Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Децата на Арбат (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Дети Арбата, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 28 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
nextvasko (2008)
Корекция
ira999 (2008)

Издание:

Анатолий Рибаков. Децата на Арбат

Издателство „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1988

 

Редактор: Пенка Кънева

Художник: Божидар Икономов

Художник-редактор: Веселин Христов

Технически редактор: Васко Вергилов

Коректори: Жанета Желязкова, Таня Кръстева, Донка Симеонова, Мая Поборникова

 

Руска, 1 издание

ЕКП 07/9536375611/5617–183–88

Издателски № 2648. Формат 60х90/16

Издателски коли 30,50. Условно издателски коли 36,39

Дадена за набор на 29.XII.1987 г. Излязла от печат на 30.III.1988 г.

Печат и подвързия Д.П. „Д. Благоев“

Цена 4,78 лв.

 

Анатолий Рыбаков. Дети Арбата. Журнал „Дружба народов“, № 4, 5, 6/1987 г.

Лев Аннинский. Отцы и сыны. Журнал „Октябрь“, № 10/1987 г.

История

  1. — Добавяне

7.

Марк Александрович пристигна в Москва на двайсет и девети юни, непосредствено преди откриването на пленума на ЦК, и замина на първи юли вечерта, веднага щом пленумът завърши. Бързаше. Предстоеше пускът на прокатния стан, с този стан заводът ще стане предприятие със завършен металургичен цикъл. Главното жизнено дело на Марк Александрович — създаването на най-големия в света металургичен гигант — ще бъде приключено.

Марк Александрович не се отлъчи от нито едно заседание на пленума. Обсъжданите въпроси — доставките на зърно и месо, подобряването и развитието на животновъдството — са част от икономическата политика на партията и той, един от ръководителите на икономиката, е длъжен да бъде в течение на всеки неин аспект. Дори не се отби в Народния комисариат: главната задача — пускът на прокатния стан — се пешава вече не в Москва, а там, в завода.

И само едно неотнасящо се до пленума задължение предстоеше на Марк Александрович — да види Соня. Саша е осъден, интерниран и вече с нищо не може да му се помогне. Не помогнаха ходатайствата преди произнасянето на присъдата, още по-малко биха помогнали сега: присъдата на Особеното съвещание не подлежи на обжалване. Фактът, че за Саша е ходатайствувал той, Резанов, кандидат членът на ЦК, безспорно е докладван на най-високо равнище, но Саша е осъден и значи е замесен в нещо. Но това не е катастрофално: Саша е млад, три години ще отлетят бързо, животът е пред него.

И все пак мисълта за Саша потискаше Марк Александрович. В живота си той бе имал затруднения, но в това отношение всичко винаги бе оставало наред, чисто и ясно, нито той, нито негови близки бяха свързани с някакви уклони или фракции. Той израсна в семейство, което не се интересуваше от политика, единствено Марк стана член на партията. Сестрите му бяха безпартийни, мъжете им също. Той виждаше член на партията, комунист в Саша. Ето какво се случи със Саша обаче! Неговият племенник, племенникът на Рязанов, бе осъден по член петдесет и осми — контрареволюционна агитация и пропаганда. Марк Александрович чувствуваше вината си пред партията — не бе догледал, бе подценил, пропуснал нещо. Опетнен е. Ако такова нещо се бе случило веднага след революцията, щеше да бъде ясно: революцията раздели не едно семейство. Дори ако се бе случило през двайсетте години: те бяха години на промени в ръководството, години на уклони, опозиции, на увлечения сред някои кръгове от нашата младеж, особено от учащата се младеж, по демагогията на Троцки. Но сега, през трийсет и четвърта година, когато завинаги е свършено с разните уклони и опозиции, когато се утвърди новото партийно ръководство, стабилизира се генералната линия на партията, когато сред партията и народа е налице невиждано единство и сплотеност, това, което се случи със Саша, е нелепо, грозно, петни и него.

