Анатолий Рибаков
Децата на Арбат (64)

14.

Льовочка каза на Варя, че е време да стане член на профсъюза. Чиста формалност, но трябва. Варя подаде заявление.

Излезе, че не е чиста формалност. В профсъюза приемаха на общо събрание, задаваха същите въпроси, каквито имаше в анкетата. Варя се ядоса и на въпроса „омъжена ли сте“ искаше да отговори „да, омъжена съм“, но в анкетата беше отговорила друго, ще започнат да задават въпроси, това още повече ще я унижи, затова каза „не, не съм омъжена“, видя учудването по лицето на Зоя и някои други момичета, но никой нищо не попита. Задаваха и въпроси за политиката: кой е председател на ЦИК, на Совнаркома на СССР и Совнаркома на РСФСР, каква е разликата между изграждането на социалистическото общество и изграждането на основите на социалистическото общество и какво именно вече е изградено у нас. Варя беше смаяна: добре познатите й хора, с които се виждаше всеки ден, с които беше вече в най-приятелски отношения, изведнъж бяха станали мнителни, готови да я уличат в лъжа, сякаш вършеха кой знае колко отговорна държавна работа. Дори физиономиите на Рина, на Льовочка, дори на Игор Владимирович бяха станали съсредоточени. Каква глупост, нали и без това ще я приемат в профсъюза, тя вече е проверена по анкетата, всичко й е наред. Изпълнява се някакъв ритуал, някакво привидно обсъждане, привидна работа, с която всички са свикнали.

Въпросите свършиха. Стана Игор Владимирович и каза, че Иванова работи в неговото бюро, отнася се добросъвестно към задълженията си и напълно заслужава да бъде член на профсъюза. Варя остана поразена от изтъркано-формалните думи, с които си служеше Игор Владимирович.

Всички единодушно гласуваха за. С това събранието свърши.

И щом хората напуснаха местата си, лицата им се преобразиха: служебният израз бе сменен от спокоен — бяха изпълнили обществения си дълг, поздравяваха Варя, бързаха за вкъщи.

Игор Владимирович предложи да слязат на втория етаж в ресторанта, да отпразнуват приемането на Варя в профсъюза. Рина заяви, че не е облечена като за „Грандхотел“ и предложи „Въженцето“ — по-простичко е и ще ги обслужат по-бързо. Льовочка я подкрепи — сметката ще трябва да плати Игор Владимирович, неудобно е да го вкарват в големи разходи. На Варя никъде не й се ходеше. Хайде, Рина и Льовочка както и да е, те са дребни служители, треперят за местата си. Ами Игор Владимирович?! Нима не можа с нещо да се разграничи от останалите? От какво се бои, нали е прочут архитект?! И той говори същите думи, макар да разбира тяхната баналност, нелепостта на цялата процедура. И изведнъж си каза, че Саша Панкратов, който може и да е намирал смисъл в тези събрания, все пак щеше да си остане личност. Сигурно щеше да стане и да каже, че е безсмислено да й задават въпроси, след като всичко е написано в автобиографията й, защо трябва да си губят времето, разбира се, той щеше да каже точно това, той е личност, а Игор Владимирович не е!… И затова на Варя не й се ходеше никъде, но веселбата се устройваше в нейна чест, не беше удобно да откаже.

„Въженцето“ се казваше един второразреден ресторант на ъгъла на „Рождественка“ и улица „Театралная“, срещу паметника на създателя на първата печатница Иван Фьодоров. Намираше се в сутерен, стените му бяха облицовани с немного дебело въже, от него идваше и името му. Варя никога не бе ходила във „Въженцето“. Тук нямаше билярд, затова Костя не се мяркаше там. Веднъж Вика я беше канила, между другото заедно с Игор Владимирович, но тогава тя не отиде, предпочете компанията на Льовочка и ето че е тук с Игор Владимирович.

Във „Въженцето“ не завариха никакви познати. Рина каза, че тук се събирали всички само в петък, на „печен скопен петел“. Под думата всички Рина подразбираше постоянните посетители на ресторанта.

— Все пак доста хора има — забеляза Игор Владимирович, като огледа ниския сводест салон.

— Нали е център, след работно време идват много хора — поясни Льовочка.

