Анатолий Рибаков
Децата на Арбат (58)

8.

Ако Варя се беше омъжила несполучливо, Нина би взела участие в съдбата на сестра си, би я защитила, утешила. Но това, което се случи беше не просто несполука — то беше измяна на всичко чисто, безкористно, с което бяха расли, с което ги бяха възпитавали докато бяха живи родителите им.

Веднъж Нина срещна на двора Юра Шарок и той й каза:

— Твоята Варя се е свързала с крадец.

Нина не обичаше Шарок. Но Лена Будягина пак беше с него, заради Лена Нина не искаше да се кара с Шарок. И все пак предупрежденията му не й трябваха.

— Но защо крадецът е на свобода?

— Ще го опандизят, щом му дойде времето — обеща Шарок.

Дали Юра казваше истината, или лъжеше, този така наречен съпруг на Варя безспорно бе съмнителен човек, човек от друг свят, който дълбоко отвращаваше Нина, свят на ресторанти, комарджии, спекуланти и мошеници. Те с Варя бяха от различните страни на барикадата. И не случайно бе я приютила Софя Александровна — и тя е от другата страна на барикадата, не може да прости на съветската власт интернирането на Саша. Но дори това да е грешка, съветската власт не е виновна, никоя власт не е застрахована от грешки. И когато в страната се води ожесточена класова борба, когато партията е принудена да ликвидира останките от враждебни партии, фракции и опозиции, грешките още повече са неизбежни.

А със Саша — че това грешка ли е? Лена Будягина под строга тайна й каза, че Юра Шарок й разправил за антисъветската организация, съществувала в института, където учеше Саша, как те го използували, а той ги защитавал, как го арестували заедно с тях. Наистина осъдили го само на три години задължително заселване, защото разбрали, че не е ръководителят, но той не можел да не понесе някаква отговорност, още повече, намеквал Шарок, че на следствието се държал предизвикателно, не признавал грешките си, като се надявал на могъщия си вуйчо — Рязанов. Но намесата на Рязанов, както и намесата на Иван Григориевич Будягин, не помогнали.

Софя Александровна би трябвало да се примири, възрастен човек е, редно е да разбере. Но тя е намразила всички, иска и другите да се чувствуват зле, фактът, че прие Варя с нейния аферист, е предизвикателство не само към Нина, но и към всички приятели на Саша.

Впрочем, ако си говорим честно, Варя избра този път още в училище: момчетии, червило, модни дрешки. Нина и тогава не можеше да се справи с нея, не може и сега. Значи тъй ще бъде! Сега, каквото и да се случи, да се оправя сама. Да не разчита, че ще регистрира мъжлето си тук, жилището е тъкмо за двама. За един крадец, аферист, за един играч на билярд не ще пожертвува дори сантиметър! Да живеят както щат и където щат. Варя безспорно идва заради жилището.

Но Варя дойде за съвсем друго. Трябвали й сведения за попълване на анкета, а анкетата й трябвала, за да започне работа.

Варя — на работа?! Неочаквано! Странно! Някак не подхожда на сегашния й начин на живот.

— Къде ще започваш работа, ако не е тайна?

— Не е тайна. В Бюрото за проектиране на хотел „Москва“. Нина всичко разбра: явно не започва работа от много хубав живот, мъжленцето й сигурно е загазило. Но не взе да я разпитва. Ако трябва, сама ще й разкаже.

— Какви сведения ти трябват?

Варя й подаде анкетата, посочи точка 27: „Сведения за вашите близки роднини…“

— Напиши ми ги на листче, а после аз ще ги нанеса в анкетата.

Тя седна, огледа стаята.

Нова беше само окачената на стената снимка на Максим Костин. Военна гимнастьорка, кубчета на петлиците, добродушно, простовато, хубаво лице. Значи Нина си пише с Макс. Защо ли не се омъжи за него, подхождат си. След време ще стане майчица-командирша, и това й подхожда.