Какво му липсваше на Саша? Всичко имаше: Москва, жилище, институт, прекрасно бъдеще. Един конфликт с преподавателя по счетоводна отчетност, един стенвестник — не може да са го затворили за тези неща, за тях не може да са го осъдили. Значи е имало и друго, значи е криел от него. Поддал се е на нечие влияние? Но той не е хлапе, на двайсет и две години е, вече мъж, длъжен е бил да мисли! И не само за себе си. Бил е длъжен да мисли за майка си, да се сети и за вуйчо си, който му замени бащата, да се сети как би се отразило това на него, на неговото положение, на авторитета му в партията и страната. Не е помислил! Не се е сетил! Защо? Смятал се е за много умен. „Ще ми се да беше малко по-скромен“ — така посмя да се изрази за Сталин това сукалче, той има нахалството да разсъждава какъв трябва да бъде Сталин! Марк Александрович има в завода си единайсет хиляди комсомолци, младежи и девойки, те работят! Работеха по шестнайсет часа в денонощието, когато се изграждаше втората висока пещ, без почивни дни, зиме, в люти студове, под леден вятър. Веднъж се върна от Москва (Орджоникидзе го бе извикал за няколко дни) и му докладваха: пясъкът, чакълът и циментът замръзват във вагоните. А бетонът трябва да бъде топъл. И тези момчета и момичета, едва вчера дошли от село, намериха изход: прокарваха тръби от локомотивите и по тях денонощно подаваха пара и гореща вода — ето така работеха за честта да нарекат тази втора висока пещ комсомолска! Храната си приготвяха на място, на огньове. Конете затъваха в глината, количките се хлъзгаха от дъсчените настилки, основното оръдие на труда беше лопатата, основният транспорт — конската каруца, изкопи, изкопи, планини от пръст, прах чак до небето, шум, грохот — ето от какъв хаос се роди огромният съвременен завод И тези млади хора, тези ентусиасти не се щадяха, не се оплакваха от трудностите. Живееха не в благоустроени жилища на Арбат, а в палатки, землянки, бараки, цяло семейство на един нар, на един сламеник. Какво ли нямаше. Въшки, бълхи, хлебарки, тиф… Не достигаха учители, децата учеха в същите бараки, в които спяха, филмите се прожектираха на голите поляни, магазини скалъпваха в плевните, а и какво ли имаше в тях — празни рафтове. Ударниците получаваха като награда купон за панталон, за пола, за обуща, а понякога и само пликче бонбони. И те се гордееха с тези награди. Разбираха че създават бастиона на социалистическата индустрия, преборват се с вековната изостаналост на страната, укрепват нейната отбранителна способност, икономическата й независимост, строят новото, социалистическото общество.

Ето какво разбираха тези младежи и девойки. Те за нищо не ще упрекнат другаря Сталин. Сталин е символ на техния живот, на техния безпримерен труд. Те, тези младежи и девойки, творят историята, те, а не неговият племенник Саша, който стигна до затвор и заточение в Сибир.

 

Марк Александрович наближи добре познатия блок на сестра си…

По фасадата зданието е облицовано с бели гледжосани плочки, над кино „Арбатский Арс“ вятърът трепка в ярките афиши, дълбокият двор е образуван от нагъсто подредени сгради, Саша често играеше тук, тичаше насреща му, протягаше ръчички и се качваше с него в апартамента, радостно се провикваше: „Вуйчо Марк пристигна, ура!“, ясно изговаряше всички „р“-та.

Да, светът не е безоблачен, несгодите винаги вървят редом с нас, сега те се стовариха върху Соня, най-меката и беззащитната от сестрите му: напусна я мъжът й, синът й е заточен. Той жалеше сестра си, но беше безсилен да й помогне тогава, когато си отиде Павел Николаевич, безсилен беше и сега. Може да й даде само обичта си, съчувствието си, да й помогне материално. Трябва да бъде издръжлива, мъжествена. Нещастията не са вечни, те отминават.

Спомни си последното посещение при нея. Колко нажалено, потреперващо беше лицето й, как раболепно разговаряше с него, колко притеснено търсеше някакви хартишки и ги разглаждаше с нервни пръсти. Още преди да влезе в жилището й, той почувствува тъпа болка в тила. Сега отново ще срещне погледа й, изпълнен с надежди и страх, че тези надежди няма да се сбъднат. Нищо не може да се направи за Саша, време е вече да го разбере и да се примири. Саша ще се прибере след три години.

Софя Александровна току-що се бе върнала от работа, топлеше си обеда. Поздрави го спокойно, без онази радост, с която го посрещаше обикновено. По-рано тя се приготвяше за гостуването му, печеше млин, обличаше се специално, днес той дойде в дома на самотна трудова жена, която всеки ден ходи на работа и на която не й е до млинове и гости. Поздрави брат си, предложи му да сподели обеда й, макар да не бе сигурна, че той ще яде булгурена супа и сланина с картофи, пържени с маргарин. С безразличие погледна пакета, който донесе Марк Александрович, малките пакетчета, които той извади от чантата си. Марк с удовлетворение си помисли, че работата е от полза на сестра му, че я е преобразила. По-рано тя беше само съпруга, майка, домакиня. Сега трудовият живот, колективът, грижите извън къщата са отвлекли вниманието й от личните неприятности, разширили са кръгозора й, придали са й устойчивост и сила.

Марк Александрович се радваше за сестра си и за себе си: посещението няма да бъде тъй тягостно, както се бе опасявал.

