Анатолий Рибаков
Децата на Арбат (19)

19.

И отново е нощ. Отново металното изскърцване на резето събуди Саша. Беше дошъл вчерашният конвоен и те отново дълго крачиха по безбройните къси коридори. Отново на колана на конвойния подрънкаше връзката ключове, отново чукаше с ключа по дръжките на вратите или по металните перила на стълбата, предупреждавайки, че води затворник. Но сега Саша броеше изкачванията и слизанията и се убеди, че стигнаха до първия етаж. Зад отворената врата в края на коридора се чуваха гласове, дори смях, долавяше се присъствието на друг, не затворнически живот.

Този път Дяков не го освети с лампата, явно прилагаше този похват само при първото запознанство. Днес беше не във военна униформа, а с кафяво сако, облечено върху син пуловер. С кимане посочи на Саша стола и продължи да пише. Пишеше, препрочиташе, пак пишеше, без да обръща внимание на Саша, навел глава над бюрото. От Саша го делеше само масивният прибор за писане и също такова масивно преспапие. Саша си помисли, че като нищо би могъл да грабне преспапието и да строши главата на Дяков. На този стол сядат различни затворници, между тях може да се намери такъв, на когото ще хрумне да го стори. Всичко тук е предвидено, всяка стъпка, всяко движение, а това не е. Да не би да смятат, че никой не би се решил на такава постъпка? А може да има някакъв таен механизъм, който се задействува, щом докоснеш преспапието? Естествено оттук няма начин да избягаш, но човек може да стори това от отчаяние. И въпреки всичко Дяков не се страхува. Може пък истинските затворници да не ги разпитват тук?

Дяков събра изписаните листове и излезе от стаята, като остави вратата отворена. Беше с валенки, с прибрани вътре кафяви панталони. И понеже беше така дебело облечен, Саша със своите половинки веднага усети студа на циментовия под.

Всичко беше различно, съвсем различно от миналия път. Дяков сякаш беше зает с някаква по-важна и спешна работа и Саша, изглежда, бе доведен тук само защото Дяков го е извикал по-рано, когато още не е знаел, че ще бъде зает с друго. Цивилен и с валенки, той изглежда обикновен и неофициален, излиза и оставя Саша сам до бюрото, по което са пръснати разни книжа, не се страхува, че Саша може да надникне в тях, както не се страхува и че Саша ще го удари по главата с тежкото преспапие.

В коридора се затръшна врата, чуха се гласове, Дяков говореше с някого, после се върна, тромаво пристъпвайки с валенките си, затвори вратата, седна зад бюрото, порови в чекмеджето, извади тъничка папка — в нея бяха листовете от предишния разпит, после потърси нещо друго и така, както продължаваше да рови в чекмеджето, без да поглежда Саша, попита:

— Тъй, Панкратов, какво ще ми кажете днес?

Зададе този въпрос някак между другото, спокойно, дори дружелюбно, сякаш бе забравил за какво бяха разговаряли миналия път.

— Ами… вижте — подзе Саша.

— Аха! — Дяков най-сетне намери листа, който търсеше, и пак излезе с него.

После се върна и както беше прав, подреди листовете в чекмеджето, седна, отвори папката с делото на Саша.

— Тъй, Панкратов… Помислихте ли за онова, за което ви посъветвах?

— Да, помислих. Но не знам какво имате предвид.

— Лошо! — Дяков заклати глава. В гласа му пролича упрек, съжаление, дори съчувствие — ех, сам не се щадиш, братле!

Той се замисли, кимна към папката с делото.

— Искате да протакате ли?

— Не знам за какви контрареволюционни разговори ме питахте миналия път.

Дяков се намръщи.

— Не сте искрен, Панкратов. Искате да се занимаваме не със същественото, а с вашите институтски истории. Но дори в тях проявихте нечестност. Много неща скрихте. И това също показва какво представлявате.

— Какво съм скрил? — учуди се Саша.

