Анатолий Рибаков
Децата на Арбат (4)

4.

На Седми ноември Саша чакаше колоната на института на ъгъла на „Тверская“ и „Болшая Грузинская“.

Колоните се движеха бавно. Над редиците се развяваха знамена, транспаранти, портрети… Сталин… Сталин… Сталин… Възрастни мъже съсредоточено надуваха тръби, хората в редиците пееха нестройно, танцуваха и тропаха по руски на асфалта. Високоговорители разнасяха звуците и шумовете на Червения площад, гласовете на радиокоментаторите, приветствията от Мавзолея, възторжените викове на минаващите през площада манифестанти.

Колоната на института се зададе към два часа и веднага спря. Редиците се разбъркаха. Саша си проправи път през тълпата до своята група. И веднага улови напрегнато любопитните погледи, насочени към него: така се гледа човек, изпаднал в беда. Не беше заради заседанието на бюрото. Нещо друго имаше.

Но никой нищо не каза и той не попита. Само приятелят му Руночкин явно искаше да му каже нещо, но не можеше да се отдели от транспаранта, който носеше.

— Строй се! Строй се! — завикаха отговорниците.

Редиците бяха с определен брой хора, Саша застана на опашката на колоната при някакви студенти от други курсове. Оттук виждаше факултетското знаме и транспаранта, който носеха Руночкин и още едно момче. Преодолявайки съпротивата на вятъра, транспарантът се изду, залитна назад, платът се разкриви, после се оправи. Колоната тръгна.

Още преди Триумфалния площад отново спряха. Саша отиде при своята група, Руночкин пое насреща му.

— Свалиха стенвестника.

Дребничък, с различно високи рамена, Руночкин на всичко отгоре беше и малко кривоглед и затова, когато говореше, леко извръщаше и навеждаше глава.

Свалили са стенвестника! Защо? Такова нещо досега не беше се случвало.

— Кой го свали?

— Баулин. Заради епиграмите. Било опошляване на ударничеството.

Редактор на стенвестника беше Руночкин. Но да се включат епиграми, бе предложил Саша и дори бе написал едната, за отговорника на групата Ковальов: „Упорен труд — такваз е модата, а той, оригиналът смел, пак губи дневник сред природата и всичко знай, макар не чел.“ Останалите три епиграми написа Роза Полужан. За Борка Нестеров: „Пържолка най-тлъста, паница ориз — ще са паметник чуден, умре ли Борис“; за Петка Пузанов — че обича да си поспива; за Приходко — че се изхитря най-много да се вози по автомобилна практика. Не е гениално, дори не е смешно, но е невинно. „Опошляване на ударничеството!“

— Къде го видяха това опошляване?

Руночкин сведе глава настрани.

— В епиграмите. Защо били само за ударниците? Казвам им: сложили сме снимки само на ударниците, та покрай тях и епиграмите.

После — защо нямало уводна статия?

Пак Саша беше предложил да не се пише уводна статия. Защо трябва да повтарят онова, което ще излезе в другите вестници? Броят трябва да бъде весел, наистина празничен, да се чете, а не да виси оклюмано в коридора. Тогава колегите се съгласиха с него. Само плашливата Роза Полужан изразително погледна Саша.

— По-добре напиши уводна статия и я подпиши.

— От Азизян ли те е страх?

Така отговори той на Роза. И ето какво стана сега. Още се влачи историята с Азизян, сега пък нова. Добре де, ще се измъкнем някак!

Преди Страстния площад колоната отново спря. Оттук вече щяха да вървят без забавяне, затова отговорниците проверяваха дали в редиците няма излишни хора, изравняваха, уплътняваха колоната, та после, без да спират, с бърза крачка да изминат последната част от пътя до Червения площад.

До групата приближиха Баулин и Лозгачов. Лозгачов носеше на ръкава си червена лента — като началник на институтската колона.

— Панкратов — Баулин строго изгледа Саша, — ти май смяташ, че не е необходимо да се явяваш в определения час за манифестация?

