Анатолий Рибаков
Децата на Арбат (69)

19.

Орджоникидзе остана недоволен от инцидента с комисията на Пятаков, недоволен беше, че Марк Александрович фактически беше изгонил комисията от завода, недоволен беше и от мъмренето, което получи от Сталин по вина на Марк Александрович. Тогава Сталин подкрепи Марк Александрович, обаче няма нито един документ, узаконяващ започнатото от него жилищно, комунално и битово строителство. Има думи, а думите се забравят. Засега няма официално одобрение, положението на Рязанов е рисковано.

И затова Марк Александрович на драго сърце прие предложението на редакцията на списание „Болшевик“ да напише статия за работата на завода и за проблемите пред родната черна металургия. „Болшевик“ е най-авторитетното партийно списание, статията ще помогне на завода: доставчиците и сродните предприятия ще я възприемат като директива. И най-важното: статията ще даде възможност публично да се фиксира и следователно да се узакони започнатото строителство.

Марк Александрович написа статията за две вечери. Основните положения в нея бяха следните.

Американците прекалено набързо разработиха проекта на завода, той се нуждае от поправки. Марк Александрович изброи най-важните. Но същевременно призова нашите металурзи по-широко да бъдат запознавани с най-добрите образци в работата на американците и подробно посочи точно в какви отношения изоставаме от тях.

Но главната задача на черната металургия на Изток е да се задържат висококвалифицирани кадри. Оттук и необходимостта от широко жилищно комунално, културно и битово строителство. Марк Александрович изброи вече извършените работи (заради които бе идвала комисията), отбеляза ги като постижения, одобрени от Централния комитет на партията (имаше предвид думите на Сталин), и посочи, че заводът ще продължи тази си дейност.

В заключение Марк Александрович рязко разкритикува нередовните доставчици. В средата на ноември статията излезе на страниците на списанието, а в края на ноември Марк Александрович пристигна в Москва за пленума на ЦК.

Пленумът обсъждаше само един въпрос — отменянето на купонната система за хляба и другите продукти от първи януари 1935 година.

Във всички изказвания пролича загриженост: купоните съществуваха от 1928 година и осигуряваха макар и недостатъчно високо, но стабилно ниво на снабдяване. Сега ще бъде въведена свободна търговия, ще се задействува пазарът, който сме отвикнали да ръководим.

Сталин не държа реч, седеше мълчаливо в президиума.

Последния ден на пленума в една почивка в коридора при Марк Александрович дойдоха Орджоникидзе и Киров.

— Ето — каза усмихнат Орджоникидзе, — с тебе иска да се запознае Сергей Миронович, статията ти му е харесала.

Киров стисна ръката на Марк Александрович.

— Да, сериозна и умна статия. Всичко, за което пишете, се отнася не само за новите райони, но и за старите. Проблемът за стабилните кадри сега става първостепенен навсякъде. Харесва ми и вашият призив да се учим на някои хубави неща от американците, не е срамно да се учиш дори от капиталистите. Колкото до критиката ви срещу някои ленинградски предприятия, обещавам ви да поправя положението.

— Благодаря ви, това ще бъде най-голямата награда за нас — отговори Марк Александрович.

Орджоникидзе добродушно каза:

— Голям дипломат ни е той. Чрез тази статия узакони официално всичките си незаконни разходи.

— Недейте така, Григорий Константинович — възрази Марк Александрович, — просто фиксирах онова, което вече бе създадено и одобрено…

Орджоникидзе не успя да отговори. До тях се спря Сталин. Дори не бяха забелязали откъде се бе приближил.

— За какво спорите?

— Разговаряхме за статията на другаря Рязанов — отговори Орджоникидзе.

— Каква е тази статия? — попита Сталин и хладно погледна Орджоникидзе, Марк Александрович, но сякаш не забеляза Киров.

— В последния брой на „Болшевик“ — отговори Киров.

— Не съм я чел — все така, без да поглежда Киров, каза Сталин.

И продължи нататък.

Марк Александрович се загледа след него, в тесния му, леко приведен гръб в куртка със защитен, почти кафяв цвят, и сърцето му се изпълни с гордост. Току-що, само преди минута бе стоял до него, до Киров и Орджоникидзе, бяха разговаряли пред очите на целия пленум. Сталин не беше чел неговата статия в „Болшевик“, това е естествено, докато е подготвял пленума, отменянето на купонната система, не е имал време дори да прелисти списанието. Достатъчно е, дето я е прочел и я похвали Киров. И приятелското отношение на Орджоникидзе показва, че вече не му се сърди, действията на Марк Александрович в завода са узаконени, статията изигра ролята си. Всичко е наред, напразно се беше тревожил. В една епоха на велики дела всичко истинско, полезно неизбежно побеждава, защото е направлявано от НЕГОВАТА мъдра мисъл, от НЕГОВАТА могъща ръка. Ето, ТОЙ крачи по изпълненото с хора фоайе, уж никой не му прави път, не прави дори крачка встрани и все пак пътят е свободен, пътят пред НЕГО е свободен, той крачи спокойно, без да бърза, стъпва леко с меките си ботуши, уж никой не го поглежда, не се извръща, но всички знаят, че минава Сталин. Сталин влезе през вратата, която водеше към стаята за президиума, и едва тогава Марк Александрович забеляза, че Орджоникидзе се е подпрял на стената и с треперещи ръце вади от едно шишенце таблетка нитроглицерин, слага я под езика си.

