Анатолий Рибаков
Децата на Арбат (51)

1.

За местоживеене на Саша определиха село Мозгова, на дванайсет километра от Кежма нагоре по Ангара.

С квартирата случи. Голяма заможна къща, хазайката — вдовица с двама големи сина и със съжителя си — не ангарец, външен човек, дошъл тук като войник. Навремето синовете не разрешили на майка си да се омъжи за него, за да не им е ортак на имота. Сега имотът беше включен в колхоза, но когато войникът се напиеше, в него се пробуждаше някогашната обида и той хукваше из селото зачервен, с разрошена побеляваща коса, заканваше се да убие заварениците, те го хващаха, заключваха го в килера да си отспи.

По-малкият син, Василий, хубаво момче с изваяно лице, сигурно бе преспал с всички моми в селото — тук нравите бяха свободни. Прибираше се призори, а понякога изобщо не се прибираше. Саша почти не го виждаше, а когато го виждаше, Василий мълчаливо му се усмихваше, беше неразговорлив, но дружелюбен.

По-големият, Тимофей, не се интересуваше от моми, вечер не ходеше по движението, винаги си спеше вкъщи. Без да иска разрешение, влизаше в стаята на Саша, оглеждаше вещите му: Това какво е, ами това?… Гледаше недоверчиво, мълчеше. Неговата безцеремонност дразнеше, но Саша търпеливо отговаряше на всички въпроси на Тимофей. Народът! Велик, могъщ, но все още див, необразован, пред него Саша, както и всички руски интелигенти, открай време изпитваше чувство на вина.

Веднъж Саша отиде с Тимофей да косят на острова. Не умееше да коси, но реши да опита. Саша гребеше, Тимофей беше на кърмата, управляваше лодката. На дъното имаше две коси, брус за клепане, маски против комари: една груба, от конски косми — на Тимофей, и копринената на Саша, купена в Канск по съвет на Соловейчик. Като оглеждаше мрежата на Саша, Тимофей каза:

— Това вие, гражданята, всичко си имате, пък ние, селяните, нищо си нямаме, нищо не сме виждали, хем на наш гръб живеете.

Тимофей развиваше в примитивна форма теорията за принадената стойност: той, изобщо селяните, създават материалните ценности, а Саша и хората като Саша нищо не произвеждат.

За това си мислеше Саша, натискайки с всички сили веслата, за да не ги отнесе течението по-надолу от острова — в ръкава то беше силно.

— Пращат ви тука ние да патим заради вас — продължи Тимофей, — живеете от нашата пот и кръв.

Саша не отговори. Какво можеше да отговори? Ако Тимофей бе поискал да разбере… Той нищо не искаше да разбира. Пред себе си има заточеник, безправен човек, може да му се подиграва.

— Шубето ли те подгони? Трепериш ли? — захили се Тимофей. — Като те шибна с косата, па хайде в реката — край с тебе! И нищо няма да ми направят, ще река, избяга в гората. Контри такива, троцкисти, кой ще ми дири сметка за такъв? Ясно?

Саша докара лодката до брега, нагази, изтегли я. Тимофей не се помръдна да помогне, седеше на кърмата и се хилеше и чак когато Саша съвсем изтегли лодката и хвърли веригата, слезе на брега.

— Защо не ме удави, а? — попита Саша.

— Ако знаеш много, ще те удавя, няма лъжа — закани се Тимофей.

— Ама трябваше да ме удавиш.

— Що пък?

— Защото сега ще те убия — каза Саша.

Тимофей отстъпи една крачка.

— Де, де, не си играй!

Пуст остров на края на земята. Някъде на другия му край работят косачи. Роят се и бръмкат комари, по реката никакъв друг звук не се чува. Светът не съществува, няма го човечеството, двамата са сами и ето, най-сетне Авел ще накаже Каин заради греховете, заради всичките му престъпления.

С впит в Саша напрегнат поглед Тимофей бавно отстъпваше заднишком, после се обърна и се втурна към лодката, към косите. Саша го настигна, удари го с юмрук в гърба, Тимофей падна във водата, стана, обърна се, Саша силно го удари по лицето, Тимофей пак падна и като разплискваше водата, запълзя към брега.

Не, няма да убие Тимофей, защо да загива заради някакво леке. Тимофей не ставаше, лежеше на брега и страхливо поглеждаше Саша. Гадна мутра!