В този момент в стаята влезе възрастен мъж с ескимоско лице, облечен в тъмносин костюм, който седеше добре на набитата му, дори възтежка фигура.

Дяков стана. Човекът с кимване предложи на Дяков да седне и също седна на стола до него.

— Продължавайте!

И втренчено погледна Саша: Саша разбра, че този е началник на Дяков, но в погледа му долови нещо повече от обикновения служебен интерес към поредния подследствен. У него плахо просветна надеждата, че този човек ще промени съдбата му.

— И тъй, Панкратов — каза Дяков, — докъде бяхме стигнали?

— Вие казвате, че съм скрил нещо. Какво съм скрил?

— Достатъчно е да се прегледат протоколите от партийното събрание. Дори сте прибягвали до ходатайството на високопоставени лица…

Дяков погледна Саша с очакване, изпитателно.

Тъй. Всичко е ясно. Цялата работа е в Марк, в Будягин или и в двамата. Намекът е ясен. Той нарочно не каза „високопоставени другари“, а „високопоставени лица“. И имената не каза. Не, да каже имената. От Саша няма да ги чуе.

— Кого имате предвид?

— Панкратов!…

Устните на Дяков се свиха в погнусена и укорна усмивчица.

— …Срамота, Панкратов! Не си играйте с нас на котка и мишка. Ние сме по-осведомени, отколкото си мислите. Искате нас да накарате да говорим, а ние искаме да говорите вие, това е във ваш интерес. За вас са ходатайствували Рязанов и Будягин, вие сам сте признали това на партийното събрание, а тук ни разигравате.

И пак — не „другарите Рязанов и Будягин“, а просто „Рязанов и Будягин“.

— Не съм прибягвал до ничии ходатайства — възрази Саша, — разказах на вуйчо си, Рязанов, всичко, но не съм го молил да се намесва. Той сам, без да зная аз, е помолил Будягин да се обади на директорката на института Глинска.

— Да допуснем, че е така — съгласи се Дяков. — Но защо не казахте това миналия път? Защо не посочихте точно тези имена? Споменахте маса хора. — Той извади от делото на Саша тясно листче, Саша не го бе видял по-рано. — Баулин, Лозгачов, Азизян, Ковальов, обаче не посочихте Рязанов и Будягин. Защо?

Саша трескаво мислеше. Сега всяка негова дума може да се окаже фатална и за Марк, и за Иван Григориевич. Цялата работа е в тях — ясно. В какво ги обвиняват?

— Не съм допускал, че е важно. Това са чисто роднински връзки. Дори не разбирам защо толкова ви интересуват.

Каза го твърдо, както човек говори за нещо, което не иска и няма да обсъжда. Дяков му сочи пътя, по който трябва да върви, но той няма да тръгне по този път.

Дяков го погледна, както се стори на Саша, внимателно, заинтересувано, дори някак боязливо.

— Пак вуйчо ви ли уреди Солц да разгледа вашия въпрос?

— Никой нищо не е уреждал. Аз сам отидох при Солц.

Дяков се поусмихна иронично.

— Хората с месеци чакат да ги приемат, а вие отидохте и готово: веднага ви прие, веднага разгледа въпроса ви. Кой ще ви повярва, Панкратов?

— И все пак е така — каза Саша, — така се случи. Влязох в кабинета, той ме видя, попита какво искам…

— Помогна ви щастливата случайност?

— Може би… Нима нямах право да се обърна към ЦКК? Нима моят вуйчо е нямал право да ходатайствува за мен? Каква вина имам аз? И за това ли ме държите тук? За нищо и никакво!

По лицето на Дяков се плъзна лека гримаса. Но той нищо не каза, само извъртя очи към началника си, сякаш го приканваше да се убеди с какъв човек си има работа той, Дяков, а може би очакваше онзи да каже нещо. Но човекът с ескимоското лице нищо не каза, тежко се надигна и излезе.