Но дълбоко в душата си не можеше да не си даде сметка, че сдобила се с нещо ново, според Марк Александрович, много хубаво, Соня бе загубила нещо, което му бе много скъпо, нещо далечно и мило: своята кротост и доброжелателност. Бе изчезнал привичният привлекателен уют на дома й, редът, спретнатостта, милите дребни украшения. Сега тук имаше само най-необходимото, тук се живееше припряно, набързо. Тя ядеше картофите от тигана, тиганът бе поставен на метална скара, покривката беше подгъната в единия ъгъл. Сестра му не беше небрежна към себе си, напротив, беше се стегнала, отслабнала, беше станала по-подвижна и делова. Просто очевидно домът й бе загубил смисъла си за нея. В него го нямаше сина й.

Тя му заразказва за работата си в пералнята. Работата на приемчика на бельо не е сложна, вярно, случват се неприятни клиенти, какво да се прави, сега всички са нервни, отрудени. Има и нередности в самото производство — понякога губят или развалят някоя дреха. Тогава е трудно: разправии, търсене на виновните, оформяне на документи, а хората чакат, опашката негодува. С конфликта трябва да се занимава началникът, за да не се откъсва тя от приемането, но началникът не излиза, никога го няма на работното му място, по цял ден се губи някъде направо загадъчно. Оказа се, че тя и сега е в състояние да се шегува, винаги бе имала чувство за хумор.

Но нито дума за Саша. Разговаряше с Марк от любезност, колкото да не мълчи, не го гледаше, избягваше погледа му и той чувствуваше, че тя има подготвена фраза. И ще я произнесе. Но още се колебае и в тази нерешителност, в криещия се поглед Марк Александрович виждаше предишната Соня.

В един момент тя прекъсна разказа си:

— Между другото, Марк, трябва да те предупредя, че съм дала под наем малката стая. Тъй че, ако останеш, довечера ще спиш тук, при мен.

— Настаних се в хотел — отговори Марк Александрович.

Знаеше, че сестра му е успяла да запази стаята. Не са формално разведени с Павел Николаевич, след арестуването на Саша Павел Николаевич успял да ангажира тази стая за себе си — като специалист, временно работещ в провинцията. Но сестра му е дала стаята под наем — той не беше във възторг от тази новина, не бива да се взема наем, по-голям от държавния, според закона това е спекулация с жилищна площ. Сега на тези неща се гледа през пръсти — в тази жилищна криза хората няма къде да живеят, и все пак не би му се искало сестра му, сестрата на Рязанов, да живее от даване на стая под наем. Той никога не бе й отказвал помощ, може да й дава сума, много по-голяма от онази, която тя получава за стаята.

— Необходимо ли беше?

Тя не го разбра.

— Кое?

— Да дадеш стаята?

— Да, трябват ми пари.

— Колко ти плащат?

— Петдесет рубли.

— А кои са наемателите?

— Една е. Възрастна жена…

— Как попадна при теб?

— Съседите я пратили… Защо? — Тя най сетне го погледна в очите. — Смяташ, че съм постъпила неправилно ли?

— Не я познаваш… Пратили я съседите… Защо ти трябва? Да се занимаваш с домоуправление, с регистриране, да обясняваш защо и как… Повтарям: Защо ти трябва? Предлагам ти не петдесет, а сто и петдесет рубли на месец. Донесъл съм ти петстотин. Знаеш, на мен пари не ми трябват.

Тя помълча, помисли. После спокойно каза:

— Няма да взема твоите пари. Лично на мен не ми трябват, аз печеля достатъчно, за да живея. А колкото до Саша… Саша има баща, има майка, те ще се погрижат за него.

Не би могъл да я придума, пък и не искаше да спори. Предложи й пари, но тя предпочита да дава стаята под наем — нейна си работа, макар да вижда, че това не му харесва. И думите, които каза сега, все още не са онази, подготвената фраза, нека я произнесе, стига са играли на жмичка.

— Как е Саша? — попита Марк Александрович.

Тя не бързаше да отговори.

— Саша… Последното му писмо беше от Канск. Определен е за село Богучани, но оттам още нищо не съм получила. Не знам как се е придвижил нататък — с превозно средство или пеша. Гледах по картата… Богучани е на река Ангара, дотам няма никакъв път, сигурно пеша… — Тя неочаквано се усмихна. — Не знам как ги карат сега на каторга; навремето са ги карали със столипинските вагони, а сега хич не знам…

— Соня! — натъртено произнесе Марк Александрович. — Разбирам, много ти е тежко. Но аз искам ясно да си представиш положението на нещата. Първо, ние нямаме каторга. Второ, Саша е изпратен не в лагер, а е въдворен на местожителство. Аз ходатайствувах пред най-високи инстанции. Те се намесиха, но нищо не можаха да направя! Законът си е закон. Саша е виновен за нещо, вероятно немного значително, но е виновен. Живеем в строги времена, какво да се прави, интерниран е за три години, ще живее на село, по селата живеят милиони хора, ще работи. Млад е, три години ще отлетят бързо, трябва само да се примирим с неизбежното, спокойно и търпеливо да чака ме, да не изпадаме в отчаяние.

