Анатолий Рибаков
Децата на Арбат (10)

10.

Саша пристигна на Стария площад сутринта. На мястото на Китайгородската стена зееха мъртви ровове, под снега лежаха купчини древни тухли. Саша влезе в голямото удобно сиво здание — „Централна контролна комисия“, във вестибюла намери по указателя номера на кабинета на Солц и се качи на втория етаж.

В дългия коридор покрай стените бяха насядали мълчаливи хора, очакващи реда си. От кабинета на Солц излезе младеж с костюм от фино сукно, с бяла риза и вратовръзка. Саша сметна, че този човек е посетител и като видя, че никой от чакащите не става, отвори вратата.

В големия кабинет имаше две бюра: малко до вратата, секретарското, и огромно в дъното на кабинета, зад него седеше Солц — пълен, с чорлави бели коси, къс врат, месест нос и заешка устна, приличаше на прочутия шахматист Емануил Ласкер. До Солц бе застанал човек със заоблена фигура и безлична чиновническа физиономия, подаваше му документи за подпис.

Щом видя, че Солц е зает, Саша приседна на един стол до вратата. Солц го погледна, но беше силно късоглед и не видя кой точно бе влязъл, знаеше, че никой не може да влезе без разрешение, а щом бе влязъл и седнал, значи секретарят го бе пуснал и сигурно имаше защо. Чиновникът му подаваше документите. А тези документи бяха присъди по делата на партийни членове. Саша разбра това от кратките коментари на чиновника, който съобщаваше името на осъдения, партийния му стаж, члена от наказателния кодекс и размера на присъдата. Членовете, които той споменаваше, нищо не говореха на Саша. Солц подписваше документите мълчаливо, навъсено, долната му устна бе увиснала, лицето — изнурено и недоволно, сякаш той мислеше за съвсем друго, още по-неприятно от самите присъди, въз основа на които осъдените биваха изключвани от партията.

Саша се досети, че е попаднал тук случайно, не навреме, няма право да присъствува, но не можеше да стане и да излезе. Ако излезе, не се знае кога пак ще влезе тук и дали изобщо ще влезе. Едва сега схвана, че хората в коридора очакват да ги приемат и сигурно чакат от месец.

Солц избухна неочаквано — бялата му глава се затресе, пръстите неспокойно засноваха по бюрото.

— Осем години за четирийсет метра кабел!

— Член двайсет и шести, точка „б“.

— Член, та член… За четирийсет метра кабел осем години!

Чиновникът се наведе към документите, прегледа небрежно текста. Физиономията му пак стана равнодушна. Материалът бе оформен правилно. И колкото и да викаше, Солц нямаше право да отмени присъдата.

Солц също знаеше, че няма право да отмени присъдата, осъденият трябва да бъде изключен от партията и той трябва да потвърди това изключване, а да излива яда си върху чиновника, е безсмислено.

Погледът му отново се спря върху Саша. Този седнал до вратата човек също го дразнеше: Кой е той? Защо е тук?…

В този момент в кабинета се върна секретарят, младежът със синия костюм от фино сукно, когото Саша бе взел за посетител. Беше опитен секретар, дълги години бе работил със Солц и веднага схвана: Солц е вбесен от някаква присъда, присъствието на външен човек в кабинета го дразни, а това момче е попаднало в кабинета поради негово недоглеждане, когато той отиде до бюфета да си купи цигари.

Солц насочи треперещия си пръст към Саша и попита:

— Какво иска другарят?

В бързия поглед на секретаря Саша прочете: „Казвай какво искаш, не се мотай!“ Саша стана.

— Изключиха ме от института…

— Какъв е пък сега тоя институт — закрещя Солц. — Отде накъде някакъв институт?! Защо всички идват при мен?

— От транспортния — каза Саша.

— Другарят е от транспортния институт — каза делово секретарят, — студент, изключили са го.

И полугласно добави:

— Иди при него.

— Изключиха ме от института за един стенвестник и за един конфликт на лекция по счетоводство — каза Саша и се приближи до бюрото на Солц.

— Какъв стенвестник, какво счетоводство?! Какви ми ги приказвате?!

— Всичко бе квалифицирано като политическа диверсия.

Солц бе вперил очи в Саша, явно не разбираше какво изобщо става тук, защо този човек е влязъл в кабинета, слуша съдебните решения, разправя за някакъв стенвестник, за някакво счетоводство…

Чиновникът се поусмихна едва-едва, снизходително, от висотата на своята служебна самоувереност — на, ето какво става, когато хората пренебрегват установения ред за водене и оформяне на делата. Именно защото Солц не разбира този ред, някои довтасват направо при него, прескачайки куп инстанции.

Тази снизходителна усмивчица не убягна от вниманието на Солц. Като гледаше Саша изпод вежди, той неочаквано спокойно каза:

— Извикайте всички.

Саша не помръдна от мястото си.

— Какво стоите! — развика се Солц. — Вървете!

