Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Децата на Арбат (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Дети Арбата, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 27 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
nextvasko (2008)
Корекция
ira999 (2008)

Издание:

Анатолий Рибаков. Децата на Арбат

Издателство „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1988

 

Редактор: Пенка Кънева

Художник: Божидар Икономов

Художник-редактор: Веселин Христов

Технически редактор: Васко Вергилов

Коректори: Жанета Желязкова, Таня Кръстева, Донка Симеонова, Мая Поборникова

 

Руска, 1 издание

ЕКП 07/9536375611/5617–183–88

Издателски № 2648. Формат 60х90/16

Издателски коли 30,50. Условно издателски коли 36,39

Дадена за набор на 29.XII.1987 г. Излязла от печат на 30.III.1988 г.

Печат и подвързия Д.П. „Д. Благоев“

Цена 4,78 лв.

 

Анатолий Рыбаков. Дети Арбата. Журнал „Дружба народов“, № 4, 5, 6/1987 г.

Лев Аннинский. Отцы и сыны. Журнал „Октябрь“, № 10/1987 г.

История

  1. — Добавяне

16.

Родителите на Шарок не обичаха семейство Панкратови. Не обичаха бащата — инженер, майката — „прекалено образована“, а най-вече вуйчото — един от онези, началствата. На двора майката на Саша сядаше при „интелигентните“, а майката на Шарок — при портиерките и чистачките. Арестуването на Саша те изкоментираха така: началствата се хапят, дай боже да си прегризят гърлата.

Но Юра Шарок не можеше да остане безучастен към арестуването на Саша. Колкото и да е, от една компания бяха.

А какво го свързваше него с тази компания? Не са истински приятели, те само го търпят, истеричката Нина, мухльото Максим, дърдоркото Вадим. Сега те ще оплакват Саша — той обаче не.

Лена… Добра женичка, приятна, чиста, но чужда. И не е за съпруга. Какво умее тя? Да вари кафе? Гледа уж да му угоди, ама той само се дразни от несръчността й. Освен това са връстници. Я какъв е баща му на шейсет! А тя още на четирийсет ще стане дебела като майка си, Ашхен Степановна. Сталин е недоволен от Будягин, Лена сама му го каза. А той добре знае какво значи „Сталин е недоволен“, как свършва такова недоволство. Домът на Съветите, луксозният апартамент — всичко е илюзия. Будягин му прочете нотация за съветското право, но какво ли разбира от него? Изостанал е с тази негова наивна партийна съвест. На сцената излезе сила, която огъва и по-яки дъбове. Как ли ще изглежда в очите на баща си, ако Будягин изгори? На ти една щерка на народен комисар!

Стига! Москва е пълна с хубави момичета. Вика Марасевич — само чака да й свирне. Ами Варка Иванова! Момиче един път!

Цяла седмица не потърси Лена. Тя ще го потърси. Ами добре, така ще и отговори, че повече няма да го търси. Но когато чу по телефона гласа й: „Юрочка, къде се изгуби?“ — притесни се, замънка, че е зает, готви дипломна работа, действува за разпределението си, прибира се към дванайсет, а в института има само един автомат, че и той развален.

Тя закри слушалката с длан.

— Затъжих се.

— Щом се освободя, ще ти се обадя. Може би другата седмица. Не й се обади нито другата седмица, нито следващата. Изобщо няма да се обади. Никакви обяснения! Но се обади отново Лена.

— Юра, трябва да те видя.

— Казах: щом се освободя, ще се обадя.

— Трябва да те видя спешно.

— Добре — ядосано отговори той. — В девет пред Художествения театър.

 

Обиколиха Арбатския площад и тръгнаха по Никитския булевард. Беше лют студ. Лена беше с кожухче, с червени плетени ръкавички, с кръгла кожена шапчица, нахлупена върху вълнен шал, който закриваше ушите й. Високите боти плътно обхващаха пълните й стройни прасци, това винаги вълнуваше Юра. И този познат парфюм. Може би днес… за последен път? Че то бива ли да скитат из улиците в тоя студ?

— Саша! Какъв ужас! — каза Лена. Той сви рамене.

— Арестували са го…

— Не ти ли е жал за него?

— Не е въпросът дали ми е жал. Той презира всички. И аз му нямам вяра, не, нямам му вяра.

— На Саша нямаш вяра?!

— Когато ме приемахте в комсомола, Саша каза: Аз нямам вяра на Шарок. Тогава никой не се засегна. А когато аз казвам — нямам му вяра, това ви възмущава.

Тя се стъписа, уплашена от гнева му.

— Повярвай ми, всички приятели имат добро отношение към теб.

— Това е снизхождение. И твоето е снизхождение.

Тя го погледна объркано. Иска да се скарат, не й се обади две седмици. И не посмя да му каже онова, заради което бе дошла.