Лошо… Лошо…

Саша отиде при лодката, изхвърли косите, бруса, мрежата на Тимофей, хвана веслата и загреба към селото.

 

На вечеря Саша заяви, че се мести в друга квартира.

— Зле ли ти е у нас? — попита войникът. — Даде на Тимошка да се разбере, добре стори. Никаквец, знае само да се заканва, от лошотията му хората мира нямат. А ти я какъв си юначага! На, ходи с Васка, всички моми са негови, може ла ти отстъпи някоя.

— По него учителката се заплесва! — разсмя се Василий.

Тимофей мълчеше и никого не поглеждаше.

Хубава къща. Но му беше неприятно да живее под заплахата на нечия отмъстителност, пък и бе рисковано в неговото положение. На сутринта Саша си пренесе багажа в друга квартира.

В тази къща освен кухнята имаше и още едно стайче, него му дадоха. Хазаите, двама старци, бяха по-бедни от предишните, но го хранеха сносно. Малко работеха в колхоза, по цял ден си седяха вкъщи, не се караха помежду си, бабата наричаше стареца си „моя сакатушко“, той беше малко патрав, дребничък. В къщата беше тихо: само старата шеташе с дилафа край печката и дядото удряше с брадвата из двора, поправяше нещо. В стаята миришеше на прясно измит под, по черните от времето дървени стени бяха окачени портрети на Ленин и Калинин и до тях изрязани от „Нива“ снимки на царското семейство в открита каляска.

Понякога стареца го нямаше по цял ден, прибираше се вечер и на въпроса какво е правил в колхоза отговаряше:

— Ми квото ми наредиха, туй правих.

Тук колхоз беше условно понятие. Колективизацията беше започнала по-късно от другите области, а след статията на Сталин „Главозамайване от успехите“ колхозите се бяха разпаднали съвсем и новото им събиране бе станало година и половина-две по-късно. Пък и какво ли имаше за колективизиране? Краткият вегетационен период позволяваше зърното да се отглежда в количество, едва стигащо за изхранване на семействата. Ако пък това зърно им се вземеше, откарването му с шейна на шестстотин километра разстояние или спускането му по Ангара през прагове и плитчини би било абсолютно невъзможно. Животновъдството? Всеки имаше по десетина крави, две хиляди глави на цяло село и около хиляда коня. Обобществиха ги, събраха ги в дворовете на изселените кулаци, умориха над половината стадо, зимите тук са сурови. Върнаха животните по дворовете, но не като собствени, а като колхозни, къде да предават млякото, на кого? Маслобойни няма, млекозаводи няма. Да го карат в Кежма за началството? Виж, за разлика от стадото, което намаляваше с дни, то се множеше. Оставаше основният поминък — ловът. Именно оттук, от Мозгова, се отделяше главната пътека към тунгусите, към Ванарава. Преди колективизацията предаваха белките в държавната кантора за доставка на кожи. А сега — трябвало чрез колхоза, колхозът обаче удържа половината от стойността. Къде да се дяват? Ловците укриваха кожите, продаваха ги на тунгусите, във факториите им плащаха истинската цена.

След година-две в центъра се сепнаха — намаля доставката на кожи! А това е валута! Изпратиха комисия, умуваха и тъй, и инак, най сетне решиха: на ловците им пречи земеделието, в него е цялото зло, не се рентира, държавата няма никаква полза от него, само вреда и загуба, затова районът трябва да се обяви за неземеделски, да се специализира за добив на кожи, а зърнени храни да му се доставят от други, земеделски райони, както се доставя зърно на евенките.

Сега вече колхозниците продаваха кожи на тунгусите заради хляба: забраниха им да сеят, а от другаде зърно не докараха, май забравиха. Пред началството се оправдаваха, че ето, белката отишла на север, до нея трябва да се ходи три седмици, да се градят зимовища на нови места, а тунгусите рушат зимовищата, стига се едва ли не до стрелба. В действителност те никога дотогава не бяха се сприятелявали толкова с тунгусите, заменяха кожите вече не само срещу хляб, а повечето срещу спирт. Във факториите има всичко за евенките. И пиеха заедно.

Затънтеното сибирско село, което бе давало на държавата до сто хиляди кожи от белки в годината, което бе карало стада в Иркутск, което само се бе изхранвало със зърно, мляко и риба, престана да ловува, да сее пшеница, намали стадата си десеторно и заедно с други приангарски села заживя на гърба на алтайския селянин, който и без това нямаше какво да яде.