Тя внезапно се усмихна, после още веднъж. Той добре познаваше тази усмивка. После тя каза:

— Излиза, че са му дали малко, само три години.

— Нима казвам, че е трябвало да му дадат повече?! Соня, опомни се! Казвам, че това е, да си говорим истината, дреболия за днешно време — три години задължително заселване… Защото има и разстреляни…

Тя все така се усмихваше, сякаш всеки момент щеше да се разсмее.

— Тъй значи… Не го разстреляли… За няколко стихчета в стенвестника не го разстреляли, за стихчетата му дали само три години заточение в Сибир — да бъдем благодарни! Три години какво са, нищо! Нали и Йосиф Висарионович Сталин не е осъждан на повече от три години заточение, а той е вдигал въоръжени въстания, стачки, демонстрации, издавал е нелегални вестници, нелегално е пътувал в чужбина, и за всичко това — три години, той бягал от заточението и го въдворявали обратно пак за толкова. А ако сега Саша избяга. В най-добрия случай ще го осъдят на десет години лагери… — Тя престана да се усмихва, прямо и строго изгледа Марк Александрович — Да! Ако царят ви беше съдил по вашите закони, щеше да се крепи още хиляда години…

Той удари с юмрук по масата.

— Какви ги плещиш?! Глупачка! Кой ти втълпи тези неща? Веднага млъкни! Как смееш да говориш така? Пред мен! Да, имаме диктатура, а диктатурата означава насилие. Но насилие на мнозинството над малцинството. А при царя малцинството е потискало мнозинството, именно затова царят не е смеел да прилага крайните мерки, които прилагаме ние в името на народа и за благото на народа. Революцията трябва да защитава завоеванията си, само тогава тя струва нещо. Нещастието ти е голямо, но то не ти дава право да се превръщаш в ограничена еснафка. Не си даваш сметка какво говориш. Ако кажеш това на някой друг, ще те пратят в лагер. Имай го предвид, макар и само заради Саша, който не бива сега да се лиши от майка.

Тя го слушаше мълчаливо, с крайчетата на пръстите си напипваше и притискаше трохичките към масата. После спокойно заговори:

— Виж какво, Марк… Моля те никога да не удряш с юмрук по масата в моята къща. Неприятно ми е. Освен това имам съседи, неудобно ми е пред тях: по-рано мъжът ми удряше с юмрук, сега пък брат ми. Никога вече да не се случва. Ако много ти се ще да удряш с юмрук, удряй в кабинета си, на своите подчинени. Запомни това, ако обичаш. Колкото до лагера, не ме заплашвай, от нищо не се плаша вече, стига, достатъчно съм се плашила! Не можете да изпозатворите всички, няма да ви стигнат занданите… Нищожното малцинство… Как ти се обърна езикът! „В селата живеят милиони!“ А ти виждал ли си как живеят? Навремето, като млад, обичаше да пееш: „Покажи ми ти нейде кът някой — помниш ли?… — дето твоят сеятел, селяка, не е стенал с измъчена гръд!“[15], помниш ли? Хубаво пееше, душа влагаше, беше добър, жалеше селянина. Защо не го жалиш сега? За кого пееше тогава? „В името на народа, за благото на народа“… Саша не е ли част от този народ? Толкова чист, толкова открит, така вярваше, а го пратиха в Сибир, не могло да го разстрелят, ама поне го пратиха в Сибир. Какво остана от вашите песни?… Обожествили сте този ваш Сталин…

Марк Александрович стана, бутна стола.

— Е, скъпа ми сестричке…

— Не викай, не се нервирай — спокойно продължи тя, — чуй какво ще ти кажа, Марк: Ти ми предлагаше пари, но с пари не можеш се откупи. Вдигнахте меч срещу невинните, срещу беззащитните и самите вие от меч ще загинете! — Тя сведе побелялата си глава, погледна брат си изпод вежди, насочи пръст срещу него. — И когато дойде твоят час, Марк, ще си спомниш за Саша, ще се замислиш, но ще бъде късно. Ти не защити един невинен. И теб не ще има кой да те защити.

Бележки

[15] Превод: Ангел Тодоров.