обувчицата й, извади носна кърпичка, избърса я отвътре и отвън. Тя стоеше, подпряна на решетката.

— Кой номер носите?

— Трийсет и пети. — Варя се обу, — всичко е наред, можем да тръгваме.

Отидоха до спирката.

— Ще позволите ли да ви се обадя по телефона? — попита той, когато Варя се качи на стъпалото на трамвая.

— Защо не.