Баулин не беше прав. Студентите, които живееха в града, винаги се присъединяваха към колоната по пътя й. И Баулин не можеше да знае кой от хилядата студенти е дошъл в института, а кой — по-късно. Виж, обаче за Саша е попитал, а сега дойде, публично отбеляза провинението му. Несправедливостта беше още по-унизителна, защото Баулин беше сигурен: тук, пред всички, Саша няма да посмее да му възрази.

Защо пък да не посмее?

— Аз съм на манифестацията, мисля, че ме виждате. Не е ха-лю-ци-на-ция — отговори Саша с измамната учтивост, с която интелигентните арбатски момчета си говорят преди сбиване.

Баулин каза само:

— Много приказваш, ама внимавай.

И без да дочака отговора на Саша, продължи пътя си.

Потоците, прииждащи от двете страни на Историческия музей, се сливаха на Червения площад, стъпката им ставаше по-стройна и бърза и по площада вече дори подтичваха, разделени от плътните редици червеноармейци.

Колоната на Саша се движеше близо до Мавзолея. На трибуните стояха хора, военни аташета с оперетни униформи, но никой не ги гледаше, всички погледи бяха устремени към Мавзолея, само една мисъл вълнуваше всички: тук ли е Сталин, ще го видят ли?

И те го видяха. Лицето с черните мустаци, сякаш слязло от безбройните портрети и скулптури. Бе застанал неподвижно, с ниско нахлупена фуражка.

Виковете се усилваха. Сталин! Сталин! Саша крачеше като всички, не откъсваше очи от него и също викаше: Сталин! Сталин! Вече минали покрай трибуните, хората продължаваха да се обръщат, но червеноармейците ги подканяха — не се бавете! Марш! Марш!

Край храма „Василий Блажени“ колоните се разбъркаха, тълпата безредно заслиза към Москва река, качваше се по моста, изпълваше крайбрежните улици. Барабаните, тръбите, знамената, плакатите и транспарантите се товареха на камиони. Всички бързаха да се приберат, уморени, изгладнели, бързаха към Каменния мост и Пречистенските врати, към трамваите.

В тази минута възторжените викове на площада достигнаха върха си и като гръмотевичен тътен отекнаха чак до крайбрежната улица — Сталин бе вдигнал ръка, за да поздрави манифестиращите.

 

След празниците се проведе извънредно заседание на партийното бюро и актива. Събраха се в малката актова зала. На трибуната стоеше Лозгачов, прелистваше някакви книжа.

— Във факултета — каза той — са извършени две антипартийни прояви. Първата — нападката на Панкратов срещу марксизма в науката за социалистическата счетоводна отчетност, втората — стенвестникът, издаден от същия този Панкратов. Подгласници на Панкратов са били комсомолците Руночкин, Полужан, Ковальов и Позднякова. Комунистите и комсомолците от групата не са им дали отпор. Това говори за притъпена политическа бдителност.

В празничния брой на вестника — продължи Лозгачов — липсва уводна статия за шестнайсетата годишнина на Октомври, нито веднъж не се споменава името на другаря Сталин, портретите на ударниците са придружени със злобни клеветнически стихчета. Ето едно от тях, написано между другото от самия Панкратов: „Упорен труд — такваз е модата, а той, оригиналът смел, пак дневник губи сред природата и всичко знай, макар не чел.“ Какво значи „такваз е модата“?… — Лозгачов хвърли към залата строг поглед. — Нима трудът у нас е „мода“. Нашите хора създават с труда си основите на социализма, трудът у нас е въпрос на чест. А за Панкратов той е само поредната „мода“. Само злостен враг, целящ да измами нашите хора, може да напише такова нещо. При това на предишното заседание някои се опитаха да защитават Панкратов, уверяваха ни, че неговата нападка срещу лекцията на Азизян, фактът, че той защитава Криворучко, са случайност.

— Кои бяха тези „някои“? — попита Баулин, макар че като всички знаеше за кого става дума.

— Имам предвид декана на факултета Янсон. Мисля, че трябва да му се потърси отговорност.

— Ще му се потърси — обеща Баулин.

— Другарят Янсон — продължи Лозгачов — е създал във факултета обстановка на благодушие, безгрижие и така е дал възможност на Панкратов да осъществи своята политическа диверсия.