Всичко останало в стаята си беше същото. На лавицата за книги, до детската енциклопедия беше снимката в рамчица — татко и мама на младини; масата с олющена мушама; подпетените чехли под кревата на Нина, а на нейния, Вариния — ярка забрадка на възглавницата, до него — бронзовият атлет с крушката в протегнатата мускулеста ръка. Варя не бе занесла у Софя Александровна дори чаршафите си и грамофона — там не й трябваха. И макар скоро да разбра, че много неща са й нужни, предпочиташе да купи нови. Отби се само веднъж — за зрелостното свидетелство, тогава Нинка я нямаше вкъщи и слава богу, че я нямаше.

Но сега, когато седеше и оглеждаше стаята, познатите вещи, когато вдишваше познатите миризми, отново се почувствува предишното момиченце, стана й чоглаво и ясно разбра, че въпреки вечните досадни забележки на Нина, може да бъде спокойна само тук, тук е домът й, тя няма друг дом и скоро не ще има.

Нина й подаде листа със сведенията.

Варя ги свери с анкетата, всичко беше наред. Нина беше отговорила на всички въпроси.

— Да, добре, благодаря ти… Е, хайде довиждане.

— Всичко хубаво.

Правилно ли се държа със сестра си? Че как другояче можеше да се държи? Да скача от щастие? Задето Варя започва работа? Всички работят. Това е нещо елементарно. Варя не ощастливява никого. Би могла да следва, но иска да бъде копировачка, всеки сам избира пътя си. Говорим за женското достойнство, но появи ли се мъж, забравяме за него.

Варя както и да е, тя е момиче, възпитано от двора, от улицата… Но Лена Будягина, боже мой, Лена, зряла жена, израснала в такова семейство! Тогава, през зимата, сега Нина знаеше, Ленка бе правила нелегален аборт от Юра, за малко не умря, а той, негодникът, нито веднъж не отиде в болницата, появи се след половин година и Ленка пак се събра с него. Не го ли вижда какво представлява? В НКВД работят не само истински чекисти, и там има доста лепки — Юрка е една от тях. Ленка не може да не го знае. И ето ти нова история, нова „трагедия“ — Юрка живеел и с някаква друга жена. И Ленка, вместо да забрави това нищожество, пак се измъчва, страда. Нина мразеше у жените тази зависимост от мъжете, виждаше това у собствената си сестра и фактът, че тя щеше да започне работа, нямаше да промени същността й. Тъй че засега няма никакъв празник, нито причини за тържествуване.

 

Лена призна на Нина в момент на отчаяние, че Юра й изневерява. Но без никакви подробности. „Той ми изневерява“ — тази беше единствената фраза, която произнесе.

А подробностите, тоест единствената подробност беше, че Юра й изневерява с Вика Марасевич. Те се сблъскаха лице в лице на Маросейка, в един блок на „Старосадский“, на стълбищната площадка. Лена излезе от асансьора и в същата минута Вика затвори след себе си вратата на същия апартамент, където отиваше Лена. Гледаха се слисано няколко секунди, после Вика каза „Здравей“, същото измънка в отговор и Лена. Вика влезе в още отворения асансьор, затвори вратата.

Първото, което понечи да направи Лена, беше да избяга, изтича надолу по стълбището, на по-долния етаж спря, пое си дъх и се ослуша… Долу тропна вратата на асансьора, значи Вика си бе тръгнала. Нека се отдалечи още… Лена бавно слезе на по-долния етаж… Боже мой! Значи тогава, когато посрещаха Нова година, всичко това не е било случайно, това е стара история, всички са виждали отношенията им, само тя е била сляпа. И Нина тогава вдигна скандал на Юра, и Саша направо пред Юра я попита: „Не можа ли да си намериш по-голямо леке?“ Юра не я бе щадил никога, и досега й призлява от миризмата на синап. В болницата й казаха: „По чудо останахте жива“ — а той се беше уплашил, криеше се, не дойде нито веднъж. И днес я е чакал в леглото, от което току-що е станала Вика, Сигурно не само тя ляга в това легло. Дори не се е посвенил да й определи среща в един ден с Вика, почти в един час.