— Работното време на служителите свършва, а на уличниците започва — подзе Рина, без да се стеснява от Игор Владимирович. Тук не беше началник, а участник в почерпката.

Влизаха и излизаха хора, влязоха три момичета и седнаха близо до тяхната маса. Варя им обърна внимание само защото не й убягнаха мигновените и май тревожни погледи, които си размениха Рина и Льовочка.

Бяха ресторантски момичета, от онези, за които Рина подхвърли, че работното им време тепърва започва. Най-големият празник за тях било преди работа да поседят ей така в ресторант, без мъже, да похапнат със свои пари, да си побъбрят за своите женски работи, сами да бутнат бакшиш на келнера, да се почувствуват жени като другите.

Едно момиче седеше с гръб към тях. Съседката й се наведе и й каза нещо, тя се обърна към масата на Варя, небрежно кимна на Рина и Льовочка. Те също й кимнаха с престорено радостни усмивки. Но тя гледаше не тях, а Варя, усмихна се леко подигравателно, после се извърна към приятелките си, каза им нещо, те високо се разсмяха. Беше доста слаба блондинка със сближени очи, сигурно на около двайсет и пет години, с бледо, явно някога хубаво лице, облечена прилично, но без екстравагантност.

Варя пак улови тревожните погледи, които си размениха Льовочка и Рина, а и тя изпита неудобство: прекалено упорито, насмешливо, дори подигравателно я гледаше тази госпожица.

— Каква е тази мамзел? — попита Варя.

— Май съм я виждала някъде, не помня къде — отговори безгрижно Рина, но безгрижието й беше изкуствено. А мадамата познаваше и Льовочка, значи не бяха се виждали ей тъй случайно.

Явно и Игор Владимирович усети неудобството, погледна си часовника като знак, че не може да се заседява много, вдигна чашката си.

— Честито, Варя, вие вече сте пълноправен трудещ се, желая ви успех.

Всички пиха.

На онази маса момичетата отново се разсмяха на нещо, което каза блондинката.

Игор Владимирович пак погледна часовника си.

— Бързате ли? — попита Рина, също готова да си тръгне оттук.

— Ами, май че ми е време…

— Разбира се — подзе Льовочка.

Блондинката се обърна към тях.

— Льовушка!

Льовочка отиде до тяхната маса, наведе се към блондинката, заговориха. Льовочка се усмихваше мило, гальовно потупа блондинката по рамото и се върна. И на съседната маса пак избухна смях — блондинката беше казала нещо остроумно.

Когато се върна, Льовочка пак така мило заговори за джазовия оркестър на Скоморовски, който започваше гастроли в Москва. Рина слушаше бъбренето му, но Варя виждаше, че е разтревожена.

Блондинката стана, приближи се до тяхната маса, бегло огледа Варя, Игор Владимирович. Държеше цигара.

— Ще ви се намери ли кибритче?

Във всяко нейно движение се чувствуваше уж сдържана фамилиарност, скривано, но прозрачно предизвикателство. Игор Владимирович й подаде кутийка кибрит. Тя драсна клечка, запали, после внезапно се обърна към Варя.

— Как си живеете с Костя?

— Клава, Клава — Льовочка я хвана за лакътя.

— Че какво толкова? Интересувам се. Тя му е новата жена, аз съм старата, номер двеста, а тя е двеста и първи. Та как, викаш, си живеете? Още ли не ти е лепнал нещо?

Варя отначало не разбра въпроса, помисли, че Клава намеква за бременност.

— Клава, веднага престани! — строго се обади Рина.

— Стига ма! — грубо отговори блондинката — млъквай. Варя най-сетне схвана смисъла на въпроса и спокойно, ясно произнесе.

— Гражданко проститутка, я се махнете оттук!

Всички се стъписаха, онемяха в очакване да стане скандал. Игор Владимирович с неочаквано висок, изтънял глас закрещя:

— Веднага се махнете от нашата маса. Не се закачайте! Май отдавна не сте нощували в милицията? Набързо ще ви го уредя.

— Ах, ах, че ме уплаши… — истерично се разкикоти блондинката.