— Позор! — извика Карев, студент четвъртокурсник, миловидно момче, известен на целия институт демагог и подлизурко.

— Партийното бюро на института — завърши Лозгачов — решително реагира на вражеската постъпка на Панкратов и свали вестника. Това говори, че като цяло партийната организация е здрава. Нашето твърдо и безпощадно решение ще изрази това още веднъж.

Той събра листовете си и слезе от трибуната.

— Редакторът тук ли е? — попита Баулин.

Всички се раздвижиха, заоглеждаха Руночкин. Дребничкият кривоглед Руночкин се качи на трибуната.

— Обяснете ни, Руночкин, как докарахте работата дотам — проговори Баулин с обичайното си зловещо добродушие.

— Ние сметнахме, че няма смисъл да дублираме уводната статия от многотиражката.

— Какво общо има многотиражката? — навъси се Баулин. — Когато сте пускали броя, тя още не беше излязла.

— Но нали после излезе.

— И вие знаехте каква ще бъде уводната статия в нея, така ли?

— Знаехме, разбира се.

В залата се разсмяха.

— Не се правете на малоумен — ядоса се Баулин, — кой не ви разреши да напишете уводна статия? Панкратов ли?

— Не си спомням.

— Не си спомняте… Това не ви ли учуди?

Руночкин само сви рамене.

— Ами предложението на Панкратов да напишете епиграмите учуди ли ви?

— И по-рано сме писали.

— Разбирате ли грешката си?

— Ако разсъждаваме като другаря Лозгачов, разбирам я.

— А вие как разсъждавате?

Руночкин не отговори.

— Прави се на малоумен! — отново подвикна Карев.

Баулин надникна в листчето.

— Позднякова тук ли е?

Хубавелката Позднякова усмихната се качи на трибуната.

— Какво мога да кажа аз? Саша Панкратов реши да не пишем уводна статия, а нали е комсорг, трябва да го слушаме.

— Ами ако ви беше казал да скочите от петия етаж?

— Не мога да скачам — отговори Надя, — та си мислех…

— Нищо не сте мислили — прекъсна я Баулин. — Може би ви харесва да се подигравате на ударниците в учението?

— Не.

— Защо не възразихте?

— Те нямаше да ме послушат.

— А защо не дойдохте в партийния комитет?

— Аз… — Позднякова допря кърпичка до очите си. — Аз…

— Добре, седнете!? — Баулин пак надникна в листчето. — Полужан!

— Какво да ги слушаме тях, Панкратов да отговаря! — извикаха от залата.

— Ще дойде редът и на Панкратов. Говорете, Полужан!

— Мисля, че това, което направихме, е голяма грешка — започна Роза.

— Има грешки и грешки!

— Смятам, че това е политическа грешка.

— Така трябваше да започнете веднага, а не да ви вадя думите с ченгел.

— Смятам, че това е груба политическа грешка. Само моля да се вземе под внимание, че аз предлагах да се напише уводна статия.

— Да не мислите, че това ви оправдава? Вие сте си умили ръцете, искали сте да се предпазите, а че тази гадост ще виси на стената — хич не се тревожехте? Вие лично писахте ли епиграми?

— Да.

— За кого?

— За Нестеров, Пузанов и Приходко.

— Единият лакомник, другият — сънливец, третият — мошеник. Може би смятате, че така се прославя ударничеството.

— Това е моята грешка — прошепна Роза.

— Седнете!… Ковальов!

Ковальов пребледнял излезе на трибуната.

— Трябва честно да си призная: когато идвах насам, не ми беше напълно ясна политическата същина на въпроса, струваше ми се, че е шега, глупава, неуместна, но все пак шега. Сега виждам, че всички сме били оръдие в ръцете на Панкратов. Вярно, аз настоявах да има уводна статия. Но когато споменаха за епиграми, си премълчах: имаше епиграма и за мен, затова сметнах, че ако възразя, колегите ще си кажат, че лично аз бягам от критика.

— Стана ви неудобно, така ли? — позасмя се Баулин.

— Да.

— Ковальов веднага дойде в бюрото и честно разказа как е станало всичко — обади се Лозгачов.