— Какво ти е? — попита разтревожено Киров.

Орджоникидзе си пое дъх.

— Нищо ми няма.

Марк Александрович го хвана под ръка.

Орджоникидзе меко отстрани ръката му.

— Григорий Константинович, да отидем до здравния пункт, наблизо е…

— Няма нужда, мина ми.

— Не — решително каза Киров, — ще си идеш вкъщи. Хайде, ще те изпратя.

 

Неприветливостта на Сталин не беше неочаквана за Киров. Отношенията им се развалиха още в Сочи, Сталин всъщност го изгони оттам в Казахстан. Киров беше в Казахстан от шести до двайсет и девети септември, а когато се върна в Ленинград, Медвед, началникът на управлението на НКВД, му докладва, че заместникът му Иван Запорожец, дори без да съгласува с него, с Медвед, е довел от Москва, от централния апарат, свои хора, които своеволно е назначил на ключови постове в секретно-политическия отдел, и изобщо демонстрира, че е автономен и подчинен само на Москва. Подобно положение е нетърпимо, в НКВД не може да има двама началници, единият от които е подчинен на Областния комитет, а другият — на Москва. Затова Медвед моли да се настоява за незабавно отзоваване на Запорожец и неговите хора, назначени без съгласуване с местните органи.

Въпросът беше деликатен. Безспорно тези назначения бяха санкционирани. Вероятно бяха направени дори по личното нареждане на Сталин с цел „изкореняване остатъците от опозицията“, напук на него, на Киров — щом не искаш ти да го направиш, ще го направим без тебе, тъкмо затова Запорожец изтъква своята автономност. Да поиска отзоваването на Запорожец би означавало да влезе в пряк конфликт със Сталин, и то по деликатен кадрови въпрос, а в подобни въпроси Сталин не търпи ничия намеса.

И все пак да допусне съществуването на такъв автономен, неподчинен на областния комитет орган в Ленинград би означавало след време напълно да изтърве властта от ръцете си.

Киров събра в кабинета си членовете на бюрото на областния комитет, само членовете на бюрото, без секретарите, без техническите изпълнители, без протоколист, и предложи на Медвед да повтори информацията си, а на членовете на бюрото — да изкажат мнението си. Мнението беше единодушно: да се настоява за незабавно отзоваване на Запорожец и неговите хора.

Киров вдигна слушалката на телефона и се свърза с Москва.

— Сега ще докладвам — отговори Поскрьобишев.

Чакаха дълго. В кабинета на Киров беше тихо, всички мълчаха, разбираха, че Сталин не случайно не вдига слушалката. Най-сетне я вдигна.

— Слушам ви.

— Другарю Сталин — каза Киров, — Запорожец своеволничи, не се подчинява на началника на НКВД Медвед. Бюрото на областния комитет моли да отзовете Запорожец от Ленинград.

Сталин не отговори, после попита:

— В какво конкретно се състои своеволието му?

— Ето последния случай — каза Киров, — довел е от Москва хора на Ягода, пет души, без знанието на Медвед ги е назначил на отговорни постове в секретно-политическия отдел…

— Виж какво — отговори Сталин, — това са вътрешни размествания в апарата на НКВД.

— Но аз секретар ли съм на областния комитет или не? — гневно произнесе Киров и удари по масата с длан.

— Какви са тези детински въпроси? — възрази Сталин. — НКВД е нов народен комисариат и като във всеки нов народен комисариат, и в него е неизбежно разместването на кадри. Практически е невъзможно да се съгласува всяка кандидатура с всички местни организации.

— Бюрото на областния комитет и лично аз решително настояваме за отзоваването на Запорожец — заяви Киров.

— Обясних ви всичко, както можах, по-добре не мога — студено изрече Сталин.

И затвори.

Известно време всички мълчаха. После Киров се обърна към Медвед:

— Виж какво тогава, Филипе, в управлението командуваш ти, бюрото на областния комитет признава само тебе. Пресичай из корен всички самостоятелни действия на Запорожец, ние ще те подкрепим.

 

След като изпрати Серго до дома му, Киров се върна на пленума. Прозвуча звънецът, почивката свърши, участниците в пленума влизаха в залата. Но Марк Александрович чакаше Киров.

— Извинете, Сергей Миронович, как е Григорий Константинович?

— Мисля, че всичко е наред, легна си, Зинаида Гавриловна ще повика лекар.

 

Но Орджоникидзе забрани да се вика лекар. Чувствуваше се по-добре, стана от леглото, но реши да не се връща на пленума, знаеше какво е проекторешението, ще го гласуват и без него.

