Анатолий Рибаков
Децата на Арбат (70)

20.

Саша излезе от къщи още по тъмно и рано сутринта беше на мястото, където вчера се раздели с Борис. Ето и дървото, под което бе лежал той. Саша подсвирна, веднъж-дваж подвикна на Жучок, та Соловейчик да разбере, че е тук, но никой не се обади. Саша се въртя из гората до здрачаване, но не, Борис го нямаше, значи бе решил да не се връща. През следващите дни Саша сменяше маршрутите, обикаляше все по-надалеч. По елите като дебели възглавници вече бе натрупал сняг, той покриваше на пухкави парцали земята, нападалите съчки, скованите от лед блата. Саша се движеше с усилие, често спираше, ослушваше се, но гората беше безмълвна. Само от време на време изпъшкваха замръзващите дървета или пък потракваха кръсточовки, прелитайки от ела на ела, отърсваха скрежа от клоните и ронеха по снега люспи и излющени шишарки.

По едно време Саша вдигна от леговището му един бял заек и той хукна между дърветата, изопнал на гърба дългите си уши. Виждаше и белки, явно наскоро родени, неопитни: седи си на клона със заметната на гърба опашка, чопли шишарка, бързо-бързо я върти с лапички и отгоре гледа Саша право в очите. Зърна и една мишкуваща лисица, тя бавничко подтичваше по снега, от време на време спираше, ослушваше се дали няма да изписка под снега някоя мишка и чуеше ли писък, веднага се хвърляше към нея и бързо, като куче разравяше снега. Саша видя и как се храни един глухар: внимателно пристъпвайки по девствения сняг, откъсваше листа от хвойновите клонки, боровинкови филизи, още непокрити съвсем със сняг, та дори и връхчета от млади елички.

Цяла седмица скита Саша из гората, но Соловейчик не се появи, значи много се беше отдалечил, а може и да бе загинал в гората, да бе замръзнал, болен, може да бе потънал под леда, да се бе изгубил и умрял от глад.

Но не бяха го хванали. Ако го бяха хванали, всички щяха да научат. Едно бягство е събитие, улавянето на беглец е още по-голямо събитие, такава новина се пръсва из цялата Ангара, започва се разследване, разпити: кой е помагал, кой го е крил и му е давал храна?

Заточените в Мозгова също обсъждаха бягството на Соловейчик. Но тъй като никой освен Саша не го познаваше, а и Саша не разправяше много-много, че го познава, бягството се обсъждаше изобщо, тоест колко е безперспективно и обречено. Дори да се измъкнеше от Сибир, пак беше загубен — в нашите условия е невъзможно да живее в нелегалност. Всички бяха единодушни в това заключение.

Но същевременно всички разбираха, че бягството на Соловейчик ще има последствия, да оставят работата така би означавало да поощрят и други бягства. Щом беглецът не може да бъде наказан, трябва да накажат останалите, да ги изтръгнат от местата, с които са свикнали, да ги лишат от възможност да се издържат, заточените трябва да знаят, че ще трябва да отговарят за всеки избягал и са длъжни да предотвратяват бягствата. И наистина скоро всички заточени от Рожково бяха пръснати из други села.

В Мозгова изпратиха двама: някакъв Каюров и една жена, както разправяха, партиен член едва ли не от хиляда деветстотин и пета година, със странното фамилно име Звягуро. Казваше се Лидия Григориевна. Състарена, грозновата, с издадени зъби, тя пристигна не сама, а с едно шестгодишно момченце, Тарасик.

Докараха я вече с шейна. Тя спря пред къщата, в която живееше Саша, влезе при него и каза:

— За вас ми беше говорил Соловейчик. Бихте ли ми казали къде мога да намеря квартира?

— Ще помисля — отговори Саша, — влезте, седнете.

— Трябва да освободя шейната.

Излязоха навън. В шейната, увит в шал, седеше Тарасик. Лидия Григориевна го взе, Саша прибра багажа й — два протрити куфара, овързани с въже, всички се върнаха в къщата. На улицата изскърцаха плазове — шейната замина.

Лидия Григориевна развърза шала на Тарасик, свали му дрехата, нещо като кожухче, и калпака, каза му да седне на пейката.

