Анатолий Рибаков
Децата на Арбат (52)

2.

Един ден дотърчаха да извикат Саша, че сепараторът пак се развалил. Наскоро го беше поправял и беше видял, че е безполезно — резбата беше изтрита, не държеше гайката, колко пъти им беше казвал да го закарат в МТС-то, още не бяха го закарали.

И все пак отиде. Край сепаратора се тълпяха жени. Тук беше и председателят на колхоза Иван Парфьонович — як набит селянин, Саша не го познаваше лично, но беше чувал, че е суров човек, че поучава колхозниците си с юмруци. Сега с него разговаряше Зида, тя хвърли поглед на Саша.

— Добър ден — весело каза Саша, — какво се е случило?

Той и без това виждаше какво се е случило: сепараторът се беше разпаднал. Това трябваше да се очаква.

— Твоя работа ли е тая? — попита Иван Парфьонович.

— Защо моя? — отговори Саша. — Шведска работа е, този сепаратор са го изработили шведите.

— Швеция, Швеция — мрачно промърмори Иван Парфьонович, — счупил си го, сега си го поправяй.

— Не съм го счупил аз, никой не го е чупил. Този сепаратор е на сто години, резбата на вала му се е изтрила, няколко пъти съм казвал — трябва да се закара в МТС-то, да му се нареже нова резба.

— На кого си казвал?

Саша посочи жените.

— На всички, всички са чували.

— Не на тях, на мен си длъжен да докладваш, мамицата ти…

— Струва ми се, че не съм назначен при вас и не съм длъжен за нищо да ви докладвам.

— Ах, гадино, вредител такъв! — избухна Иван Парфьонович. — Счупил си сепаратора, а сега ще обвиняваш жените?!

— Как смеете да разговаряте така с мен?!

— Какво?! Да не смея да разговарям с тебе ли? Троцкист проклет! Къде се намираш ти бе! — Иван Парфьонович стисна юмруци.

— Намирам се пред един глупак, ясно? — ухили се право в лицето на Иван Парфьонович Саша. — От мене да го знаеш: пред един глупак.

Извърна се и си тръгна. Иван Парфьонович каза нещо подире му, но Саша не чу какво.

 

Същия ден привечер пред къщата спря каруца, от нея скочи непознат селянин, влезе и подаде на Саша бележка: „До зад. заселения А. П. Панкратов. След получаване на настоящето незабавно се явете при пълномощника на НКВД за Кежемски район др. Алфьоров в село Кежма.“ И подписът на Алфьоров, доста интелигентен, без завъртулки.

И самият Алфьоров се видя на Саша интелигентен, дори беше странно, че е само районен пълномощник. Не се разбираше какъв чин има: както и миналия път, когато Саша се яви при него, той беше в цивилни дрехи.

Канцеларията му се намираше в същата къща, в която живееше, заемаше предната й половина. Но той прие Саша като на гости, в просторната стая, където едната врата водеше към канцеларията, другата към малката спалничка, третата към кухнята, оттам вееше хлад, през кухнята се излизаше на двора.

— Седнете, Панкратов. — Алфьоров му посочи стол до масата, той седна от другата страна любезен, оживен и на Саша му се стори, че е малко на градус. — Как се настанихте на новото място?

— Настаних се.

— Задоволява ли ви жилището, хазаите?

— Всичко е наред.

— Добре, много добре…

Алфьоров стана, извади шишето на висящата над масата лампа, запали фитила, регулира пламъка, сложи пак шишето. Ъглите на стаята притъмняха, масата се освети и Саша видя на нея лист хартия, веднага се сети, че това е оплакване срещу него.

— Тъй — каза Алфьоров и се намести удобно на стола си, — значи всичко е наред, всичко е благополучно, прекрасно, прекрасно… Виж, обаче това е лошо, Панкратов — той посочи листа, — оплакват се от вас: умишлено, вредителски, точно така е написано — вредителски е повредил единствения в селото сепаратор. Какво ще кажете?