И все пак Ангара не изпита глада в началото на трийсетте години. Спасиха я отдалечеността, изоставеността, вековната традиция на нейното всъщност натурално стопанство. Хранеше я реката — рибата с шапка да я гребеш: хариус, таймен, червена, която се качваше тук за мръстене; хранеше я гората с плодове и гъби; хранеше я добитъкът, който, макар че се смяташе за колхозен, си беше по дворовете, вече трета година фермата се строеше; хранеха я домашните птици, свинете и прасетата, овцете за вълна — и те не бяха обобществени. Най-важното беше, че нямаха план за доставки, освен за кожите, пък и той от година на година намаляваше, докато накрая районът бе обявен не само за неземеделски, но и за незверодобивен. Определиха го за стоково-млечен, задължиха го ежедневно да доставя мляко на районното началство, което кечгмекият колхоз вече не можеше да изхрани. Мозгова доставяше млякото редовно, не беше трудно, от две хиляди крави тук бяха останали двеста — натоварваш на каруцата десет гюма мляко и го пращаш.

Саша завари селото още не съвсем обедняло. Парите се ценяха: за квартира и храна той плащаше на хазаите двайсет рубли, понякога донасяше съдина сметана — поправяше обществения сепаратор.

Сепараторът беше шведски, от края на миналия век, тъй нареченият лаваловски „Алфа С“, с чинийки, много сложен за демонтиране и почистване. Саша бе добил представа за устройството на сепаратора преди три години, когато ходи на производствена практика от института. Изпратиха автоколоната на село за прибиране на реколтата. От някакъв разкулачен беше останал един сепаратор, никой не му разбираше. Механикът на автоколоната разглоби сепаратора, почисти го и го сглоби. От любопитство и Саша направи същото и ето че сега му влезе в работа. Апаратът беше стар, резбата на оста се бе изтрила, гайката едва се държеше, нямаше с какво да се направи нова резба.

— Кажете на вашия председател — на няколко пъти обяснява Саша — да закара сепаратора в Кежма, там ще направят нова резба, инак съвсем ще излезе от строя.

Но или колхозничките не казваха това на председателя, или председателят нямаше време да се занимава със сепаратора.

 

Сепараторът е клубът на омъжените жени. Да идеш на сепаратора означава поне за час да излезеш от къщи, да си побъбриш, докато ти дойде редът — кратък проблясък в тежката орисия. Тук всичко лежи върху женските плещи: полето, градината, добитъкът, къщата. Истинският ангарец е ловец, скитник, той презира работата, особено домашната. Соловейчик беше прав: на двайсет години тук жената е работен кон, на трийсет — кранта. Истинският й живот е от тринайсет до шестнайсет години, преди да се омъжи. И макар че младото момиче работеше в колхоза и по къщата наравно с възрастните, вечер то имаше движението. Отпред в две редици крачеха момичетата и пееха, след тях, също в две редици, младежите с хармониста. Стигаха до края на селото, връщаха се, пак тръгваха нататък и тъй, докато мръкне, тогава се пръсваха на двойки по хармани и сеновали. Ако съпруг натякваше нещо на съпругата си, то беше именно че е останала читава. Тоест никой не я е харесал като мома.

Обратно на очакваното, инцидентът с Тимофей укрепи престижа на Саша в селото: заточеният бе имал смелостта да насвие местен човек. На тях, заточените, още от царски времена нищо не им се прощаваше — за кражба, пиянство, сбиване мъстеше цялото село, виновен никога не се намираше. Вярно, така постъпваха с криминалните, политиканите не се биеха. А тоя, заточеният, разказваше магазинерът Федя, бил от самата Москва и от никого не се боял, защото знаел фатки — Федя употребяваше непознати думи, за да придаде повече тежест на собствената си образованост.

Именно благодарение на Федя Саша попадна в Мозгова.

За разлика от богучанския пълномощник на НКВД, онзи сънливец и мързеливец, кежемският пълномощник Алфьоров беше подвижен, болезнено мършав, той изгледа изпитателно Саша и отсечено го попита:

— С какво пристигнахте?

— С магазинера от Мозгова.

— Той замина ли си?

— Не.

— Щом е тъй, заминавайте с него за Мозгова — реши Алфьоров, като сигурно си направи сметката, че така ще има по-малко грижи — нали има вече място в лодката.

И Саша беше доволен: ще живее на дванайсет километра от Кежма, пък и вече има, колкото и да е, познат човек.