Тарасик седна и току поглеждаше Саша.

Саша отвори вратата към кухнята и помоли хазайката да дойде. В стаята заедно с хазайката дойде и хазаинът.

Саша посочи Лидия Григориевна.

— Моя позната е, къде да я настаним?

Старицата погледна момченцето.

— Внук ли ви е?

— Внук — помрачня Лидия Григориевна.

— С дете гаче трудно се намира. Палави са децата…

— Той не е палав — каза Лидия Григориевна.

— Знаеш ли го! — промърмори старата.

— Нима сте имали тук заточени с деца? — попита Саша.

Хазайката не отговори, продължи да разглежда момчето.

— Как го викат?

— Казва се Тарас.

— Брюханови може да дадат една стая — каза старецът.

— Брюханови имат смахнато момиче.

— То е кротко, няма да ги закача.

Лидия Григориевна пак помрачня.

— А кой освен Брюханови може да ни вземе?

Старата се замисли.

— Сизих? — попита тя стареца.

— Голям пияч е той — одобрително отвърна старецът.

— А, не, не искам, Тарасик се страхува от пияни хора.

— Придирчива си — неодобрително забеляза старата, после се обърна към Саша: — Отскочи до Верхотурови, живеят до учителката.

По пътя към Верхотурови Лидия Григориевна каза:

— С дете трудно се намира квартира, макар че на никого не пречи. Друго ги плаши: ако ме приберат, детето ще остане при тях. И докато началството го прати в детски дом, може да мине и година, че и две, има главоболия, трябва да пишат по разни инстанции, а те не знаят да пишат.

 

Верхотурови поискаха трийсет рубли на месец.

По физиономията на Лидия Григориевна Саша разбра, че тя сега ще се откаже. Прихвана я за лакътя.

— Добре, днес ще се пренесат.

Лидия Григориевна беше недоволна.

— Не биваше да се съгласявате от мое име, не мога и нямам намерение да плащам толкова пари.

— Моето съгласие изобщо не ви задължава, винаги можем да се откажем. Ще постоите час-два при мен, ще си починете, ще хапнете, а аз ще пообиколя да потърся. Ако намеря нещо по-евтино, ще видите и ще решите. Ако не намерим веднага, ще се настаните у Верхотурови, пак ще търсим.

— Верхотурови направо ги изключвам — заяви Лидия Григориевна, — имам само двайсет и пет рубли. Какви са тези цени? В Рожково плащах петнайсет рубли.

— Тук е по-скъпо — съгласи се Саша, — Рожково е много отдалечено село. А Мозгова е близко до Кежма, до районния център, там цените на жилищата са високи. Аз плащам двайсет, на вас ви увеличават с десет заради момчето. Колкото до парите, ще ви дам назаем, ще ми ги върнете.

— Няма да взема от вас — възрази Лидия Григориевна, — племенникът ми от Ярославъл ми праща пари, но сега започва тая бъркотия с пощата, патила съм от преадресиране, та знам, пак добре, ако получа след половин година. В Рожково печелех от шев. Хазайката ми имаше шевна машина, а тук дали ще намеря?

— При нас е пълно с модаджийки — весело каза Саша, — гледат от районната интелигенция. Очаква ви широка клиентела. А машина ще намерим.

— Да, но както и в Рожково, ще ми плащат с яйца, сметана, риба. Племенникът ми праща по двайсет рубли на месец, това е сумата, която мога да плащам.

Саша изпрати Лидия Григориевна до вкъщи, помоли хазайката да им даде с Тарасик чай, а той тръгна към Зида. Тя познава всички хора в селото и ще може да му даде добър съвет.

Вратата на Зида беше отворена, но нея я нямаше. В печката тлееха дърва, на масата имаше учебници и тетрадки, значи вече се беше върнала от училище. Зида не даваше учебниците на учениците, караше ги да си подготвят уроците в училище след часовете: „Вкъщи не учат, с учебниците покриват гърнетата с мляко, късат тетрадките за цигари…“

Машинално заразглежда детските драскулки, после вниманието му привлече една дебела тетрадка с платнена подвързия, истинска обща тетрадка, същите използуваше и той в Москва, в института. Саша машинално отвори и нея.

