Анатолий Рибаков
Децата на Арбат (20)

20.

Софя Александровна докосва, опипва, препрочита десетки, стотици, хиляди пъти това късче хартия — символ на страданията на сина й, на горчивата му съдба, но и вестоносец, че той е жив. Показва го на всички: на Михаил Юриевич, на съседката Галя, на Милица Петровна, на сестрите си, на Варя Иванова и на Макс Костин… От нищо нямам нужда, всичко е наред, здрав съм, целувам те… Тези думи можеше да напише само той, нейното добро и мъжествено момче.

Сега всичко придоби нов смисъл. Омачканото листче, бельото с миризмата на затвора, месото и хлябът, които искаше той, тези зрими подробности бяха й липсвали по-рано, за да си го представи жив. Вечерите и нощите вече не бяха така самотни — тя е до него, знае всяка негова минута, чувствува всяко негово движение. Болеше ли я сърцето — значи той боледуваше; не можеше ли да заспи — той лежеше на затворническия си нар с отворени очи; спохождаха ли я пристъпи на мъчителен страх — него го водеха на разпит и той се измъчваше, луташе в мислите си и страдаше. Тя си спомни как веднъж, много отдавна, го наказа, защото не я пускаше да иде на театър, тогава той плака не от болка, а от обида, тя го унижи, него, мъничкия. Сега го удря животът.

Марк бе говорил за Саша с високопоставени и влиятелни хора. Тя вярваше на Марк той не лъжеше, не успокояваше, той бе направил всичко, което бе могъл. И все пак повече, отколкото на Марк, тя вярваше на жените от опашките пред затворите. Там всичко беше ясно, просто, справедливо. Тези слаби жени имаха силата да защитават своите близки, сгряваха ги с топлината си, която губеха, докато чакаха на студа, утоляваха глада им с нищожния залък, който откъсваха от оскъдните си дажби, през дебелите каменни стени им изпращаха своята любов и надежда. Сега Софя Александровна мислеше без страх за опашките пред затвора: там не се чувствуваше самотна. Това не намали страданията й, но премахна острото чувство за изключителност. Тя трябва да върши същото, което правят другите. Светът, който по-рано й изглеждаше страшен, искаше от нея да действува, а действието потиска страха. Жените я научиха как да намери Саша, как да предаде колетче и какво да сложи в него, към кого да се обръща, на кого и какво да пише. Именно адресите, които й даваха те, излизаха верни. Издействува да я приеме прокурорът по надзора над органите на ОГПУ. „Когато следствието приключи, ще научите резултата“ — отговорът, който те й бяха предсказали и който въпреки това беше важен: сега прокурорът ще обърне внимание на делото на Саша, това може да промени много неща. Жените от опашките знаеха какво трябва да се прави, ако осъдят Саша, знаеха целия път и този път бе път на живота, хората вървяха по него — и това я успокояваше повече, отколкото надеждите и обещанията. Къде ще го изпратят — зависи от това дали Саша ще се сети да поиска медицински преглед, той има слаби бронхи, може да си издействува Приволжието вместо Сибир. Ако й се обадят и й кажат да приготви топли дрехи, това означава Сибир или Севера, а ако не й кажат — значи в Средна Азия.

И когато дойде домоуправителят Виктор Иванович Носов, тя беше готова, бяха я предупредили, че ще запечатат стаята на Саша, трябва да го стори домоуправителят, макар че сигурно ще се чувствува неудобно. Страх я беше само, че той от смущение ще се държи грубо и си беше приготвила специална фраза, ако се случеше така.

„Виктор Иванович — смяташе да му каже, — ако ми говорите спокойно, ще ви разбера по-добре.“

Но Виктор Иванович не се държа грубо.

— Такъв е редът, Софя Александровна. Когато му дойде времето, ще я разпечатаме. И вие ще сте по-спокойна. Нали знаете какви са хората, намести ли се някой вътре, после иди, че го гони. Ако искате да пренесете някои мебели, ще ви пратя портиера. А каквото не ви трябва, оставете го, стаята си е ваша.

Той й намекваше, че не бива да изважда всички мебели, Софя Александровна и без това го разбираше: докато в стаята има мебели, никой не може да се настани в нея самоволно. Но не пожела портиерът да й помогне — трябваше да му плати, а нямаше пари.

Тя освободи не общата стая, в която по-рано спеше и учеше Саша, а своята спалня. Трябваше да изнесе оттам всичко, което й беше нужно, а да премести в спалнята бюрото, дивана, закачалката.