Една вечер Федя се отби у Саша, извика го да излезе. В уличката седяха на трупите парясницата Лариска, невзрачна, пъпчива, с малко кривогледи дръпнати очи, и Маруся, сестрата на Федя, квадратна добродушна мома с широко плоско лице.

Федя седна на трупите до Лариска и каза на Саша:

— Сядай до сестрата.

Маруся вдигна поглед към Саша, усмихна му се поощряващо: сядай, прегърни ме през раменете, виждаш ли какви широки, податливи рамене имам, и гърдите ми са едри, топли — ще се сгрееш.

И все пак той седна малко настрана. Нещо го възпираше. В Лукешка от Богучани имаше нещо живо, детинско, тя играеше с него наивно безсрамно, по нещо му напомняше Катя. А с тази квадратна дебелана не знаеше за какво да разговаря, сигурно не беше и нужно да разговаря, тя просто щеше да се търкули с него на сеновала…

Откъм улицата долитаха песни, звуци на хармоника. Мина учителката Зида; Нурзида Хазизовна, на 25–26 години, тук й казваха Зина, Зинка, а учениците — Зинаида Егоровна. Бавно мина покрай уличката, където седяха Саша и новите му познати, погледна ги. Добродушно усмихната, Маруся подхвърли на Саша:

— Тебе дири.

— Защо мене?

— Хвърлила ти е око. Искаш ли да я доведа?

На Саша хареса доброжелателната й откровеност: щом не искаш мене, вземи друга, аз ще ти я доведа. Простичко, без сръдни.

— Няма нужда.

— Какво не ти хареса?

— Кожа и кокал — отговори Федя вместо Саша.

— Да, ама роклите й градски, гащите й копринени — обади се Лариска.

— Пък под гащите кокалдаци — възрази Федя.

Той стана, протегна се.

— Айде, Лариска, тиганиците ще изстинат.

— А, завих ги аз в листа, топли ще са.

На двора Лариска каза:

— Качвайте се в плевнята, аз ще донеса тиганиците.

По една дървена стълба те се качиха на сеновала. Миришеше на ланшно сено. Нощта беше лунна, светла, белееше се кръглото Марусино лице, Саша чувствуваше очаквателния й поглед, чуваше дишането й. Федя порови под дъската, в ръцете му блесна бутилка, звъннаха чаши.

 

Саша смътно си спомняше тази нощ. Лариска и Маруся пиха малко, а той, за да не изостане от Федя, изпи половин водна чаша спирт, който опари гърлото му, после чаша вода, хапна сушена риба, а нататък си спомняше само, че се ерчеше и се хвалеше как умеели да пият в Москва. Почувствува се лек, нещо го повлече, дето се вика, морето му беше до коляно, искаше да се изтръгне от самия себе си, от горчивата си съдба, искаше още спирт. Федя вдигаше бутилката и му показваше, че няма вече.

После повръща, вече не на сеновала, а на земята, тя миришеше на тор, към него се навеждаха белите лица на Федя, на Маруся, тикаха в устата му някакво канче, наливаха вода във врата му, той се надигаше, мъчеше се да тръгне нанякъде, някаква сила пак го затискаше, повръщаше на дълги мъчителни пристъпи, звезди сияеха в далечното небе, някъде лаеха кучета, влачеха го, той не се оставяше, но вкъщи си влезе през прозореца, не искаше да буди хазаите, да става за смях.

На сутринта чу как хазаите се стягат за работа, престори се, че спи и наистина заспа, а когато се събуди, вкъщи нямаше никого. Стана, влезе в зимника, приятно го лъхна влажна прохлада на пръст, взе от полицата гърненцето със сметана, покрито с дървено капаче, качи се в кухнята, извади изпод месала един кравай, още топъл, мек, и го изяде, като го топеше в сметаната. Олекна му, спа до вечерта, излезе чак за вечеря. Хазаите нищо не го попитаха, но Саша беше сигурен — знаеха.

На другата сутрин се чувствуваше съвсем добре, но настроението му беше отвратително, не му се излизаше, страх го беше да не срещне Федя, Маруся, Лариска, да не види насмешливите им погледи, не разбираше как бе могъл да стигне до такава свинщина. Да препие — беше му се случвало, но да се фука, да се големее — това никога не бе очаквал от себе си. И все пак наложи се да мине през кооперацията, свършиха му цигарите. Федя го посрещна с приветлива усмивка. Здрасти! Здрасти! Как ти е главата? Наред ли е? Е, бива, щом е тъй! Даде му цигари, кибрит. Предложи му да си купи китара със самоучител. Изпратили му три броя, а нито тунгусите, нито чалдоните^[21] свирят на китара. Саша не си купи и после съжаляваше — щеше да се научи да свири.