Още без да чете, по датите в текста — август, септември, октомври, ноември, по главните букви „С“ — тоест Саша, „В. С“ — Всеволод Сергеевич, по мярналите се пред очите му фрази: „Вчера той каза“, „Той е много смел и благороден“, Саша разбра, че това е дневникът на Зида. Първата му реакция беше да затвори тетрадката, толкова ниско не може да падне — да чете чужди дневници. И все пак… Ако това се беше случило в Москва, в миналия му живот, не би посмял да отвори чужд дневник. Но тук, в неговото положение… Та нали тя пише за него! Какво ли пише? Защо ли се доверява на хартията? Той е длъжен да знае какво е написано тук, всяка негова стъпка, всяка негова дума може да бъдат изтълкувани превратно. Нещастието може да дойде от всяка посока, дори от жената, която го обича. Всъщност какво знае за нея? Защо е тук? В тази дупка!

Той се разходи из стаята.

И какво означават думите „той е смел и благороден“? Намек, че снабди Соловейчик с продукти, че не издаде избягалия заточеник ли?! Тези две думи са достатъчни, за да предизвикат жестока разправа със заточениците в Мозгова. Заради доверието, което й оказа, може да пострадат хора. Тя, разбира се, не желае зло никому, но защо записва? Нима не разбира неговото положение? Защо е оставила дневника на масата? Случайно ли? Забравила е да го скрие ли? От лекомислие ли?

Той пак походи из стаята, откъсна от една цепеница брезова кора, хвърли я в печката, опалената от огъня кора моментално се сви на тръбичка и в следващия миг пламна.

Да погледне ли дневника? Да прочете ли какво пише за него, веднъж завинаги да се убеди какво представлява тя в действителност? Но направи ли това, ще престъпи границата, разделяща почтения човек от непочтения. Впрочем късно е, прекалено дълго се колеба… Чу стъпките й на двора, после как си изтрива краката в пруста. Тя влезе и му се усмихна.

— Отдавна ли ме чакаш?

Вместо отговор той й посочи дневника.

— Какво е това?

Тя усети гнева в гласа му, разбра, че е отварял дневника, смути се, после погледна Саша с ясни, открити очи.

— Това е моят дневник.

— Защо водиш дневник?

Тя не отговори веднага.

— Обидило ли те е нещо в него?

— Не чета чужди дневници. Но… Очевидно пишеш нещо и за мен?

— Да, пиша.

Погледна я, после попита:

— Защо си тук, Зида?

Тя наведе глава, замълча, не отговори.

— Питам те: какъв вятър те е довял тук?!

Тя прошепна:

— Никога няма да ти кажа.

— Твоя си работа, но аз трябва да зная какво пишеш за мен.

Тя му подаде тетрадката.

— Чети.

— Няма да чета дневника ти. Но те моля да откъснеш от него всички страници, в които пише за мен, и да ги изгориш ето в тази печка. И повече нищо да не пишеш за мен. Вече съм ти обяснявал положението си, жалко, че нищо не си разбрала.

Тя замислено прелисти дневника, подгъна няколко страници, подаде тетрадката на Саша.

— Това е за тебе, прочети го.

— Казах ти ясно и разбрано: няма да чета. Откъсни ги и ги изгори.

Разбираше колко жестоко е да настоява. Но друг изход нямаше! Постъпката на Соловейчик би струвала скъпо на хората, които и без това бяха нещастни. Не искаше някой да пострада заради нейното лекомислие.

Зида отиде до печката, приклекна, отвори чугунената вратичка, откъсна от дневника една страница, хвърли й един поглед, смачка я и я пусна в огъня. Прочете, смачка и запрати в огъня втора, после трета, четвърта… Седеше на колене пред печката, с гръб към Саша, късаше страници от тетрадката, смачкваше ги и ги хвърляше в огъня, вече без да ги чете, явно последните страници от дневника всичките бяха за Саша, а може вече да й беше безразлично, късаше всичко наред.

— Горещо е — каза изведнъж.

Едва сега той забеляза, че не я е оставил да се съблече, беше с кожух, валенки, шал, както беше влязла от студа.