И едва тогава Лена се сети, че бе дошла към четири, а Юра й беше казал да дойде в пет, но тя бе забравила и дойде в четири, както обикновено. Един час той почива! Кучи син, развратник! Можеше да поиска и двете да легнат с него в леглото. С него е свършено, завинаги! И без обяснения. Тя не желае да слуша лъжливите му оправдания.

Вечерта Юра й се обади по телефона, капризно попита защо не бе дошла днес.

— Забавиха ме в службата.

— Ще можеш ли да дойдеш във вторник?

— Не.

— А кога?

— Не знам. Ако мога, ще ти се обадя. А ти вече не ме търси. Довиждане, Юра.

От какво ли е недоволна? Шарок недоумяваше. Уж всичко вървеше добре, не се срещаха прекалено често, работата му бе такава, ходеха на театър, на кино, в Клуба на актьора, на изложби… Какво се прави на важна? Странно!

Шарок много скоро научи причината за нейното недоволство.

 

След като се сблъска с Лена, Вика се смути само в първия момент. Разбираше, че Лена е дошла тук по повод, съвсем различен от нейния — от Вадим знаеше, че отношенията между Юра и Лена са се възобновили. И той бе допуснал Лена да я види тук, в тайната квартира! Издал я е! Лена, разбира се, ще поиска от Юра обяснения и тогава Шарок ще признае, че тази стая не е само за интимни срещи. Но тайни сътрудници не се издават, той ще отговаря, задето бе допуснал да се срещнат.

Тази мисъл веднага я успокои, Вика схвана какъв шанс й се отваря: сега вече Юрочка ще бъде принуден да я пусне, сега вече няма как да се измъкне. Днес той й се подигра, сега ще плати за този унизителен разговор.

Разговорът беше такъв.

— Юра — каза Вика, — аз ще се омъжвам.

— Така ли? — весело отвърна той. — Интересно, за кого?

Тя каза името на Архитекта. Шарок знаеше това име. Но не се изненада особено.

— Честито. Прочута личност.

— Сталин е харесал проекта му.

— Видях този проект на изложбата — сдържано отговори Шарок, уж дори не смееше да говори за проект, одобрен от самия Сталин.

— Ще трябва да се разделим с тебе, Юра.

Той се престори, че не я разбира.

— В какъв смисъл?

— Сега съм съпруга, знаеш чия. Променя се начинът ми на живот, край на ресторантите, старият кръг от познати отпада.

— Ще се срещаш с други хора.

— Не, мъжът ми живее много затворено. От 9 сутринта до 11 вечерта е в ателието, а аз го чакам вкъщи. Сама. Но това дори не е най-важното. Не мога, нямам право да крия нищо от него.

— Ами недей да криеш — спокойно каза Шарок.

— Тоест как… Да му разкажа за нашите срещи ли?

— Ако смяташ, че е необходимо, разкажи му.

— Но аз съм се подписала, че няма да разгласявам това, което върша.

— В интерес на семейното ти огнище ти разрешавам да разгласиш — захили се Шарок.

— Но той веднага ще ме напусне. Шарок сви рамене.

— Защо? Защото изпълняваш дълга си ли?

Тя загледа Шарок с широко отворени очи. Та той чудесно разбира, че тя никога на никого не ще каже това. Но не иска да я изпусне от ноктите си, иска да долага за собствения си съпруг и нито за миг не се съмнява, че ще я накара да го прави. И все пак тя отговори така:

— Добре, ще му кажа всичко.

Той изкриви устни.

— Разкажи му, разкажи… А и ние ще добавим едно-друго. Ще му изброим всичките ти чужденци. — Той се захили. — Ти пък ще му обясниш кое какво им е на чужденците… С тях сигурно по-сладко се спи?…

— Юра, какво говориш?

Той удари с юмрук по масата, закрещя:

— Знам аз какво говоря!… Ти, курво, спиш с тях, влачиш се по стаите им, здраво си се обвързала с чуждестранните шпиони. До уши си в калта. Та тъкмо ще разкажеш на мъжленцето си какво им е привлекателното, а той да те слуша.

— Юра, как можеш? Виждала съм тези хора само на маса.