На улицата срещна Маруся, тя вървеше с кобилица на рамо, носеше вода от реката, усмихна му се, сякаш нищо не се беше случило.

Селото не бе удостоило с внимание това произшествие, напразно се бе тревожил: напил се човекът, какво толкова. Пък и Федя беше наредил на момичетата да си траят, че спиртът бил кооперативен, аванта.

Единственият, който заговори със Саша за това, беше Всеволод Сергеевич, заточеник от Москва, слаб, жилав човек на около трийсет и пет години, но наглед по-възрастен: плешив, с месест нос, с тънки иронични устни. Той се засмя добродушно: случва се…

Не разказа за какво са го заточили — тук не беше прието. При пътуването си разказваха подробно, а тук се казваше само членът. Почти всички бяха осъдени по член петдесет и осми, алинея десета.

Всеволод Сергеевич отначало бил пратен в Кежма после го засилили в Мозгова: завъртял любов с някаква служителка от районния финансов отдел, а това било забранено на заточените. Можели да го изгонят и по-надалече, на сто километра оттук, разстоянията са големи, но го оставили на работа в Кежма, само дето бил принуден всеки ден да извървява пеша двайсет и четири километра. Но тая пролет го уволнили, от окръга изпратили друг счетоводител. Сега Всеволод Сергеевич работеше каквото намери в Мозгова: занимаваше се с дърводелство, косеше, събираше сено, копаеше зеленчукови градини, ловеше риба с мрежа, хвърляше селото в почуда с гащетата си — тук не бяха виждали такова нещо, ходеха с дълги гащи, помагаше на колхозния счетоводител — младо момче, завършило курсове в Канск.

Но смисъл на живота му бяха жените, говореше за тях откровено цинично. Щом видя, че Саша се намръщи, забеляза, без да се засяга:

— Какво ни е останало в този живот? Какво смятате да правите тук? Единствената ни радост е жената — друга няма да изпитаме. Ценете трохите, които ни подхвърля комендатурата. Мъж сте, значи все още сте човек.

Саша се дразнеше от тези разсъждения, но не отбягваше Всеволод Сергеевич. В него имаше нещо от Москва от двайсетте години, от Москва на детството му, от нейните лафове, вицове, цигански романси. Той пееше с приятен баритон: „Живет моя отрада в высоком терему, а в терем тот высокий нет ходу никому…“ Имаше нещо от непринудеността и както Саша разбра по-късно, от човещината на онова време. В него не се чувствуваше Москва от трийсетте години. Явно отдавна я беше напуснал.

Когато научи как Саша е препил, нищо не каза, само се навъси:

— Това не е компания за вас. Обърнете внимание на учителката. Обаятелна, интелигентна! И нещо я е довяло на Ангара.

— И аз се изненадах — призна Саша, — че е дошла в това затънтено място.

— Явно катаклизмите на любовта — подзе Всеволод Сергеевич, — а жена, наближаваща трийсетте, самотна, при това жена източна — тя е такъв букет, такъв аромат…

— Не прилича на татарка — забеляза Саша.

— Сибирските татари съвсем са се смесили с руснаците — поясни Всеволод Сергеевич, — тоболските, томските, кузнецките татари са си всъщност руснаци, сибиряци. Мюсюлмани ли? Какви ти мюсюлмани в днешно време? То и православни вече не се намират!… Но националният характер, темпераментът, типът — това, разбира се, е останало, особено у жените — робиня на мъжа, вярна, предана, но и надменна. В погледа й има нещо ханско… Признавам си честно: на мене ми даде пътя. Защо? Кой знае! Виж, вие сте друго нещо… На добър час, Саша! Всичко минава, остават жените, с които ни е събирал животът. Обърнете й внимание, поразвлечете се. Такива жени са рядкост днес, повярвайте ми, такава дамичка е достойна печалба дори в Москва.

— Може да си има неприятности — каза Саша.

— Не вярвам, те няма да намерят друга учителка. И конкретен доносник липсва — никой не й се натиска. Вярно, не е задължително да афиширате връзката. В краен случай ще идете в Савино или във Фролово, дамичката заслужава.