— Не съм повреждал сепаратора — отговори Саша, — три пъти съм го почиствал, за тази цел той трябва да се разглобява, а това е доста сложна работа. Когато го разглобих за пръв път, видях, че резбата на вала се е изтрила, че гайката няма да се държи дълго и че сепараторът трябва да се закара в МТС-то и да се нареже нова резба. Всеки механик, всеки шлосер ще го потвърди. Веднага им казах и го повтарях, когато разглобявах сепаратора за втори и трети път. Така че нямам вина. Виновни са онези, които не го закараха своевременно в МТС-то. Аз не можех да го закарам, нямам право да напускам селото.

Алфьоров го слушаше внимателно, само на няколко пъти променя позата си, за да се намести по-удобно на стола, и при това някак особено попоглеждаше Саша. Сигурно е гаврътнал на обяд една чашка, сега е настроен да приказва, има достатъчно време.

— Добре — каза Алфьоров, — значи още при първото разглобяване сте видели, че резбата се е изтрила. Правилно ли ви разбрах?

— Правилно. И веднага предупредих…

— Това после. И казвате всеки механик, всеки шлосер ще потвърди, че с такава резба апаратът е негоден за работа.

— Разбира се, ще потвърди.

— Вижте сега какво, Панкратов. Механикът ще потвърди, че резбата е повредена сега, повтарям, сега. Но нито един механик няма да потвърди, че е била повредена преди месец, когато за пръв път сте разглобявали апарата. И ако го попитате: възможно ли е гражданинът Панкратов, когато е навивал гайката, да я е изкривил и да е повредил резбата? Какво ще отговори механикът? Да, ще каже, може и така да е станало, неправилно е навъртял гайката, затегнал е с ключа и е повредил резбата. Логично ли разсъждавам?

— Не, не е логично — отговори Саша.

— Така ли? — изненада се Алфьоров. — Пък аз мислех, че съм силен в логиката. Къде намерихте нелогичност, Панкратов?

— Когато за пръв път разглобих сепаратора, веднага казах, че трябва да го закарат в МТС-то и да нарежат нова резба.

— На кого казахте?

— На всички, които присъствуваха.

— А кои присъствуваха?

— Жени, колхознички, двайсетина бяха.

Алфьоров го загледа весело.

— Панкратов, вие сте умен, образован човек! Казали сте им, а те според вас какво трябваше да направят?

— Да докладват на председателя на колхоза.

— Панкратов! Но те са неграмотни селянки, дори не са чували такива думи: резба, гайка, вал. Те не могат да ги изговорят. Нищо няма да посмеят да кажат на председателя, нали ще им отвърне: Не се навирайте, където не ви е работа. Пък и самите те не искат да им вземат апарата, ще го откарат и няма да го върнат, а така си работи, доволни са. Трябвало е вие да кажете на председателя, а не сте и в крайна сметка апаратът е излязъл от строя. Какво ще кажете сега за логиката ми?

— Не ме убедихте напълно.

— Така ли? Защо?

— Не съм на служба в колхоза, не съм вземал пари за поправянето на сепаратора, просто исках да помогна на хората. Въпросът е поставен така: дали съм повредил апарата, или не? И щом още при първото разглобяване публично, пред всички съм заявил, че той е неизправен, значи не съм го повредил аз. А всички могат за потвърдят, че го казах.

Алфьоров го гледаше усмихнат, после неочаквано тихо, дори тъжно попита:

— А ще потвърдят ли?

— Защо да не потвърдят? — отговори не твърде уверено Саша, изведнъж започнал да разбира колко неустойчива е позицията му.

— Ах, Панкратов, Панкратов — все така тихо и тъжно каза Алфьоров, — какъв наивник сте били. Къде живеехте в Москва?

— На Арбат.

— Значи сме съседи с вас — замислено продължи Алфьоров, но не каза къде се намира московското му жилище. — Да, Панкратов, вие сте наивник. Представете си, извикват в съда тези жени. Първо, ще можете ли да кажете техните имена, пълните им имена? Едва ли. Второ, те ужасно се страхуват от съда е ще направят всичко, за да не се явят. Ако въпреки всичко успеете да закарате в съда две-три жени, те ще повтарят едно и също: Нищо не знаем, нищо не сме чули, нищо не сме видели. На едното блюдо на везните сте вие — заточен контрареволюционери другото — председател на колхоз, той е силата, властта, той се разпорежда със съдбите им. За кого ще свидетелствуват? Слезте от небесата, Панкратов, и правилно оценете положението си. Нямате нито един свидетел. А свидетели на председателя на колхоза са цялото село. И прокурорът има всички основания да ви обвини в умишлено повреждане на селскостопанска техника, тоест във вредителство. Разбира се, вие четете вестници?