Точно когато разместваше, дойде Варя. Бързо си съблече палтото и се захвана да помага — пренасяше купчинките бельо, роклите, килимчетата, възглавниците, одеялата, нищо не изпускаше, нищо не губеше, точно знаеше кое къде да сложи и подреждаше така, че за всичко да има място.

На Софя Александровна й беше приятно, че това момиче й помага, и самото то й харесваше. Понякога си мислеше, че може би не е хубаво да въвлича Варя в своя живот, в своето нещастие, ала съчувствието на Варя, нейният стремеж да помогне бяха толкова непоколебими, че Софя Александровна не можеше да си представи как ще я отстрани.

И сега благодарение на помощта на това момиче работата им приличаше на обикновено шетане, на обикновено разместване на мебели и за да запази тази илюзия, Софя Александровна нищо не й говореше. Ала усещаше, че мъжеството я напуска. Съпругът й я остави, затвориха сина й, отнемат й стаята… Отдавна трябваше да даде тази стая на Саша. Вече бе мъж, било му е неудобно в общата стая, а тя не му я предложи, не искаше да се лиши от удобството. Колко егоистично от нейна страна! А той не отваряше дума за това, нейното скъпо, скромно момче.

Не можаха да разглобят железния креват, едното краче на гардероба се счупи, скринът не щеше дори да помръдне, макар че извадиха чекмеджетата.

Михаил Юриевич си дойде от работа, довтаса и съседката Галя, те помогнаха да преместят гардероба и скрина, разглобиха кревата, пренесоха в малката стая дивана, на който спеше Саша, неговото бюро и етажерката. Софя Александровна подреди приборите за писане, сложи няколко книги на Саша, окачи перденце.

Варя си тръгна от Софя Александровна, когато свършиха всичко, макар да знаеше, че вкъщи я чака Серафим, същият онзи младичък курсант, когото Макс беше довел на Нова година.

Този Серафим — виж го ти колко е бърз — се обади на Варя по телефона още на другия ден и й определи среща на Арбатския площад. Тя тръгна ей тъй, на шега, взе Зоя и още едно момиче. Приятелките й останаха на отсрещния тротоар, видяха как до Варя приближи младичък военен, как двамата тръгнаха по Арбат. Момичетата също вървяха по другия тротоар, правеха й знаци, които тя не разбираше, и тя им правеше знаци, които те също не разбираха. Серафим я покани на танцова забава в Дома на Червената армия. Варя не можеше да отиде тази вечер, имаше билет за кино. Но знаеше колко е трудно да идеш на забава в Дома на Червената армия, затова обеща на Серафим за следващата събота. Серафим играеше всички модерни танци, започнаха да ходят там всяка седмица, приятелките й заблазяваха.

Варя се примири със смешното му име, единият от братята Знаменски^[7] също се казваше Серафим. Вярно, не беше като момчетата от техния двор — кореняците московчани, арбатчаните — стеснително провинциалистче. Но той я ухажваше сериозно, това ласкаеше Варя, тя се чувствуваше голяма, пък и Нинка не можеше да има нищо против дружбата им, нали Серафим беше приятел на нейния Макс, а Макс не може да има лоши приятели.

Вкъщи Нина посрещна Варя със сърдит поглед: вече цял час Серафим скучаеше на дивана с книга в ръце, шумоленето на страниците дразнеше Нина, пречеше й да работи — тя поправяше ученически тетрадки. И нейният укорен поглед означаваше: „Щом си определила среща на човека, прибирай се навреме, не съм длъжна да забавлявам кавалерите ти.“

Варя не захвана да й обяснява защо бе закъсняла. Ще и каже после. А сега нареди на Серафим да излезе в коридора: трябваше да се преоблече.

Огледалото беше окачено на вратата на гардероба. Варя отвори вратата така, че да стои не с гръб, а странично към светлината, и започна да се преоблича. Това също ядоса Нина, нали и без това беше с хубава рокля, можеше да иде с нея. И как само си обува чорапа! Изопва си крака и чак примира, любува се на себе си. Ами този навик да снове из стаята почти гола, откъде ли се е взел пък той?! На шестнайсет години!

— Не забравяй, че те чакат.

— Да — кротко отговори Варя. И все така кротко попита: — Ще ми дадеш ли обувките си за тази вечер?

На Нина не й се даваха единствените официални обувки, но тя нямаше търпение да чака Варя най сетне да се махне.

— Вземи ги.

Варя извади обувките, дълго ги оглежда и опипва, а когато ги обу, пак ги заоглежда, изопна крак и пак му се залюбува. Най-сетне приключи с обличането, отвори вратата.

— Влез, Серафиме.