 

Редом с набитите, скулести селски момичета — босоноги, с дълги, развяващи се фусти, Зида, ниска, слабичка, приличаща на хлапак, с тясната си и къса градска рокля изглеждаше чужда и беззащитна: самотна учителка, дошла кой знае откъде в затънтеното село в тайгата, където учението се смята за напразно губене на време, училището — за бреме.

Тя влезе в бакалницата, когато там беше Саша. Не влезе случайно. Сивите й очи гледаха прямо, спокоен, открит, малко отнесен поглед. Мека, доброжелателна усмивка. Разговаряше със Саша простичко, като с познат, на село всички са познати. И все пак дълбоко в погледа й се четеше още нещо…

Федя се оплакваше: вече втора година не докарват сапун, не докарали и пресован чай, и газ, а басмата, дето я докарали, не била от десена, който се търсел тук. Зида слушаше внимателно, разбираше грижите на Федя, отговаряше кратко, но така, както човек би трябвало да отговаря, когато не може да помогне с нищо освен с разбиране.

Саша прелисти доставените за продажба брошури за лена и памука. Тук не се отглеждаше нито лен, нито памук.

— В училище имаме прочитни книги, искате ли? — предложи Зида.

— Прекрасно!

— Елате довечера при лодките, ще ви донеса.

Каза това простичко, естествено, но тъкмо в минутата, когато Федя беше излязъл през задната врата в склада.

 

Вечерта се срещнаха на брега, край лодките, които миришеха на подгизнало дърво, риба и смола. Зида беше облечена с палто, закопчано догоре, но нямаше нищо на главата. На лунната светлина лицето й, изразително и с правилни черти, изглеждаше съвсем младежко, на същинско момиченце, ако не беше погледът, издаващ опита на зряла жена.

— Не знам какви книги ви интересуват. Да идем у нас, ще ги разгледате.

Саша я привлече, целуна меките й устни, тя затвори очи и той чу как бие сърцето й… После Зида се отдръпна, бързо го погледна и като се освободи внимателно от ръцете му, прошепна:

— Почакай.

Оправи шалчето на врата си, хвана Саша за ръка и двамата тръгнаха по брега, после по някаква пътечка, покрай малки тъмни бани, изкачиха се на височина.

— Постой малко тук, когато запаля лампата, ще влезеш.

Саша чакаше, облегнат на почернелите греди на банята. В прозорчето блесна светлина. Саша прескочи плета, прекоси двора. Вратата беше отворена.

Отиде си от Зида преди разсъмване по същия път, покрай баните, по брега и от другия край на селото до вкъщи.

Не си уговориха среща, предстоеше им цял ден, спокойно щяха да се уговорят. Но стана така, че не се видяха, Зида замина за Кежма.

Късно вечерта Саша излезе. Селото спеше, но прозорецът на Зида светеше. Както и снощи, Саша прескочи плета, натисна дръжката на вратата, тя тихо изскърца и се отвори.

— Защо не си заключваш вратата?

— Ами нали може да дойдеш…

 

Зида говореше руски чисто, без акцент, а във всичко останало, както правилно беше забелязал Всеволод Сергеевич, беше източна жена — покорна, страстна, примираше от всяко докосване на Саша… „Какво правиш ти с мен…“ И същевременно в нея имаше източна сдържаност, дори потайност. За себе си разказваше малко и без желание, веднъж, не щеш ли, спомена за съпруг и веднага се поправи: бившия й съпруг. В Томск при родителите й останала дъщеря й Роза, карала вече шестата година… Там, в Томск, Зида завършила педагогически институт, пет години учителствувала, после дошла тук. „Там всичко ми дойде до гуша.“ Но защо е дошла именно тук, на края на света, не казваше… „Така се случи…“ Мълком се съгласи със Саша, че отношенията им трябва да се запазят в тайна, защото Саша иска да я опази от неприятности, макар прекрасно да разбираше, че такава тайна на село е невъзможна. Но не възразяваше, за нищо не настояваше, нито сълзи, нито кавги, нито прояви на бурна радост, нито любовни признания. Само веднъж през нощта Саша се събуди и видя, че Зида не спи, а подпряна на лакът, го гледа.

Той я погали по бузата.

— Защо не спиш?

— Мисля.

— За какво мислиш? Тя се засмя.

— Мисля си къде ли се раждат такива красиви момчета.