Дяков се навъси и вече с друг тон заяви:

— Вашата вина е, че сте неискрен, нечестен пред партията. Скрихте и много други неща. Посочихте своите обвинители, но нито веднъж не споменахте кои са били защитниците ви. При това в разглеждането на вашия въпрос са вземали участие много хора… Да речем, същият този Криворучко…

Саша почувствува опасност. Провалът можеше да дойде от най-неочаквана посока. За Марк и Будягин е ясно, той не може да каже нищо компрометиращо за тях и няма да каже. Но Криворучко… „Този готвач ще готви лютиви гозби…“ Криворучко каза това за Сталин. Ако цитира тези негови думи, Саша не само ще се оплете повече, но и ще предаде Криворучко. Ако пък премълчи, ще тръгне по пътя на неискреността и лъжата.

— Бил съм при него два пъти. Първия път той ми сложи печат на документите за изключването, втория път оформи възстановяването ми.

Дяков се засмя.

— Ту ви изключват, ту ви възстановяват, ту пък попадате в затвора… И нищо ли не ви е казвал?

— Стори ми се потиснат, нали го изключиха от партията.

— И вас са ви изключили. Нима той не намери какво да ви каже?

Дяков все така не откъсваше поглед от него. Знае ли нещо, досеща ли се или пък опипва, почувствувал колебанието му?

— Никак ли не изрази отношението си към обстоятелството, че са ви изключили, а после са ви възстановили? — настояваше Дяков. — Нима дори нищо не ви попита? Още повече че на заседанието на партийното бюро сте го защитавали?

— Просто му разказах как стана всичко…

— Ето, виждате ли?… И той просто удари печата.

Не, не бива да се поддава! Опипва, поставя клопки, отвлича вниманието му от същественото, от Марк и Будягин, оплита го…

— Никакъв по-особен разговор не можеше да има. Той е заместник-директор, а аз обикновен студент.

Дяков го пронизваше с очи.

— Ние имаме сведения, че Криворучко с други студенти е водил антипартийни разговори. А на вас, човек онеправдан, при това човек, който го е защитавал, нищо да не каже. Странно!…

Криворучко се познава с Марк, поръча да му предаде поздрави. Не, не бива да казва това.

— Така беше — каза Саша.

Дяков все не откъсваше очи от Саша и внезапно злорада усмивка се разля по лицето му. С тази злорада усмивка той дръпна към себе си чиста бланка за протокол на разпита.

— Добре, ние сме хора търпеливи, ще почакаме кога най сетне ще решите да бъдете честен, кога ще си спомните това, което трябва да си спомните.

 

Този път записаното от Дяков започваше с думите: „Като допълнение към показанията, които дадох по-рано…“ — и съдържаше признанието на Саша, че е ходил в кабинета на Криворучко и се е изказвал пред партийното бюро в негова защита, а Янсон и Сиверски са защитавали Саша. За Марк и Будягин в протокола нямаше нито дума.

Всичко беше записано правилно, но както и миналия път, нещо навяваше на Саша смътно чувство за опасност. Каква беше тази опасност, не можеше да схване. Само поиска да се добави, че е ходил при Криворучко по работа.

— Вие сте студент, ясно е, че сте ходили по работа.

„Ех, карай да върви!“ И Саша подписа протокола.

— Не получавам колети от майка си, това ме безпокои. Освен това моля да получавам вестници и книги от библиотеката.

Дяков поклати глава.

— Докато се води следствие, нищо не ви се разрешава. Ако се държахте по-откровено, щяхме да приключим всичко и тогава щяхте да получите това, за което молите. И имайте предвид, Панкратов, следващата ни среща ще бъде последна — той вдигна пръст към тавана — и на мен ми държат сметка. А аз искам да приключа следствието благоприятно за вас. Не изпускайте тази възможност.

 

Или Марк, или Иван Григориевич, или и двамата. Честни, предани на партията комунисти! Слабо познава Будягин, но познава добре Марк, може да гарантира за него, дори не допуска мисълта за някаква негова вина. Едно арестуване на Марк би било същото недоразумение, както и неговото, дори по-голямо: той поне забърка тая глупава каша в института. Марк в нищо не може да бъде обвинен: голям инженер, прекрасен стопански деец, безкористен човек, истински комунист, целият му живот е работа, работа и само работа. И него да са затворили? Може да е някъде наблизо, в същия коридор, до неговата килия? Марк, този късоглед човек с болно сърце, тук, в също такава килия?