— Още не получавам поща.

— Е, в Москва сте чели. Нали? Пълни са с материали за вредителството: с трактори, комбайни, вършачки, жътварки — навсякъде вредителство. Така ли е? Нарочно ли повреждат? Кой поврежда? Колхозниците? Защо? И излиза, че нямаме друг изход. Нашият селянин от векове е познавал само една техника — брадвата, а ние го качихме на трактор, на комбайн, на камион, той ги поврежда от неумение, от незнание, поради техническа и всякаква друга неграмотност. Какво да правим тогава? Да чакаме селото да се ограмоти технически, да преодолее вековната си изостаналост, селянинът да промени своя формиран с векове характер ли? А засега да повреждат трактори, комбайни, камиони, да се учат по този начин? Не можем за обречем нашата техника на унищожаване, твърде много кръв ни струва. Не можем и да чакаме — капиталистическите страни ще ни задушат. Имаме само едно средство, тежко, но единствено — страха. Страхът е въплътен в думата „вредител“. Щом си повредил трактора, ти си вредител, осъждат те на десет години! И за косачка, и за вършачка — пак десет години. Ето, тогава селянинът се замисля, тогава се почесва по врата, трепери за трактора, предлага бутилка на някой малко от малко знаещ човек — покажи, помогни, спасявай. Тия дни вървя аз по брега, гледам, едно младо момче седи в моторна лодка и плаче: „Дръпнах шнура, скъсах нещо, моторът не пали, ще ми лепнат пет години.“

Моторчето беше простичко, примитивно, отворих го, гледам, лостчето се изместило, закрепих го, моторът запали. А инак щяха да съдят момчето за повреждане на мотора, за проваляне на плана за доставка на риба или не знам за какво друго. Така се работи в съдилищата. И няма друг изход: спасяваме техниката, спасяваме промишлеността, спасяваме страната, нейното бъдеще. Защо не действуват така на Запад? Ще ви отговоря. Ние произведохме своя първи трактор през 1930 година, а те — през 1830-а, сто години по-рано, те имат вековен опит, там тракторът е лична собственост и собственикът си пази имуществото. А нашето имущество е държавно, затова се налага да го пазим с държавни средства. Ако един малограмотен селски младеж осъждаме на пет години заради неумението му, че и на десет, като вредител, на колко ли трябва да осъдим вас, заточения контрареволюционер, при това почти инженер? Пък и всеки съдия ще ви осъди без колебание, с чиста съвест, нещо повече, чрез вас ще очисти съвестта си, ще си каже — онези злочести селяни ги осъдих по заповед, но поне този си заслужава. Не разбирате положението си, Панкратов! Мислите, че в заточение сте на свобода. Грешите! Ще ви кажа нещо повече: онези в лагера са по-добре, да, да, там е тежко, секат дървета в снега, студа и гладни, там са затворени зад бодлива тел, но всеки е заобиколен от затворници като него, никой по нищо не се различава от другите. Тук няма часови, няма наблюдателни кули, наоколо е гора, река, целебен въздух, но тук сте чужд, тук сте враг, нямате никакви права. Ще дойде хазайката ви и ще каже: Хулеше другаря Сталин. Ето ви подготовка на терористичен акт.

Той гледаше Саша усмихнат.

— Та тъй стои, Панкратов, въпросът по първата точка. За нея ще получите най-малко десет години. Разбрахте ли ме, Панкратов?

— Да, разбрах ви — отговори Саша.

Той добре разбра всичко. Щом Соловейчик беше заточен заради един невинен каламбур, Ивашкин за печатна грешка във вестника, готвачът заради думите „мързелива зелева супа“, щом за две подметки според закона от 7 август дават десет години, щом него самия бяха го затопили заради някакви глупави епиграми, то заради сепаратора, заради тази „селскостопанска техника“ ще си изпати зле.

— Чудесно — каза Алфьоров, — сега да минем към втора точка: „Дискредитиране на колхозното ръководство“. В присъствието на колхозниците вие сте нарекли председателя глупак. Нарекохте ли го?