Приятелките й, наскачали от местата си, вече я влачеха към тяхната маса. Тя се дърпаше и крещеше:

— Аз се държа с нея като със свястна жена, а тя ме обижда, мръсницата! Свършила не свършила училище, и вече се продава, а ще обижда мене!

Игор Владимирович повика сервитьора, плати сметката.

— Въобразява си, че му е жена, а той й е мъж — вилнееше блондинката, — той има такива жени цял вагон и една каручка отгоре, всичките му влачат трипера… Що не попита Рина, и тя го беше пипнала, а сега му е подложила младичко маце, пачаври с пачаври!

Най-сетне излязоха от ресторанта.

— Аз съм наляво — каза Льовочка, той живееше на „Сретенка“, — хайде стига, зарежете я, някаква откачена, е, всичко хубаво!

Варя, Рина и Игор Владимирович тръгнаха надолу към Театралния площад.

— Каква гадина! Какви ги наприказва! Какви ги наизмисля! — възмущаваше се Рина.

— Не бива да се ходи в такива заведения — обади се Игор Владимирович.

— Където и да бяхме, можехме да се сблъскаме с тази психопатка.

— Не се огорчавайте — каза Игор Владимирович на Варя, — не обръщайте внимание, това са житейски дреболии.

— Аз не се огорчавам — мрачно отговори Варя.

 

Прибра се вкъщи. Беше десет часа, късно беше за работа, време за лягане, пък и да имаше време, не би могла да работи, беше потресена, зашеметена от случилото се във „Въженцето“. Не беше въпросът за Рина и Льовочка, те са приятели на Костя, а Рина явно е била и нещо повече от приятелка, фигурира в „списъка“ му, такива са нравите на техния свят. За Игор Владимирович тази истина за нейния брак, разбира се, беше неочаквана. Но и за нея бяха неочаквани поведението на Игор Владимирович на събранието и този негов изтънял от уплаха глас в ресторанта. Ако я бяха закачили хулигани, той сигурно щеше да вика за помощ с този свой изтънял глас. Овца и страхливец при това. Саша щеше да я защити другояче. Тъй че с Игор Владимирович са квит. Срамуваше се пред самата себе си, една ресторантска уличница бе разговаряла с нея като с равна, защото по-рано негова държанка е била тя, а сега държанката е Варя. Още не бе изпитвала такова унижение. Как ще иде утре на работа, как ще гледа хората в очите?

Какво да прави, господи, къде да се дене от всичко това?! Да плюе на всичко, да се върне при Нина, но не може, няма право да бъде нечестна спрямо горката Софя Александровна. Костя с неговото нахалство съвсем ще й отрови живота. Да доведе в една къща авантюрист, а после да избяга — такова нещо няма да си прости. Да му вдигне скандал? Нищо няма да постигне освен шумотевица в апартамента и още по-големи неприятности за Софя Александровна.

На вратата се почука.

— Влезте.

Беше Софя Александровна.

— Добър вечер, Варя.

— Добър вечер, Софя Александровна, седнете, как сте?

Софя Александровна седна, внимателно погледна Варя.

— Нещо си притеснена май?

— Просто съм уморена, имахме събрание, приеха ме в профсъюза.

— То е една формалност, но все някога трябваше да се направи.

Софя Александровна пак се вгледа във Варя.

— Варенка, виж какво исках да ти кажа… Днес Константин Фьодорович дойде с някакъв човек, дори не затвориха вратата, разглобяваха някакви пушки, тракаха със затворите. Нали се разбрахме, Варя, как може такова нещо?

Варя отвори гардероба. Зад дрехите бяха поставени две ловджийски пушки.

Седна на кревата, безсилно отпусна ръце.

— Много съм виновна пред вас, Софя Александровна. Нямах право да го доведа тук.

— Но нали си му жена.

— Жена… Каква жена съм му аз, какъв мъж ми е той?! Не разбирам какво ме беше прихванало. Не живея с него, почти не го виждам, отдавна не сме мъж и жена.

Софя Александровна мълчеше.

— Но нищо не мога да направя, в клопка съм — отчаяно каза Варя.

— Как така в клопка? — учуди се Софя Александровна. — Не те разбирам, в каква клопка? Не сте сключвали брак, ти си свободен човек, сама се издържаш.

