Анатолий Рибаков
Децата на Арбат (24)

24.

Вратата след Будягин се затвори. Сталин остави книгата, стана, разходи се из стаята с лулата в ръка, спря до прозореца, погледна познатото жълто-бяло здание на Арсенала, медните оръдия по фасадата му.

Дипломатът от Мотовилиха! Не разоръжената Германия, а японските войски в Манджурия, в тила на нашия Далечен изток — ето я опасността. Колкото и да е ограничен, Будягин също го разбира. Пък и дойде тук не за да му каже за Хитлер. Дойде, за да му покаже, че в партията има сили със собствено мнение, запазили правото си да го имат и в необходимия момент да го противопоставят на неговото мнение. Дойде не по собствено решение, твърде е дребен за това. Дойде по поръка. По поръка на онези, които уж му помогнаха да разгроми противниците си, които уж му бяха, са и трябва да му бъдат опора, инак ще го отстранят така, както отстраниха онези. Те са убедени, че той дължи всичко на тях.

Дълбоко се заблуждават. Истинският вожд идва САМ, дължи своята власт САМО НА СЕБЕ СИ. Инак той не е вожд, а креатура. Не те избраха него, той избра тях. Не те го изтикаха напред, а той ги изтегли след себе си. Не те му помогнаха да се утвърди, а той ги издигна до висотите на държавната власт. Те станаха това, което са, само защото бяха до него.

На кого дължеше издигането си Ленин? На лондонските и женевските емигранти ли? На кого го е дължал Петър? На Меншиков? На Лефорт? Наследствеността на властта не променя нещата по същество. За да се извиси до положението на вожд, монархът трябва да унищожи обкръжението си, свикнало да вижда в него марионетка. Така е било с Петър, така е било с Грозни.

Той стана вожд не защото съумя да разгроми противниците си. Той разгроми противниците си, защото е вожд, именно нему е отредено да води страната. Противниците му не разбираха това и бяха разгромени, не го разбират дори сега и ще бъдат унищожени. Несполучилият претендент винаги е потенциален враг.

Историята избра него, защото само той знае тайната на върховната власт в тази страна, Единствен знае как да ръководи този народ, докрай познава неговите качества и недостатъци. Преди всичко — недостатъците.

Руският народ е народ колективистичен. Открай време форма на неговото съществуване е общината, в основата на неговия национален характер е поставено равенството. Това създава благоприятни условия за обществото, което той гради в Русия. В тактическо отношение непът беше правилна маневра, но „сериозно и задълго“ вече е грешка. Маневра беше временната сделка със селячеството с цел да се сдобият с хляб. „Сериозно и задълго“ — това е политика на фермерство, а фермерството е път към неравенство, което е противопоказано на народната психика. Сталин отиде до библиотеката, извади един том на Ленин с отбелязани страници, отново препрочете: „За да се постигне чрез непа участие в кооперацията на цялото население изобщо — за това вече се изисква цяла историческа епоха… Без всеобща грамотност, без достатъчна степен на разумност, без да сме научили в достатъчна степен населението да използува книжките и без материална основа за това, без известно подсигуряване, да речем, срещу слаба реколта, срещу глад и т.н. — без това няма да можем да постигнем нашата цел.“^[10]. Той затвори книгата, остави я на мястото й. Това е път на култивиране у селянина на чуждата му фермерска психика. А на фермера не му трябва диктатура на пролетариата. Фермерът, собственикът, индивидуалистът трябва да бъде задушен у руския селянин още в зародиш. Кооперативи ли? Да. Но такива, в които селянинът ще бъде обикновен работник. Той направи това и то беше втората революция в Русия, не по-малко значителна от Октомврийската: в Октомврийската революция селянинът беше на наша страна, при колективизацията бяхме врагове с него. Да, нужни са и книжки, и науки, и борба със слабите реколти… Всичко това е нужно. Ала не за да предшествува колективизацията, а върху основата на колективизацията. Той постъпи точно така: първо колективизацията, после културата.

Онова, което Ленин наричаше бюрократично извращение, е единствено възможната форма на управление. В нея се крие и опасност: бюрокрацията се стреми да застане между народа и върховната власт, опитва се да замени върховната власт. Този стремеж трябва безпощадно да се пресича. Апаратът е безотказен изпълнител на върховната воля, той трябва да бъде държан в страх, внушеният му страх ще се предава на народа.

Има ли той такъв апарат? Не! Няма! Апаратът, създаден в борбата за власт, все още не е инструмент на вожда, той се смята за съучастник в победата. Посещението на Будягин целеше да му го напомни.