Чак когато си облече палтото, върза шала и се огледа в огледалото, Варя се обърна към сестра си.

— Бях у Софя Александровна. Помагах й да размести мебелите. Стаята на Саша се запечатва.

Варя нанесе удара на Нина инстинктивно, но точно: Нина научава от нея дори онова, което става в дома на Саша.

Разбира се, нито Нина, нито който и да било може да помогне на Саша. Какво да сторят? Без да знаят в какво е обвинен! И все пак тя е виновна пред Саша дори затова, че е на свобода, а той е в затвора. Най-добрият измежду тях! И всички си мълчат. Нина се бе надявала, че недоразумението ще се изясни, но щом са запечатали стаята, значи няма да го освободят. Тогава какво? Да признаят, че Саша е враг на съветската власт? Да се отрекат от него? Те изоставиха Саша в нещастието му, отдръпнаха се. Веднъж тя се бе отбила у Софя Александровна, за да изрази съчувствието си — на кого е притрябвало нейното съчувствие?!

Да напише писмо… Да събере подписите на съучениците, нали Саша им беше комсомолски секретар, да напише, че всички гарантират за него. Макс ще подпише, и Вадим, и Лена, и другите. И директорът на училището им, и учителите, които познаваха Саша. Нина преподаваше в същото училище, където някога бяха учили със Саша, и се надяваше, че ще успее да събере подписи. Юрка няма да подпише, да върви по дяволите. Тя се обади на Лена и Вадим, уговориха се утре да се съберат у Лена. После слезе у майката на Макс и я помоли да му предаде утре, когато си дойде в градски отпуск, да й се обади.

Тъжна среща беше. Лена мълчеше, загръщаше се в шала. Да подпише писмото — готова е. И Макс изглеждаше тъжен. Знаеше, че писмото е безполезно, разбираше какви последствия би имала подобна стъпка, но не искаше да откаже, да не би Нина да си помисли, че е страхливец. Само Вадим каза:

— Ама вижте, каква работа ще свърши това писмо? Ще помогне ли на Саша? Ами ако навреди, ако усложни работата? Ще ни извикат: Какво знаете за Панкратов? В училище той беше добър комсомолец. А това е било преди шест години. Какъв е сега? Знаете ли какво се е случило в института? Разказвал ли ви е? Какво ви е разказвал? А после ще извикат Саша: „Какво сте казали на съучениците си?“ Аз не поставям под съмнение честността на Саша. Просто искам да си представя какво би станало.

— Да оставим Саша на произвола на съдбата ли? — попита Нина.

— Защо на произвола на съдбата? Нали хората водят следствие. Какви основания имаме да смятаме, че изводите ще бъдат неправилни? Да, ние познаваме Саша, но и те сигурно са изискали характеристики за него. И са го арестували не защото е Саша Панкратов, а защото се е случило нещо нередно. А ние не знаем какво.

— Ние трябва да го подкрепим — каза Нина.

— Разсъждавай трезво — възрази Вадим. — Саша дори няма да научи за нашето писмо. Напротив, ще започнат да го разпитват за всеки от нас и това само ще го затрудни.

— Страхуваш се, че и за тебе ще попитат, така ли?

— От нищо не се страхувам — пламна Вадим.

Всички разбраха, че Вадим е прав. И Нина разбираше, но има нещо по-висше и по-важно от това разбиране. И има още нещо, болезнено и срамно — те се страхуваха от последствията. И да преодолеят този страх беше по-трудно, отколкото да изпратят писмото.

— Защо не се посъветваш с татко? — каза Лена.

— Точно така! — подзе Нина с тайната надежда, че Иван Григориевич ще се намеси и ще помогне на Саша.

Тази мисъл хареса и на Вадим: Иван Григориевич ще ги разубеди, ще им каже да не пращат такова безразсъдно писмо. Той, Вадим, и без това няма да го подпише, вече твърдо е решил. Само Максим със своя трезв селски разум разбираше, че не бива да поставят Иван Григориевич в неудобно положение.

— Знам ли — изказа съмнението си Максим, — мисля, че ние сами трябва да решим.

— Но можем да се посъветваме — категорично възрази Нина.

За чая в трапезарията излязоха Иван Григориевич и Ашхен Степановна.

— Татко — каза Лена, — как да помогнем на Саша?

— Че какво можете да направите вие?

— Искаме да напишем писмо до ОГПУ. Будягин се навъси.

— На кого е притрябвало вашето писмо?

— Но нали трябва да предприемем нещо — каза Нина.

— И без вас ще се ориентират — ядосано отговори Будягин.