Сега я съжаляваше, яд го беше на себе си. Отвратително, ужасно! Той не можеше да дочака кога най-сетне ще свърши това мъчение, измислено от него.

Зида стана, сложи на масата остатъците от тетрадката, усмихна се през сълзи.

— Това беше!

Саша излезе от къщата. Ужасно, всичко е ужасно! Гадно! Но не можеше да постъпи другояче. Сега живее по други закони. Може би Зида ще разбере това и ще си останат приятели.

Отби се в магазинчето на Федя и го попита за квартира. Добави, че наемателката е с шестгодишно дете, шие хубаво и хазайката трябва да има шевна машина.

— Защо не я пратим при Лариска? — предложи Федя. — Живее сама. И машина има. Обича нови дрешки, не умее да шие, ето й шивачка вкъщи. Може и на Маруска да ушие нещо.

— Ами Лариска ще се съгласи ли?

— Като й кажа, ще се съгласи.

Уговорката стана. Саша пренесе куфарите на Лариса Григориевна у Лариска, прегледа шевната машина, смаза я. Машината беше стара, но добра марка, „Сингер“.

— Желая ви успех — каза Саша, — ако ви потрябва нещо, викайте ме…

Интересуваха го подробностите около бягството на Соловейчик. Но Лариса Григориевна нищо не му разказа и Саша сметна, че е неудобно да пита.

Когато разбра, че Саша е настанил Лидия Григориевна у Лариска, Всеволод Сергеевич с обичайната си усмивка каза:

— Съдружие на блудница със стара мома. Но тя е с дете, та няма къде да се дява. Между другото знаете ли какъв е този Тарасик?

— Каза, че й е внук, но не ми се вярва.

— Той е син на умрели тук спецзаселници или официално — кулаци.

Саша се учуди.

— Взела е детето да го гледа? Мъжествена постъпка.

Всеволод Сергеевич поклати глава.

— Или опит да намери цел в живота, да се вкопчи в нещо, каквото и да е то.

— От каквото и да е продиктувана постъпката й — каза Саша, — тя е благородна и човечна. Лично у мен тази постъпка поражда надежда, че дори в тези страшни условия се утвърждават висшите човешки ценности. Състраданието е една от тях.

— Мисля си за метаморфозите на нашата действителност — на свой ред каза Всеволод Сергеевич, — не е изключено навремето Лидия Григориевна да е разкулачила родителите на Тарасик и да ги е затопила в Сибир. А сега тя самата е в Сибир и отглежда сина им, понася заради него мъки и лишения. Този факт не подкрепя ли тезата за изкуплението?

— Зле съм запознат с християнското вероучение — отговори Саша, — но мисля, че нещо по-висше от всякакви религии и идеи е ръководило Лидия Григориевна — способността да се жертвуваш в името на другите хора. И фактът, че тя се проявява дори тук, всичко това, повтарям, ми вдъхва надеждата, че човешкото у човека не е убито и никога не ще бъде убито.

Когато предлагаше пари на Лидия Григориевна, Саша разполагаше само с трийсет рубли. Ще си остави няколко рубли за цигари и газ, все някак ще изкара, затова пък ще помогне на Лидия Григориевна. А на своите хазаи ще плати в края на ноември или в краен случай през декември, когато започнат да докарват пощата с шейна.

Както и предполагаше, пощата дойде в началото на декември. И както очакваше, беше голяма: пари, колет със зимни дрехи, надписан с четливия чертожнически почерк на Варя, много писма от майка му, много вестници. На пощенските клейма бяха отбелязани август, септември, тук-там и ноември — изпратеното преди развалянето на пътя се бе смесило с изпратеното след него, значи предстои му да получи още много пратки, които са на път.

Очакваше го цяла седмица удоволствие, та дори две — идеше великолепен декември.

Както винаги, отначало той прегледа писмата, като ги подреди според датите на изпращане. Майка му не съобщаваше нищо ново, пък и какво ли ново можеше да й се случи? Поздрави от лелите, от Варя, нищо за баща му, за Марк, за колегите. Саша отваряше всеки плик с тайната надежда да види поне две думи от Варя, нали вече й беше писал. Но писмо след писмо: „Поздрави от Варя“, „Поздрави от Варя“. И на пратките — чертожническият й почерк.