— По-добре да беше дошъл, преди да окачат стенвестника — възрази Баулин.

Стана Сиверски, преподавателят по топография. Саша дори не беше предполагал, че той е партиен член. Този мълчалив мъж с военна стойка, със син кавалерийски брич и дълга бяла кавказка риза му приличаше на някогашен офицер от царската армия.

— Ковальов! Било ви е неудобно да се възпротивите срещу епиграмата по ваш адрес, така ли?

— Да.

— Защо тогава не се възпротивихте срещу другите епиграми?

— Демагогски въпрос! — разнесе се гласът на Карев.

— Заплита въпроса! — извика друг. Баулин посочи с ръка залата.

— Чувате ли, другарю Сиверски, как събранието оценява въпроса ви?

— Исках да кажа на младежа Ковальов, че не е хубаво така да започва живота си — спокойно произнесе Сиверски и си седна.

— Ще имате възможност да се изкажете при разискванията — отговори Баулин. — А сега да чуем главния организатор. Панкратов, заповядайте!

Саша седеше на последния ред сред студенти от други факултети, слушаше, обмисляше какво да каже. От него очакват да си признае грешките, искат да чуят как ще се разкайва, с какво ще се оправдава. Съжаляваше ли той за това, което се случи? Да, съжаляваше. Можеше да не се заяжда с Азизян, можеше да пусне вестника такъв, какъвто са го издавали винаги. И тази история, която така неочаквано и нелепо нахлу в неговия живот и в живота на другарите му, нямаше да стане. И все пак трябваше да устои, да защити колегите си, да накара всички да го изслушат. Тук са не само Баулин, Лозгачов и Карев, тук са Янсон, Сиверски. Тук са другарите му, те му съчувствуват.

Залата притихна. Онези, които бяха излезли да пушат, се върнаха. Доста хора станаха от местата си, за да виждат по-добре.

— Предявени са ми тежки обвинения — започна Саша, — другарят Лозгачов употреби изрази, като политическа диверсия, антипартийна постъпка, злостни нападки…

— Правилно ги употреби! — извика някой от залата, сигурно Карев, но Саша реши да не обръща внимание на подвикванията.

Баулин почука с молива си по масата.

— Доцент Азизян не съумя да съчетае в своите лекции теоретичната част с практическата и така ни лиши от запознаване с важни раздели от материала — продължи Саша.

Азизян скочи, но Баулин го възпря с жест.

— За стенвестника. Преди всичко аз като комсорг нося пълната отговорност за този брой.

— Колко бил благороден! — развикаха се от залата. — Позьор!

— Именно аз казах, че не е нужна уводна статия, именно аз предложих да поместим епиграми и лично написах едната от тях. Тъй че колегите може да са сметнали това за указание.

— Указание? От кого сте го получили? — втренчен в Саша, попита Баулин.

В първия момент Саша не разбра въпроса. Но когато схвана смисъла му, отговори:

— Имате право да ми задавате всякакви въпроси, освен такива, които ме оскърбяват. Още не съм изключен.

— Ще те изключим, не се безпокой! — извикаха от залата. Сега вече със сигурност беше Карев.

— По-нататък. Уводна статия не написахме, защото не искахме да повтаряме онова, което излезе в многотиражката и във факултетския бюлетин. Там има по-квалифицирани журналисти…

— Ако съдим по епиграмата, ти дори си поет — насмешливо се обади Баулин.

— Драскач! — извикаха от залата.

— Допуснах грешка — продължи Саша, — трябваше да напишем уводна статия. Сега за епиграмите. В самите тях няма нищо лошо. Грешка беше, дето ги поместихме под портретите на ударниците. Това изопачи смисъла им.

— Защо ги поместихте?

— Мислехме да развеселим колегите по случай празника.

— Весело стана, няма що — съгласи се Баулин.

Всички се засмяха.

— Но — продължи Саша — аз отхвърлям категорично обвинението в политическа диверсия.

— Кажете, Панкратов, търсили ли сте от някого съдействие? — попита Баулин.

— Не.

Баулин погледна Глинска, после Саша.