— Лъжеш! Спала си с тях. Последния път беше с шведа. Ние познаваме и него, и всички, които си имала преди него, всички до един. Какво, руснаците не ти ли стигат! С какво са по-лоши, отговаряй!

Можеше да бъде и по-учтив, тя спа и с него, нали е руснак… Но си премълча, смазана от неговата осведоменост. А той продължи, загледан с омраза във Вика:

— Ах, това са просто таткови познати, прочути хора, нали… Професор Крамер, Росолини, Курт Зандерлинг — в гласа му се долавяше погнуса. — „Талантливи цигулари“, ах, ах, Фриц, Ханс, Михел… Съвсем по роднински. Котенца! А тези котенца са активни дейци на нацистката партия, фашисти, шпиони! И японците, с които гуляеш, всичките до един са шпиони, и то големи, има и полковници. Не знаеш ли за какво идват при нас, колко ни обичат? Мърсувала си с тях, а сега идваш: Пуснете ме, инак ще кажа всичко на мъжа си. Не, драга, няма да му кажеш, ние сами ще му разкажем, пък да видим дали ще се ожени за тебе?!

Тогава тя млъкна безсилна, обречена.

Но сега, крачейки по Маросейка, Вика не се чувствуваше нито безсилна, нито обречена. Обърка сметките шивашкото синче! По негова вина тя е разобличена. Не го убеди доводът с омъжването, ще трябва да се съобрази с други доводи. Ще трябва, Юрочка, ще трябва.

В неделя Вика му телефонира вкъщи.

— Юра, здравей, Вика е на телефона, трябва бързо да се видим.

— Какво се е случило?

— Не е за телефон. Ако искаш, ще намина към тебе, ако искаш, да се срещнем навън, да се разходим.

Страх я беше да иде на Маросейка. Страх я беше да остане насаме с Шарок. Но и Шарок не можеше да й предложи Маросейка, днес не беше негов ден там. Разбираше, че Вика пак ще захленчи за мъжа си, тъй че няма нищо спешно. Но в настойчивостта на Вика се криеше нещо тревожно. И все пак той недоволно промърмори:

— Какво е това бързане? Ще се видим, когато трябва, ще поговорим.

— Въпросът не търпи отлагане — настояваше Вика. — И не е в твой интерес да отлагаме.

— Нищо, нищо, ще потърпиш.

— Добре, щом е тъй — студено произнесе Вика, — предупредих те, после се сърди на себе си.

— Това какво е, закана ли?

— Мисли каквото искаш. Питам те за последен път, можеш ли сега да излезеш на Арбат?

— Веднага ли?

— Може след един час, може след два, определи кога ти е удобно.

— Добре, след един час ще се срещнем на Собача площадка, имам път нататък.

 

— Да поседнем — предложи Вика и посочи една празна скамейка в градинката.

— Не — възрази Шарок, — да се разходим по онази уличка, отивам към „Воровский“.

Тръгнаха по „Трубниковский“.

— Та какво, казваш, се е случило?

— Какво се е случило ли? — повтори насмешливо Вика. — Ами това, че квартирата, в която се срещаме с тебе, Юрочка, не е редно да се превръща в място за любовни срещи.

Шарок веднага разбра всичко: тя е срещнала там Лена. Но за да спечели време, поиска тя да повтори:

— Какво, какво?

— На стълбищната площадка се срещнахме с Лена Будягина. Дори се поздравихме, все пак съученички сме. Тя естествено се досети защо идвам при тебе, нали знае къде работиш. Значи съм разкрита, вече не ставам за твоя сътрудничка, Юра. Да се разделим като приятели.

Той крачеше, мълчаливо я слушаше, обмисляше ситуацията. Работата е ясна: Лена е дошла един час по-рано, всичко е объркала тая кокошка! Сблъскала се е с Вика, обидила се е, затова не иска да се срещат, е, да върви по дяволите! Само неприятности му носи. Но и Викиният номер няма да мине, ха, решила е да го шантажира, глупачката!

Вика изведнъж го хвана под ръка, усмихна се, гальовно се взря в очите му.