В мълчание стигнаха до Никитските врати.

— Да се върнем обратно?

— Да идем до паметника на Пушкин. Кажи как вървят твоите работи.

Той сви рамене, какво да й разказва, омръзнало му е.

— Какво става с разпределението?

— Нищо.

Побелелият от снега Пушкин се издигаше над площада.

— Да поседнем. Уморих се.

Юра с недоволна физиономия почисти за нея снега от скамейката. А той ще постои прав, ще стои ей така и ще гледа към Страстния манастир… Не чу, а почувствува как тя тревожно си пое дъх.

— Юра, аз съм бременна…

— Сигурна ли си?

— Да.

— Може да е само закъснение?

— Вече от две седмици.

Тъкмо тези две седмици, през които не бяха се виждали. Преди две седмици щяха да измислят нещо, а сега аборт… Но как се е случило това? Той толкова внимаваше. Пък и тя няма ли си някакви чужбински хапове, таблетки за такива случаи?

— Вземала ли си някакви мерки?

— Исках да се посъветвам с тебе.

— Аз не съм лекар.

Мрачно, с такъв вид, сякаш Лена беше забременяла само за да му създава неприятности, добави:

— Не искам да вляза във вашето семейство по такъв начин. Тя се оживи.

— Какво значение има?

— Трябва да почакаме.

Той седна до нея, взе ръката й, намери ивичката топла кожа между ръкавицата и ръкава. Само да се съгласи, само да не се заинати.

— Разбери, институтът, разпределението, всичко е неуредено, неясно… И това със Саша. Не може да го зачеркнем от компанията си… Всичко се усложни и не бива да го усложняваме още повече. Не е моментът сега. Операцията е неприятна, знам, но е само няколко минути. Да потърпим, да почакаме, ще имаме деца. И моите родители… Те са хора със стари разбирания: първо гражданското, после детето. Вярно, еснафщина е, но не искам да плъзнат клюки, това обижда, ти трябва да разбереш.

— Разбирам — оклюмано каза Лена.

— Да вървим, че ще измръзнеш.

Той стана, подаде й ръка и не се стърпя, бързо огледа фигурата й, макар да разбираше, че две седмици са нищо. И все пак му се стори, че е напълняла, че тежко се надигна от скамейката. Обзе го страх от това, което е можело да се случи. След седем или осем месеца, без дори да подозира, щеше да стане баща. А това е за цял живот.

Тя се усмихна срамежливо.

— Засега нищо не личи.

Такава нощ още не бяха прекарвали. Тя се съгласи да абортира заради него, той е най-скъп за нея на този свят. Покорството й го трогваше, изпълваше го с гордост, той беше нежен с нея, стремеше се още повече да я предразположи и привърже към себе си, да я направи съвсем послушна. Всичко на света се повтаря и ще се повтаря милиони пъти, не е тя първата, не е и последната, това е нещо обикновено за жените. Майка му е направила седем аборта, в тяхното село бременните моми скачат от портата и нищо им няма. Защо да си усложняват живота, през лятото ще идат в Сочи, разправят, че сега бил прекрасен курорт, поне ще види морето, какво е виждал той, освен Москва? Лена си е добре — обиколила е света, а той?

Юра засегна нейната най-чувствителна струна, аргументите му й се видяха изпълнени с ясни, трезви, народни разбирания. Наистина бива ли сега да го товари с деца, с грижи, с това няма да го привърже, само ще го отблъсне. Няма да му пречи, той никога за нищо не ще може да я упрекне. И за бременността си му каза просто така, с кого друг да сподели? Нека не мисли за това, да не се тревожи.

Случилото се ги сближи. Той за пръв път беше толкова мил, искрен и толкова слаб. Тя за пръв път го видя объркан, уплашен, сърцето й се изпълни с жал към него, обичаше го още по-силно. На сутринта той дремеше с ръка, отпусната върху гърдите й, а тя пазеше съня му. По-рано той не я оставяше вкъщи, отпращаше я незабелязано, нощем, а този път не я пусна. И когато най сетне я пусна, изпрати я до вратата не както друг път, на пръсти, а открито, високо разговаряше с нея, не мислеше за скърцането на вратите, за шума от ключалката, усмихна се, притисна буза до нейната буза.

И портиерът не я гледаше с подозрение, прие подадената рубла не като нещо задължително, а с благодарност: „Благодаря.“ Токчетата й затропаха по Арбат спокойно и уверено, тя вървеше по неговата улица, по своята улица. И едва когато наближи Арбатския площад, се сети, че когато слизаше по стълбището, мина покрай жилището на Саша. Защо чак сега се сети за това? Всичко ли забрави покрай любовта си? А Софя Александровна лежи нощем сама с отворени очи и мисли как ли е сега Саша…

 

Три дена в болницата не могат да се запазят в тайна. Будягини и сега могат да изтръгнат от нея истината, от майка трудно се скрива, майките разбират от тези неща. Ленка не умее да лъже, пък и защо да лъже, това е недостойно. А от кого е — ще се сетят. И ще я разубедят: роди си, ще минем и без твоя Шарок.