Не знае за никаква вина на Марк, убеден е в неговата честност. И дори да сметнат, че прикрива Рязанов, нека! Готов е да сподели участта на Марк. Случило се, струпало се всичко наведнъж, какво да се прави, трябва да издържи, ще дойде време, когато и той, и Марк ще докажат невинността си.

Всичко е ясно, какво да си блъска главата. Той е честен пред партията, нищо не крие, не премълчава, не може да каже нищо лошо за Марк. Край. Точка.

Само едно го измъчваше… Криворучко… Единственото място, в което се чувствуваше уязвим. Каквото и да говорим, премълча за него. Може да е нещо маловажно, несъществено, но го премълча. Искаше съвестта му да е чиста. Криворучко пречеше на чувството му за чистота и яснота.

Следобед дойде непознат надзирател с лист хартия и молив.

— Пишете поръчка за библиотеката.

Библиотеката му е разрешена! Саша не знаеше колко книги може да вземе и докога. Ала не издаде неосведомеността си. Персоналът уважава повече опитните, отколкото неопитните затворници.

Толстой — „Война и мир“, Гогол — „Мъртви души“, Балзак — „Изгубени илюзии“, Стендал — „Пармският манастир“, последните броеве на списанията „Красная новь“, „Новый мир“, „Октябрь“, „Молодая гвардия“, „Звезда“… Пишеше, без да се замисля, нямаше време за мислене, човекът чакаше, затворникът трябва предварително да е решил какво иска, пишеше каквото му хрумнеше, важното беше да получи книги, по-дебели книги, та да му стигнат до следващия път, а не се знаеше кога щеше да дойде той.

Само едно заглавие поиска обмислено — „Наказателно-процесуалния кодекс“. Няма да го получи. И все пак написа: „Наказателно-процесуален кодекс на РСФСР“, та поне с това да изрази протест срещу положението си.

Защо Дяков му разреши да получава книги? Иска да го предразположи? В негов интерес е престоят на Саша тук да бъде непоносим, така ще го принуди да направи признания. Страх го е да не наруши закона, според който книгите са разрешени? Съжаление? Когато обвиняваш някого в контрареволюция, няма място за съжаление. Може да е станало независимо от Дяков, както беше с извънредните къпания? Жалко. Ще открият грешката и няма да му донесат книгите.

На другия ден обаче дойде друг надзирател, носеше пакет, обвит с чисто бяло парче плат с жълти следи от изгаряния. Саша веднага позна това парче, вкъщи през него си гладеше панталоните. Значи разрешени са не само книгите, но и колетите.

— Име?

— Панкратов.

— Подпишете тук.

Надзирателят му подаде описа на колета и късче молив. Описът беше направен от майка му едро, нечетливо и само думата „шоколад“ беше добавена с непознат, ясен, сякаш калиграфски почерк. Половината от описа бе плътно задраскана с химически молив.

Саша опипваше кесиите и пакетите, грижливо подредени от майка му, а после разхвърляни от чужди ръце… Един бял хляб, кашкавал, варено месо, салам — всичко беше разрязано на парченца при огледа, масло в пергаментова хартия, захар, един чифт бельо, чорапи, носни кърпи. И тъй, майка му е жива, издържала е, знае къде е.

— Мога ли да пратя бельо?

— Завийте го.

Той зави мръсното бельо в парчето плат. Това обгорено с ютията парче плат му донесе мириса на дома, на неговия дом.

— Пишете какво искате.

На гърба на листа Саша написа: „Получих всичко. Не изпращай нищо освен бял хляб, месо и бельо. Всичко е наред, здрав съм, целувам те. Саша.“

— Моливчето! — напомни му надзирателят.