Апаратът на истинския вожд — това е апаратът, който той си създава след идването си на власт. Този апарат не може да бъде вечен, постоянен, инак взаимовръзките в него ще се циментират здраво, той ще придобие монолитност и сила. Апаратът трябва от време на време да се разбърква като тесте карти, да се обновява, подменя.

Създаването на такъв апарат е задача, по-сложна от отстраняването на съперниците, апаратът представлява стотици хиляди хора, сплотени в организъм, свързани и споени отгоре до долу. Днешните членове на Политбюро вече не са онези хора, които се върнаха с Ленин от чужбина. Това са хора с връзки вътре в апарата, цели верижки, проточили се отгоре до долу. Достатъчно е да докоснеш една брънка, за да се раздрънчи цялата верига.

Има ли той доверие на своето обкръжение?

В политиката никой няма доверие на никого.

Най-много може да се разчита на Молотов, Каганович и Ворошилов: те не претендират за самостоятелност, добри изпълнители са. Доказаха, че са способни да провеждат необходимите акции, обвързаха се с тези акции, без него са нищо. Ворошилов може да му изменено ще се държи за него, страх го е от военните интелигенти, и най-вече от Тухачевски. В армията Ворошилов се опира на конниците — на Будьони, Тимошенко, Шчаденко, Городовиков, но и те не са сериозна подкрепа, времето на сабите мина.

Калинин и Андреев. Най-старият и най-младият член на Политбюро. Единият е на петдесет и девет, другият — на трийсет и девет. Кадри отдолу. Калинин го издигнаха селяните, Андреев — работниците, те ще бъдат с мнозинството.

И най сетне — онези, на които не може да разчита. Киров, Орджоникидзе, Косиор, Куйбишев, Рудзутак.

Тогава, по времето на онова писмо, тъй нареченото завещание, Ленин негласно бе препоръчал вместо него на поста генерален секретар да поставят Рудзутак. Възможно е Ленин да не се е съветвал по този въпрос с Рудзутак, да не е искал съгласието му. Редзутак се държи предпазливо. Няма сериозни връзки в апарата: след Лондонския конгрес почти десет години, до Февруарската революция, бе прекарал на каторга. И все пак той е човекът, с когото Ленин е искал да го замени. Това не бива да се забравя. Няма да го забрави и самият Рудзутак.

Куйбишев има дворянски произход, учил е в кадетски корпус. Човек на живота. Отдръпнал се е в личното, боледува, иска само да не го закачат. Добре работи, но в партията ще се намерят и други добре работещи хора.

Косиор идва веднъж и докато вървеше с него по коридора, току подтичваше наоколо — наляво, надясно. Защо подтичваше? Неискрен човек. Не заслужава доверие.

Орджоникидзе. Сложен въпрос. Единственият човек, който му е близък, запознаха се преди трийсет години в Тифлис. Но именно там е работата — прекалено отдавна го познава, в твърде различни ситуации го е виждал, смята се за негов съмишленик. А един вожд няма съмишленици, вождът има съратници. Апостоли се избират не измежду приятелите, а измежду учениците. Романтичен, простодушен, доверчив, твърде искрено вярва в това, което говори и върши — все опасни качества за един политик. След капитулацията на опозиционерите предлагаше да ги възстановят всичките наведнъж в партията Нима не разбираше, че хората, опълчвали се срещу него, трябва да бъдат унищожени? Народът трябва да знае, че онзи, който се опълчва срещу него, се опълчват срещу съветската власт. Защо той не пожела да унищожи враговете от съветската власт, когато тези врагове бяха не вън от партията, а вътре в нея? Това беше не грешка, а линия, желание да запази в партията негов противовес, стремеж и занапред да бъде арбитър, да има резерв, който в случай на нужда да насочи срещу него.

Доказателство за това е случаят с Ломинадзе. Серго знае за писмото на Ломинадзе до Шацкин, прехванато през трийсета година. Как реагира той? Сви рамене… „Хлапак…“ А какво пишеше за него този „хлапак“ в писмото си? В политиката няма хлапащини, политиката не е детска игра. Ломинадзе и Шацкин са се готвили за наследници, бързали са. А какво представлява Ломинадзе? Ако се беше родил три години по-рано, щеше да бъде в една компания с меншевиките, с Жордания, с Чхеидзе и Церетели, нали и те го смятаха за невежа. Тези грузински интелигенти бяха олицетворение на всичко най-лошо в грузинския национален характер: въобразяваха си, че са европейско островче на азиатския материк. Сега Ломинадзе е на Урал, но Серго продължава да го покровителствува. Случайно ли е това? Не е случайно. Ломинадзе е една от брънките на неговата политика.