Какво ли може да й хрумне? Юра се обаждаше на Лена в службата, говореше мило с нея, но в гласа му се долавяше умора — работа, грижи, да не вземе и тя да му досажда със своите работи и грижи. Обикновените арбатски момичета никога не му причиняваха подобни неприятности, сами вземаха мерки… Оцет? Калиев перманганат? Хинин?! Това не го интересуваше. А тази глезла, мамина щерка, нищо не знае, нищо не умее, чужбинска госпожица, дявол да я вземе! Ако сега не се откачи от нея, никога няма да се откачи. Как пък не можа да пометне! Колко хора се подхлъзват на тротоара, особено такива като нея, късогледи и тромави.

В семейство Шарок рядко се водеха откровени разговори и все пак Юра реши да поговори с майка си. Тя знае тайните средства, които използува простият народ, или поне познава хора, които могат да помогнат. Виждал беше как майка му си шепне с жените на двора, по физиономията й личеше, че говорят за това.

И сега тя впи очи в него, лицето й се покри с петна. Загазила е Ленка, забременяла е тая уличница, къде е гледала, проклетницата! Ей това са те, образованите, по-лоши са от простите. Гледа да върже момчето тая кучка! Да му е мислила, не е на петнайсет години, стара мома такава!

Тъкмо днес се бе хвалила, че Юра ще се ожени за дъщеря на народен комисар, ще живее в Кремъл, а сега кипеше от злоба. Тези другарчета само ни командуват, няма да пуснат родителите на Юра да припарят до тях. И Юра няма да пуснат. Ще кажат на Ленка — живей с детето при мъжа си, той има стая. Той има стая, ама те имат три. Щото нали мъжът и има майка ще гледа малкото. Не, лошо случиха, не е тя за тяхното семе. Не е дори рускиня! По носа й личи — чифутка! Сега това Иродово племе ще крънка пари за аборт!

— Престани! — викна й Юра. — Какво трябва да направим?

Тя сви устни, делово попита:

— Кой месец е?

— Няколко дена — излъга Юра, страх го беше, че ако тя научи истинското изтекло време, ще откаже да помогне.

— Синапена баня да си направи, да си напари краката. Хем по-гореща, колкото може да търпи. Ама те сигур и кофа нямат.

— Ще намерят.

Не каза, че Лена не може да направи това у дома си. Ще трябва да дойде у тях.

На Арбат нямаше синап, той отиде на Усачовка, купи, прибра го в чантата си, където майка му не смееше да наднича, страх я беше да не счупи сложната ключалка. Отиде в кухнята, провери — имаха кофа, дори две.

Вечерта отидоха на „Човекът с чанта“ в Театъра на революцията. Юра харесваше Гранатов. Във фаталното стечение на обстоятелствата в живота на Гранатов долавяше нещо общо с онова, което преживяваше и той.

Във фоайето оглеждаше тълпата, вдишваше ароматите на парфюми и пудра, всяко театрално представление беше празник за него. Затова никога не бе разбирал Саша Панкратов, Нина, които се отбиваха в театъра между другото, без подготовка, или Вадим, който анализираше спектаклите, сякаш препарираше жаба. В антракта каза:

— Нося ти добра новина. В нашия факултет имаме едно момче, Коля Сизов… Баща му е много известен лекар, чувала ли си?

— Сизов… Не, не съм го чувала.

— Професор от Втори медицински факултет. Гинеколог.

Тя се сви зиморничаво, разбра за какво й говори, но това нямаше да е скоро.

Шарок безжалостно продължи:

— Имало едно безопасно средство — синапена вана за краката, нали знаеш, прави се при настинка.

Тя се поуспокои.

— Помага ли?

— Много помагало.

— Но вече мина доста време…

— Тъкмо сега е моментът.

Неговата категоричност я плашеше.

— Все пак може би е по-добре да се обърнем към лекар…

Той настоя:

— Това не е аборт, болки няма никакви, малко ще трябва да изтърпиш горещата вода. Какво рискуваме? Да не би изобщо да се отказа?

— Не съм се отказала — тихо продума тя, — но вкъщи трудно мога да го направя, ще ме видят…

— Вярно — съгласи се той.

После, сякаш му бе хрумнала внезапна мисъл, каза:

— Ела тогава у нас. Татко, когато е хремав, си прави такава процедура. Сигурно имаме и синап.