Премести се в креслото, замисли се…

Днес по време на двете минути разговор със Сталин във фоайето той съвършено ясно разбра отношението на Сталин към Киров. Орджоникидзе добре познаваше Сталин, знаеше какво означава Сталин да разговаря с един човек, без да го поглежда…

Смрачи се, в другите стаи запалиха лампите, при него надникна Зинаида Гавриловна.

— Как си?

— Добре съм, но не пали лампата тук — помоли Орджоникидзе, — искам да поседя сам.

Седеше и мислеше. След съобщението на Будягин за странните преустройства в ленинградския НКВД той на няколко пъти се опита да отвори дума пред Сталин за Киров, искаше да проучи ситуацията, но Сталин отбягваше този разговор, а после неочаквано го започна сам.

В Политбюро се обсъждаше съобщението на Киров от Казахстан за хода на зърнодоставките и Сталин сякаш между другото, без никаква връзка с обсъждания въпрос, каза:

— Предлагах на другаря Киров, като секретар на ЦК, да се премести в Москва — отказа. Докога ще стои в един и същи град? Осем години вече! Стига! Не можем да си позволим такъв разкош — да държим Киров в Ленинград. Киров е кадър от съюзен мащаб, нужен е на цялата партия.

Нищо друго не каза, премина към следващия въпрос.

А след заседанието, когато всички се бяха разотишли и в кабинета бяха останали само Сталин, Каганович, Молотов, май беше останал и Куйбишев, Сталин каза на Орджоникидзе:

— Поприказвай с Киров, нали сте приятели, да дойде в Москва. В централното ръководство ни е нужен руснак. Ние с тебе сме грузинци, Каганович е евреин, Рудзутак е латиш, Микоян — арменец. Колко руснаци имаме? Молотов, Куйбишев, Ворошилов и Калинин — малко са.

След завръщането на Киров от Казахстан Орджоникидзе отиде до Ленинград и му предаде предложението на Сталин. Киров отново отказа. Като му съобщи за търканията им със Сталин в Сочи и за последвалия конфликт във връзка със Запорожец, той спокойно и уверено заяви:

— Няма да позволим на Запорожец да вилнее из Ленинград.

Колко наивни са били всички те, колко наивни — и той, и Будягин, и Киров. Нима Сталин не е разбирал, че Киров няма да се стресне от Запорожец? „Изкореняването на остатъците“ е само прикритие, камуфлаж, Запорожец нищо няма да изкорени там, няма да му позволят.

Какво да предприеме?… Остава само едно: да спечели време. Трябва да задържи Киров в Москва поне няколко дена, седмица. Да обмислят всичко, да се посъветват с другари, може да успеят да придумат Киров да се премести в Москва. И най-важното: неочакваното оставане на Киров по-дълго в Москва може да сепне Сталин, той може и да отстъпи, може да отзове Запорожец.

Киров се прибра от пленума почти в единайсет часа. Орджоникидзе му отвори.

— Оборави ли се? — весело попита Киров с влизането. — Как се чувствуваш?

Орджоникидзе седна в креслото, пое си дъх.

— Зле съм, Серьожа, зле съм, постой при мене два-три дена.

Както си подреждаше чантата, Киров се извърна.

— Какви ги приказваш? На първи декември, вдругиден, ще докладвам пред партийния актив… За пленума…

— Е, хайде сега, един доклад… — с усилие си пое дъх Орджоникидзе, — Чудов, Кодацки не могат ли да докладват? Поживей при мене, Серьожа, може вече да не се видим…

Киров отиде при него, хвана ръката му, погледна го в очите.

— Я не мисли за такива работи. И си легни, извикай лекар. Пристъпите на стенокардия винаги са придружени с такъв страх. Стегни се. Къде да се обадя за кола?

— Аз ще се обадя.

Орджоникидзе стана от креслото, отиде в другата стая, набра гаража по вътрешния телефон, извика своя шофьор Барабашкин.

— Василий Дмитриевич, ела с колата, ще закараш Киров до гарата. — И съвсем тихо, като закри слушалката с длан, добави: — Ама ще направиш така, че да закъснее за влака. Ясно?

Орджоникидзе се върна в трапезарията, Киров вече си беше приготвил чантата и с палто, прав, разговаряше със Зинаида Гавриловна.

— Я по-добре остани с мен два-три дена, а — тъжно издума Орджоникидзе, — Серьожа, остани!

— Не мога, нали ти обясних, на първи декември имам актив.

Пред входа кратко свирна автомобил.

Киров прегърна и целуна Орджоникидзе, прегърна и целуна Зинаида Гавриловна, по приятелски строго й каза:

— Не го оставяй да ти се качва на главата, накарай го да се лекува.

Взе си чантата и бързо излезе. Часовникът показваше единайсет и половина.

 

Още преди пощата Барабашкин спря, слезе, вдигна капака.

— Какво стана?

— Нещо в захранването не е в ред, Сергей Миронович, сега ще го оправя.

— Не, няма да чакам.

Грешката на Барабашкин беше, че спря близо до трамвайна спирка. Към нея тъкмо приближаваше четворката, чийто маршрут беше към гарата, и Киров успя да скочи вътре. Кондукторът го пусна във вагона на „Стрелата“ минута преди тръгването на влака.