Сам ли е Орджоникидзе в тази си политика? Не е сам. Двама са с обща политика, той и Киров. Неразделните другари и приятели! Когато идва в Москва, Киров отсяда само у Серго. Какво се крие зад тяхната нежна дружба? Какво ги обединява? Каква лична дружба може да съществува между политически дейци? Защо трябва двама членове на Политбюро да изпъкват сред останалите с дружбата си? И двамата са по на четирийсет и осем години, и двамата са били в Северен Кавказ и в Грузия, и двамата са членове на Политбюро от трийсета година — това все още не е причина за такава спойка. В дружбата няма равни. В дружбата е като в политиката: един води, другия го водят, един влияе, другият е под влияние. Главният в тази дружба е Киров. Честолюбив като всеки недоучен, демагог като всеки посредствен провинциален вестникар и като всички умели дърдорковци си има почитатели, които го смятат за пръв оратор на партията, едва ли не за „трибун на революцията“.

Като изпрати навремето Киров в Ленинград, Сталин искаше да покаже на ленинградчани, че Ленинград не е втора столица, а областен град в северозападната част на страната. Две столици не може да има, втората столица винаги е съперница на първата. Ленинградчани бяха свикнали с гръмки имена, а при тях от далечен Азербайджан дойде почти неизвестният Киров, дори не член на Политбюро. Питерските работници се перчат с революционното си минало, а им изпратиха човек, който преди революцията е бил обикновен служител в незначителното вестниче „Терек“. Изпратиха го като пришълец, спуснат отгоре, като изкоренител на опозиционната крамола. Предполагаше се, че ленинградчани няма да понесат това, че обстановката там ще се изостри и ще се породят условия за пълното ликвидиране на този вечно фрондиращ център.

За осем години Киров стана в Ленинград свой човек, „любимец“, сплоти около себе си партийната организация, укрепи значението на Ленинград именно като втори град в държавата, поощрява отколешния ленинградски сепаратизъм, смехотворната убеденост, че градът им е особен, че е единственият европейски град в Русия. Жаден е за популярност, парадира с простота. Живее на Каменоостровския проспект, в голям жилищен блок, населен със случайни хора, ходи на работа пеша, разкарва се из ленинградските улици, вози деца в колата си, играе с тях в двора на „котка и мишка“…

Съратникът трябва да се равнява по вожда. Начинът на живот на вожда — това е стилът на епохата, която той олицетворява, стилът на държавата, която ръководи. Като парадира със своята простота и достъпност, Киров хвърля предизвикателство към него, иска да подчертае, че Сталин живее в Кремъл, под охрана, не излиза на улицата, не играе с децата на „котка и мишка“, иска да подчертае, че Сталин се страхува от народа, а Киров не се страхува.

На Седемнайсетия конгрес Киров каза: „В Ленинград от старото останаха само славните революционни традиции на петербургските работници, всичко друго е ново…“

Не беше вярно! В Ленинград бе останало дореволюционното чиновничество, дворянството, буржоазната интелигенция, бяха останали латишите, естонците, финландците и немците — тези агенти на буржоазните разузнавателни служби, там живеят работници еснафи, които си въобразяват, че са извършили Октомврийската революция, там живеят десетките хиляди хора, подкрепили Зиновиев в неговата атака срещу партията. Ленинградската организация бе подкрепяла Зиновиев, комунистите и комсомолците бяха гласували за опозицията. Къде се дянаха те? Живи и здрави са и сега представляват мнозинството в ленинградската организация. Коренчета останаха, много коренчета. Защо Киров не иска да ги унищожи? Оправдава се с Чудов, с Комаров и други някои, дето се изказаха срещу Зиновиев. Ама защо се изказаха? Зиновиев нещо ги е засегнал, затова се изказаха. Бездарни типове! Зиновиев е разбирал това, препъвал ги е. И той ще ги препъва, тогава те ще мътят и неговата вода. Виж, другарят Киров обаче се заобикаля с такива хора.