Когато вече бе загубил надежда, отвори последното писмо и долу на втората страница видя бележчицата от Варя:

„Здравей, Саша! Сега съм у майка ти, пишем ти писмо. Ние сме добре, майка ти е здрава, аз работя в Моспроект. Колко ми се иска да зная какво правиш сега. Варя.“

Той препрочете тези редове: „Колко ми се иска да зная какво правиш сега…“ Боже мой! Колко би искал да знае какво прави тя сега, да я види, да я чуе, да се докосне до нея, да погали лицето й… „Колко ми се иска… Колко ми се иска…“ Той изпита остро, пронизващо чувство на обич и влечение към това момиче, изведнъж си го представи тук, край себе си…

Сърцето му се разтупка, стана, обиколи стаята, посъвзе се, прегледа вестниците от август и септември, но току вземаше писмото и препрочиташе тези редове: „Колко ми се иска да зная какво правиш сега…“

Всичко е пред него, дявол да го вземе, всичко предстои! Той има Варя, сега го знае със сигурност. „Колко ми се иска да зная какво правиш сега…“ Има Варя, има майка, около него има хора, с него са мислите, идеите му, всичко, което прави човека човек.

През малките квадратни прозорчета в стаята проникваха слънчевите лъчи. В къщата беше добре затоплено, уютно. Какво толкова, живее се! Онези, които нямат покрив над главата, те са зле.

Някой влезе в пруста, повъртя се, избръска с метличка снега от валенките си, отвори вратата. Беше Всеволод Сергеевич.

— Влизайте — зарадва се Саша, — съблечете се.

Всеволод Сергеевич си свали кожуха, калпака, разви шала, сложи на печката ръкавиците си… Поразтъпка се из стаята, потривайки измръзналите си ръце, кимна към масата.

— Пощата ли преглеждате?

— Да, много писма получих. Сигурно и вие?

— Какво ново? — отговори с въпрос Всеволод Сергеевич.

— Нищо особено… Писмата са от мама, от приятелите. Радвам им се.

— Разбира се, разбира се — сякаш не го бе чул, отговори Всеволод Сергеевич.

— Какво ви е? — попита Саша. — Нещо сте угрижен?

— Лошо става, Саша, лошо… — Всеволод Сергеевич продължи да кръстосва стаята, търкаше ли, търкаше ръцете си.

Първата мисъл, която му се мярна, беше за Соловейчик… Нима са го хванали?

— Така ли? Какво се е случило?

Всеволод Сергеевич застана пред Саша.

— На първи декември в Ленинград е убит Киров.

— Киров ли? — слисано попита Саша. — Кой го е убил?

— Не знам подробности. Предадено е правителствено съобщение: На първи декември в шестнадесет часа и тридесет минути в град Ленинград, в Смолни, от ръката на убиец, изпратен от врагове на работническата класа, е загинал Киров. Човекът, който е стрелял, е задържан. Личността му се изяснява.

— Имате ли вестник?

— Нямам вестник, но това е сигурно. Има и второ съобщение — убиецът е някой си Николаев. И трето — делата за терор се разглеждат в течение на десет дена без участие на страните, тоест без защита, без никакви обжалвания, без никакви помилвания, разстрелват веднага след издаване на присъдата. Та тъй, Саша! „Убиец, изпратен от врагове на работническата класа“, не е лошо, нали…

— Какво особено намирате в тези думи? Не те са най-важното.

— Така ли мислите? — отвърна Всеволод Сергеевич. — „Убиец, изпратен от врагове на работническата класа“ — и веднага: „Личността на човека, който е стрелял, се изяснява.“ Как така, къде е логиката? Личността е още неизвестна, но вече е известно от кого е изпратен… Необяснимо, необяснимо… Впрочем дори е много ясно…

— Казват, че Киров бил честен човек, добър оратор, любимец на партията. Кой е посмял да вдигне ръка срещу него?

Всеволод Сергеевич седна на пейката, облегна глава на стената.

— Който и да го е направил, Саша, с абсолютна сигурност мога да ви кажа: идат черни времена.