— Да, така е. Но не мога да се махна оттук.

— Защо?

— Защото тогава той няма да си излезе. Точно така ми каза: можеш да си вървиш, на мен и тук ми е добре. Вярно, обеща да си намери друга стая, но лъже, няма да търси. Не мога да го оставя тук, вие няма да се справите с него. Виждате, дори когато съм тук, носи тези пушки, а няма ли ме, изобщо не очаквайте да се церемони, дори няма да ви пусне в стаята.

Софя Александровна я погали по главата, усмихна се. И Варя видя, че усмивката й е същата като на Саша, и той се усмихваше така. И очите им са еднакви.

— Варенка, Варенка — ласкаво подхвана Софя Александровна, — тревожиш се за мен, добра душице. Не бива да се тревожиш за мен. Ако наистина си решила да се разделиш с него…

— Ние сме разделени отдавна!

— Случва се човек да се скара, моето момиче, младежите вземат всичко насериозно, разделят се, после пак се събират…

— Да се скара… — Гласът на Варя потрепери. — Той проиграва дрехите ми. Спомняте ли си наметката? Тогава ви излъгах, той я беше изгубил на билярд. И мене ще заложи, ако се случи. Всичките му работи са съмнителни, разните лампи и електроприбори са само афери, имуществото му е описано, страхувах се, че ще дойдат и тук, но слава богу, не дойдоха, бившите му любовници ме оскърбяват. Не мога да го гледам, а вие казвате — скарване… — Тя се разплака.

Софя Александровна пак я погали по главата.

— Успокой се, моето момиче, бива ли така да се отчайваш, не е станала катастрофа, повярвай ми! Защо не ми разказа всичко по-рано?

— Срам ме беше — преглъщайки сълзите си, отговори Варя.

— Защо ще те е срам, глупачето ми, та аз съм стара опитна жена, двете бързо щяхме да намерим изход, отдавна да сме го намерили. Кажи, искаш ли да останеш при мен или ще се върнеш у вас?

— Разбира се, бих искала да остана при вас. Но това е невъзможно, Софя Александровна, невъзможно е. Ако остана тук, той няма да се махне, а ако се махне, ще ви безпокои по телефона, ще вдига скандали, ще ви отрови живота. Трябва да ви отърва от него.

— Не се тревожи — хладнокръвно отговори Софя Александровна, — сама ще се отърва от него. Ако си решила твърдо…

— Софя Александровна!

— Добре, добре… Тогава си събирай багажа и се връщай при Нина. Останалото ще свърша аз.

Нейната твърдост и хладнокръвие поразиха Варя. Същият беше и Саша. Господи, изобщо не я е познавала, досега бе виждала в нея само смазана от мъка майка и този образ бе засланял истинския характер на Софя Александровна.

— Няма да взема нищо, купено от него.

— Както искаш, но се стягай по-бързичко, че може да дойде.

Костя никога не се прибираше толкова рано. Но Варя разбираше, че Льовочка или Рина непременно ще му съобщят за скандала във „Въженцето“ и той всеки момент може да довтаса вкъщи. Докато събираше багажа си в куфара, Варя каза:

— Няма да мога да отнеса всичко на един път, трябва да си взема и чертожната дъска, и линеала. Може ли да оставя някои неща във вашата стая, после да ги взема?

— Защо питаш?!

Варя си облече палтото, взе в едната ръка куфара, в другата — дъската и линеала.

— Излез през задния вход, да не те срещне.

— Много важно! Само за вас ме е страх.

— Вече ти казах, не се тревожи за мен — твърдо произнесе Софя Александровна, — но все пак излез през задния вход, да не става скандал на стълбището.

— Добре.

Варя целуна Софя Александровна.

— Благодаря ви за всичко и ми простете.

— За какво има да ти прощавам, детето ми, аз съм ти благодарна, задето не ме изоставяш. Когато всичко се оправи, върни се при мен, ще се радвам.

Варя отключи вратата на техния апартамент, стаята не беше заключена, на масата Нина преглеждаше тетрадки.

Видя Варя с палтото, с куфара, с чертожната дъска.

— Свърши ли семейното щастие?

Варя остави на пода куфара, дъската — на кревата.

— Свърши.