— Не се сърди, Юрочка! Ти се поизложи, но си умно момче, ще оправиш всичко и никой няма да научи за резила ти. Нали аз съм още по зле: сега не мога никъде да изляза, всички ще ме избягват, ще трябва да си стоя вкъщи.

Той не си издърпа ръката. Хитра женичка е все пак, дума да няма, нагла, безпощадна. Всъщност точно такава жена му трябва на него, не като оная мокра кокошка! С тази би отишъл далече. Нищо, че оная е дъщеря на Будягин. Будягин отдавна вече го чака килията в Бутирка, а тази е от неутрално, професорско семейство.

Но беше късно да мисли за това.

— А не ти ли хрумна и друго: Лена те е видяла и е помислила, че си ми любовница?

Вика се спря, и Шарок бе принуден да спре. Тя вече не се усмихваше, гледаха го сиви безпощадни очи.

— Не ме смятай за глупачка! Поддадох се на Дяков, защото се стъписах, и подписах документа, който той ми пробута. Но ти не си Дяков, все пак познаваме се от деца, ти си приятел на брат ми, идваш у дома, освен това си спал с мене… Би могъл и да ме пощадиш — не ме пощади. Сега аз няма да те пощадя, имай предвид: Ще изпратя писмо на Ягода как си си уредил бардак на „Старосадский“ и как си ме разкрил пред една от любовниците си, а тази любовница е дъщеря на заместник-народен комисар и моя приятелка от детинство. Това писмо е готово, написано. Ако сега ме арестуваш и откараш, писмото ще замине. Имай го предвид.

— Да те арестувам, да те откарам — презрително промърмори Шарок. — На кого си потрябвала?

И тръгна напред. Тя тръгна до него, но вече не го хвана под ръка.

— Щом не съм ви потрябвала, още по-добре, да се разделим. Ще стигна до крайност, пред нищо няма да се спра, няма да отстъпя.

— Ах, колко ме уплаши!

Без да обръща внимание на думите му, тя продължи:

— Аз вършех всичко честно. Срещах се с отвратителни хора, с този Либерман, но ти ме издаде заради любовните си срещички. Ще видим дали това ще хареса на началниците ти.

— Не заплашвай, не заплашвай — кисело се усмихна Шарок, — това няма да ти помогне, само ще ти навреди.

— И ти не ме заплашвай, от нищо не ме е страх. Омъжих се, уредих си живота и ще го защитавам. Нека загина, но и с твоята кариера ще е свършено, такова нещо няма да ти простят. А ако постъпиш благоразумно, всичко ще си остане между нас. Можеш да ми вярваш.

— Виж какво — този път спря Шарок. — Лена наистина те е видяла, тя ми направи сцена, признах й, че имахме връзка с тебе, нали наистина имахме?… Обещах й вече да не се срещам с тебе. И можеш да бъдеш спокойна: Лена няма да каже това на никого. От тази страна нищо не те заплашва. Колкото до писмото ти, то няма да стигне до целта си. Лена фактически е моя жена, сблъскала си се с нея, случва се, ще накараме жена ми да се подпише, че няма да разгласява тази среща и толкоз. С писмото си ще постигнеш само едно: ще те прехвърлят при друг, не съм сигурен, че така ще е по-добре за тебе.

Вика го слушаше напрегнато, гледаше го право в очите със сивите си безсрамни очи.

После твърдо, решително и злобно каза:

— Добре тогава, всеки ще тръгне по свой път. Всичко хубаво.

Но той я възпря.

— Чакай, има още нещо. Миналия път ти ме помоли да те освободя от сътрудничество. Бях длъжен да докладвам за тази молба на началника си, още същия ден подадох рапорт. Не знам какъв ще бъде резултатът. Потърпи малко.

— Колко време трябва да чакам? — попита Вика, разбирайки, че Шарок е измислил това току-що, че не е подавал никакъв рапорт, но може би ще подаде, значи се страхува.

— На следващата ни среща ще получиш отговора. Да чака десет дена! Пак да ходи в тази квартира?

— Добре — каза Вика, — ще почакам десет дена.