— Да. Но той пръв ме напсува на майка, нарече ме гад, вредител, троцкист, контрареволюционер и не помня какъв още.

— Прав сте, зле е постъпил — съгласи се Алфьоров. — Но, Панкратов, представете си как заставате пред съда — вие и той. Вашата вина за повредата на сепаратора е доказана. И ето, председателят на колхоза, който милее за колхозното имущество, ви е нарекъл вредител. Правилно ви е нарекъл, дори ако в яда си ви беше ударил, съдиите щяха да го разберат. А на псувните тук не обръщат внимание, за псувни не се съдят. А вие, не стига че сте повредили сепаратора, ами и публично сте го нарекли глупак. Той е председател на колхоз, неговата власт се крепи на авторитета му, а вие сте подронили този авторитет. Сега той трябва да напусне поста си. Ще ви друснат десет години, та колхозниците да знаят какво значи да оскърбяваш председател на колхоз, само така ще го уважават и ще му се подчиняват. Това е положението, Панкратов. Разбирате ли?

— Вече казах, че ми е ясно.

— Бих искал да чуя какво именно ви е ясно.

— Ясно ми е, че съм безправен човек, че всеки може да постъпи с мен както пожелае, че могат да ме съдят за вредителство, за подронване на престиж, че могат да ме оскърбяват и да плюят в лицето ми. Но имайте предвид, на оскърблението аз ще отвръщам с оскърбление, на храчката — с храчка.

Алфьоров го загледа с интерес.

— И ако искате да знаете — продължи Саша, — намирам аморални вашите разсъждения за вредителството. Допускам, че стават грешки, много грешки, на собствения си гръб ги изпитах. Но не мога да повярвам, че вредителството е измислено като метод на държавната и партийната политика, да допусна такава възможност би означавало да престана да вярвам в партията, а аз, независимо от всичко, което ми се случи, вярвам в партията.

Алфьоров продължаваше да го гледа с интерес.

— Друго?

— Казах всичко.

— Вижте какво — внушително произнесе Алфьоров, — относно теорията за вредителството ще си поговорим тепърва, ако имаме възможност, разбира се. Вие вярвате в партията, това е много хубаво. Аз съм член на партията отпреди революцията, стар болшевик съм, Панкратов, и сигурно не по-зле от вас се ориентирам в политиката на партията. Но сега разговаряме не за това, разговаряме за вас, аз трябва да реша как да постъпя с вас. Вие гледате на мен като на стражар и потисник. Безспорно аз осъществявам надзора над вас, това влиза в задълженията ми. Но същевременно отговарям за вас, за вашето поведение и между другото за вашата безопасност. Вие сте видели в Богучани тамошния пълномощник Баранов, нали? Видели сте този службаш? Ако той беше на моето място, отдавна да сте в Канския затвор и да си чакате присъдата. Но аз, както сигурно сте забелязали, не съм Баранов. Разговарям с вас. Защо разговарям? От скука ли? Донякъде, не отричам. Но само донякъде. Най-важното е, че трябва да взема решение. Ако не го взема аз, ще го вземат други, и то с по-лоши последствия за вас. Във всеки случай като начало трябва да ви махна от Мозгова, оставя ли ви в Мозгова, това ще означава, че вие сте правият, а председателят — виновният, тоест ще ви подложа на опасност от нов конфликт. Председателят ще ви скрои номер, по-лош от този със сепаратора. Какво ще кажете?

Да се мести отново, да започва всичко отначало, да остави Зида, към която се привърза, Всеволод Сергеевич, с когото се сприятели, пак ново място: първо Канск, после Богучани, после Кежма, после Мозгова, сега другаде… Какво ще си помисли майка му… Ужасно е, вярно… От друга страна, Алфьоров е прав: не бива да остава в Мозгова — от Иван Парфьонович може да се очаква какво ли не. Но защо Алфьоров не реши сам? Защо пита него?

— Вие много убедително ми доказахте, че ще ме осъдят най-малко на десет години — каза Саша. — Какво значение има тогава къде ще дочакам съда. По-добре в Мозгова — сигурно няма да чакам дълго.

Алфьоров поклати глава.