И след всичко това как може да говори, че от старото са останали само революционните традиции?! Направо откровена защита на ленинградските опозиционери — открити и скрити, разобличени и спотаили се, умилкване пред ленинградските работници еснафи, желание още по-дълбоко да спечели техните симпатии, да покаже, че ги защитава от Сталин, опит да запази за себе си ленинградската крепост. Както и Серго, той му готви противовес. Обща тактика — обща политика. Те са намислили да измамят Сталин! Те не ще успеят да измамят Сталин! Колкото и да го славословят, колкото и да се кълнат в името му — няма да го измамят.

Миналата година прекара една седмица с Киров. С тях беше и Ворошилов. Ходиха на Беломорканал, разглеждаха пристанищата в Сорока, Мурманск и Ленинград. Почувствува сдържаното отношение на Киров към Беломор. А нали Северният морски път е излаз към Тихия океан, към тила на Япония. По този стратегически въпрос Киров е на друга позиция, той се ориентира не към Изтока, а към Запада — и това му е внушено от петербургчани, нали се смятат за европейци. На една и съща позиция са с Будягин. И следователно Будягин бе дошъл да го предупреди не само изобщо, но и конкретно.

Киров го бива да ти изиграе възторг, а по повод Беломорканал дори не се опита. Все гледаше да си мълчи. И все пак не се сдържа. Когато началникът на Мурманското пристанище показваше новия портален кран, Киров се опита да му разтълкува неговите обяснения, реши да изтъкне превъзходството си. Има си хас! Той е завършил занаятчийско училище, а не семинария, професионален механик е. Ама кой знае защо, през всичките тези двайсет години другарят Киров нито ден не е работил като механик. Във вестник „Терек“ явно му се е видяло по-чистичко. Нищо не е останало от неговото средно техническо образование, тъй че няма защо да вади на показ остарелите си и отдавна забравени знания. Ръководителят, който няма техническо образование, се стреми да разбере нещата, а ръководителят, който има повърхностни знания по въпроса, дърдори и се мъчи да поучава другите. Кого смята да поучава той?!

Тогава, онази вечер, Надя му крещеше: „Те мислят, че на тебе може да ти се повлияе за добро… Наивници! Не те познават! Невъзможно е да ти повлияе човек, ти си непоправим…“

ТЕ — бяха най-близките й приятели, Киров и Орджоникидзе. Те я изтормозиха! Те! Те!… Искаха да му влияят чрез нея, внушиха й недоверие към него. Използуваха тази политически ограничена жена, лишиха го дори от този тил, лишиха го от дом, от съпруга, от семейство, заобиколиха го и го удариха в гръб. Никога няма да им прости това. И нея си я биваше! Смъртта й също беше предизвикателство срещу него. И Надя беше от този проклет град, израсла бе там, до мозъка на костите беше петербургчанка, всичко в нея беше против него, а тези още задълбочиха нещата. На никого не бива да се вярва — дори на съпругата. Те искат да го оставят сам. Нищо! И сам може да се изправи срещу всички тях.

Да му влияят!… И Серго иска да му влияе… На него да влияе! Самонадеяни глупци!

Киров е полуинтелигент-разночинец и демагог. На Седемнайсетия конгрес — овации. Митингът на Червения площад в чест на конгреса — пак овации. А пред московчани трябва да говори член на Политбюро, който представлява ЦЯЛАТА партия, а не ленинградската областна организация. Не отказа. Говори. Не заслужава доверие!

Киров трябва да бъде прехвърлен в Москва. Тук ще му бъде пред очите, тук напълно ще се разкрие. И стига вече с тая втора столица.

Кого намислили да му пратят — Ваня Будягин! Не можаха да намерят по-умен човек. Още на първия въпрос за Рязанов той го хвана натясно: „Пятаков изпрати там комисия…“ Избегна отговора. Нали Рязанов поставил комисията под домашен арест, а после я върнал обратно в Москва. Защо крият това от него? Искат да скрият раздорите си, да покажат апарата си като единен и монолитен. Секретар на градския комитет при Рязанов е Ломинадзе, искат да скрият и неговата роля. Да скрият от него, от него, който знае всяка тяхна стъпка, всяка тяхна мисъл.

Арестът и отпращането на комисията са изключителен случай, Рязанов ще трябва да отговаря за това. Но този случай говори за сериозни процеси сред обкръжението на Орджоникидзе. Това е плесница за Орджоникидзе, макар комисията да е организирал Пятаков.

Опитаха се да скрият всичко това от него, за да локализират конфликта сами. Грешат. Той сам ще разреши въпроса.

Сталин се дръпна от прозореца, вдигна телефонната слушалка и нареди на Поскрьобишев да извика спешно Рязанов в Москва.