— А от заместник народния комисар Будягин?

— Не.

— Защо тогава той се е застъпил за вас пред дирекцията на института?

На Саша не му се искаше да споменава името на Марк, но нямаше друг изход.

— Споделих всичко това с Рязанов, мой вуйчо, а той очевидно е споделил с Будягин.

— Очевидно… — насмешливо повтори Баулин. — Но нали Рязанов работи далеч на изток.

— Беше дошъл в Москва.

— Рязанов случайно е дошъл в Москва, вие случайно сте споделили с него, той случайно споделил с Будягин, Будягин случайно се обадил на Глинска… Не са ли прекалено много случайностите, Панкратов? Нямаше ли да бъде по-честно направо да кажете: Да, търсих обиколни пътища.

— Обясних ви как стана в действителност.

— Шикалкави! Неискрено! Нечестно!

Към Карев се бяха присъединили още няколко викачи.

— Имате ли да кажете още нещо?

— Казах всичко.

— Седнете.

Саша слезе от трибуната.

— Кой иска думата? — попита Баулин.

— Янсон! Янсон! Да говори Янсон!

Янсон със сърдита физиономия се качи на трибуната.

— Другари, въпросът, който обсъждаме, е много важен.

— И без да ни го казваш, знаем — развикаха се от залата.

— Но ние трябва да разграничим обективните резултати от субективните подбуди.

— То е едно и също!

— Недей философствува!

— Не, не е едно и също. Но позволете ми да довърша мисълта си…

— Не позволяваме! Стига!

Отново се изправи Сиверски.

— Другарю Баулин, призовете дезорганизаторите към ред. В такава обстановка не може да се работи.

Баулин се престори, че не е чул забележката. — Панкратов е заел аполитична и следователно дребнобуржоазна позиция — упорито продължи Янсон.

— Малко е! Малко е! — разкрещя се Карев.

— Почакайте, другари — намръщи се Янсон, — изслушайте…

— Няма какво да слушаме!

— За да наречем тези постъпки антипартийни, да ги наречем политическа диверсия, ние трябва да намерим у Панкратов преднамереност. Само при наличие на умисъл…

— Не го усуквай!

— За себе си кажи, за своята роля!

— И тъй, искал ли е Панкратов да нанесе вреда на делото на партията? Аз мисля, че не е имало съзнателно намерение.

— Примиренец! Замазва работите!

— Другарю Янсон — каза Баулин, — събранието ви моли да разкажете за собствената си роля в станалото.

— Не съм играл никаква роля. Аз не съм издавал вестника и не съм давал санкции за издаването му. Доцент Азизян се е обърнал към вас, а не към мен.

— А защо вие не свалихте вестника? — попита Баулин.

— Сигурно вие сте го видели пръв.

— А защо вие не сте го видели? Мисля, че сте по-близо? Янсон сви рамене.

— Ако придавате значение на това…

— Достатъчно! Стига!

Янсон постоя малко, отново сви рамене и си отиде на мястото.

Баулин не излезе на трибуната, заговори от масата на президиума. Само окачи сакото си на стола, остана по рубашка. Вече не се усмихваше, не се подхилваше, категорично отсичаше фразите:

— Панкратов е разчитал на безнаказаност. Разчитал е на високи покровители. Бил е сигурен, че партийната организация ще се стъписа пред техните имена. Но за партийната организация делото на партията, чистотата на партийната линия стои по-високо от всяко име, от всеки авторитет…

Той направи пауза в очакване на аплодисменти. На две три места се чуха нестройни ръкопляскания и Баулин, като се престори, че не разрешава да му аплодират, продължи:

— Срамна гледка са комсомолците Руночкин, Позднякова, Полужан, Ковальов. И тези хора скоро ще бъдат инженери, съветски специалисти. Ето какви беззъби, политически безпомощни хора е възпитал другарят Янсон. Ето защо те лесно се превръщат в марионетки в ръцете на класовия враг. Ето в какво обвиняваме Янсон. Вие, Янсон, сте създали почва, благоприятна за панкратовците… Дори тук се опитвате да го защитите. И това ни кара да бъдем нащрек.