— Знае ли се — дълго или не… докато пратя запитване в Канск, докато решат, може да мине много време, а през септември пътят ще стане негоден, значи отговорът ще дойде през зимата, след половин година.

Защо го усуква? Какво е намислил? Не е длъжен никого да пита. Може още утре да го прати в Канск с обвинение във вредителство, това е в негова власт. Какво иска от него?

— Постъпете както намерите за добре, и без това ще направите това, което сметнете за необходимо.

Алфьоров стана, отиде до скрина, наля от едно шише чашка тъмна течност, изпи я, обърна се към Саша.

— Искате ли една чашчица? Чудесно ликьорче.

— Благодаря, не искам.

— Не пиете ли?

— В такива ситуации — не.

— Добре правите, ако ви удари в главата, може да кажете нещо, което не трябва, да подпишете нещо, което не бива да подписвате.

Алфьоров изпи още една чашка, хвърли в устата си две боровинки.

— Чудесно ликьорче — повтори той, — хазайката го прави от някакви горски плодове, казва, че било полезно, особено за мъже. Вие сте млад, за вас няма значение, но на моята възраст не е излишно.

Той се върна при масата.

— Е, какво решаваме, Панкратов?

— Пращайте ме в Канск и толкова. Заточените имат една поговорка: влезеш ли по-рано, по-рано ще излезеш.

Алфьоров не реагира на шегата.

— Аз, Панкратов, знам, че не сте повредили сепаратора и не искам вашите десет години да лежат на моята съвест. И изобщо мога да не бързам. Да, да! Оплакването е тук, винаги мога да му дам ход.

Той пак се усмихваше. После стана, разходи се из стаята, затвори вратата към кухнята, оттам вече лъхаше доста силен студ, седна, сериозно и внушително каза:

— Връщайте се в Мозгова. Но имайте предвид, председателят няма де ви прости, дето сте го нарекли глупак. Обмислете поведението си, разделете се с илюзиите, не влизайте в конфликт с никого.

В гласа му Саша долови нещо човешко и все пак не биваше да се поддава, да се размеква.

— Може би не бива и от къщи да излизам?

— Ако е опасно, няма да излизате.

— А от какво да живея?

— Близките не ви ли пращат колети?

— Пращат ми, но майка ми получава нищожна заплата, работи в пералня, а баща ми отдавна не живее с нас.

— Лошо, но с нищо не мога да ви помогна. Другите заточени се уреждат някак. Изобщо заточаването по тези места е анахронизъм, останало е от предколхозните времена, когато заточените можеха да работят при частните стопани. Изглежда, скоро ще ви махнат оттук, ще ви преместят по градовете. Между другото каква специалност имате?

— Взеха ме от последния курс на транспортния институт.

— Мястото ви е в МТС-то — замислено проговори Алфьоров.

— Не познавам селскостопанската техника.

Алфьоров изведнъж отново се разсмя.

— Не познавате селскостопанската техника, а сте се захванали да ремонтирате сепаратора. И на туй отгоре ме обвинявате в слаба логика. Казвам го от самолюбие, като бивш философ. Но каква ли техника има тук! Щом различаваш зъбчато колело от болт, значи си техник. Директорът на нашето МТС е шлосер, главният механик — тракторист. А вие разбирате от автомобили, ще се оправите и с трактор. Когато пристигнахте, не знаех каква специалност имате, инак щях да ви оставя в Кежма, виждате ли от какви дреболии зависи съдбата ви, ако тогава се бях сетил да попитам, щяхте да живеете в районен център и да работите в МТС… Добре де, пак ще се върнем на този въпрос, трябва да приключим с това — той посочи оплакването на Иван Парфьонович. — Връщайте се в Мозгова, но повтарям: бъдете предпазлив или както казват сега, бдителен.

Те излязоха на тъмната нощна улица.

— А каруцата ви си е отишла — каза Алфьоров. — Сигурно са сметнали, че няма да ви карат обратно.

— Нищо, ще си стигна сам.

— Дванайсет километра нощем през тайгата… Не ви ли е страх?

— Не, нощем мечките спят.

— Ако искате, останете да пренощувате — предложи Алфьоров, в съседната къща живее сестрата на моята хазайка, тя ще ви настани.

— Не, благодаря, няма нужда.