Саша отстъпи заднишком. Секретарят със знаци му обясни да отиде при него.

— Кого да извикаме? — полугласно попита той и сложи пред себе си лист с отпечатаните думи: „Партийна колегия на ЦКК на ВКП (б)“.

И едва тогава Саша схвана, че Солц вика всички, които имат връзка с неговото дело. За пръв път през тези месеци сърцето му трепна и на гърлото му заседна буца.

Секретарят го загледа очаквателно.

— Баулин, секретар на партийното бюро — започна Саша.

— Без длъжностите, без длъжностите — заприпира го секретарят, записвайки имената на листа.

— Глинска, Янсон, Руночкин… Колеги може ли?

— Казвай, не ме бави!

— Полужан, Ковальов, Позднякова — изреждаше Саша, а зад гърба му чиновникът пак загъгна имена и членове.

— Това ли са всички?

— Това са.

— За кога?

— Може ли за утре?

— Ще успееш ли да им съобщиш?

— Ще успея.

— Хуквай.

На вратата Саша се обърна. Солц го гледаше накокошинен.

 

„Партийната колегия ви моли да се явите на 17 януари т.г. в три часа при другаря Солц.“ И имената на повиканите. Само името на Саша липсваше, никой не го попита за него. Смешно е, но няма значение. Делото е спечелено. Саша не се съмняваше в това. Солц няма нужда от никакви инстанции, от никакви документи, от никакви решения. Извикайте всички! Само като си помислиш: ако не беше влязъл в кабинета, ако секретарят не беше принуден да поправи недоглеждането си, нищо нямаше да излезе. И тази чиновническа усмивчица, която вбеси Солц. А сега стана! Стана!

И все пак нещо го потискаше… Тези мълчаливи хора на пейките покрай стената, безмълвни, търпеливи, очакващи решаването на съдбите на техните близки. Диктатурата на пролетариата трябва да се защитава, безспорно е така! Но все пак в тези коридори въздухът е пропит с човешка мъка. И онзи осъден на осем години затвор заради четирийсет метра кабел. Дали Саша не изигра фатална роля в неговото дело, не си ли присвои неволно състраданието, предназначено за друг?

Но беше млад, толкова искаше да живее и се стремеше да мисли за себе си, за края на своите злощастия, а не за хората, насядали на пейките покрай мрачните служебни стени.

Глинска говореше по телефона, когато Саша, минал покрай секретаря, влезе в кабинета й. Тя го погледна учудено, после уплашено, веднага го позна, захлупи с длан слушалката.

— Какво обичате?

Саша сложи пред нея писмото.

Тя го прочете, объркано промърмори:

— Защо мене? Идете при Баулин.

Изглеждаше много жалка.

— Подпишете се, моля!

— Защо, защо? Идете в партийния комитет — мънкаше Глинска.

— Възложено ми е да ви връча писмото. Подпишете се! Тя най-сетне затвори телефона, взе листа.

— Ходил си при Солц? — изведнъж, преминавайки на ти, попита тя.

— Ходих.

Тя загледа листа. Намесила се е партийната колегия на ЦКК… То се знае, в тази работа имат пръст Рязанов, Будягин, което трябваше да се очаква. И то непосредствено преди конгреса. Представи си как на конгреса същият този Солц или Ярославски, а може би и Рудзутак ще спомене в речта си случая с Панкратов като пример за бездушно отношение към един бъдещ млад специалист. Изключили го от последния курс, тя подписала заповедта. Да, подписа я, такова бе решението на партийното бюро. Но тя предупреждаваше Баулин: беше дошло писмо, забраняващо отсяването на студенти от последния курс. Не я послуша, сега да тегли последствията.

Тя погледна Саша, усмихна се.

— Ах, това ваше Седмо училище… Там са ви научили на разни стихчета и епиграмки…

Саша побутна листа към нея.

— Подпишете, моля.

— Ще дойда.

— Ако обичате, подпишете!

Тя се навъси и се подписа срещу името си.

Баулин прочете писмото, язвително се усмихна.

— Много нависоко хвърчиш, да не паднеш?

И се подписа с такъв оскърбен вид, сякаш Саша му бе нанесъл лична обида.

Янсон погледна Саша иззад дебелите стъкла на очилата си, в очите му се мярна надежда, попита на кой етаж е кабинетът на Солц.

В групата си запредаваха листа от ръка на ръка.

— Ще им затреперят мартинките — зарадва се Руночкин. — Ковальов, сега ще се каеш ли?

— Браво на тебе, Сашка — каза Позднякова.

Плахата Роза Полужан тихо попита:

— Победа ли?

 

Солц явно беше забравил за Саша. С недоумение загледа как в кабинета му влизат осем души и си помисли, че е свикал някакво съвещание. Но на календара нищо такова не беше записано.

Глинска му подаде ръка, бяха се запознавали, Солц я позна, понадигна се с тромава галантност. Разбра се, че е съвсем нисичък.

— По делото в транспортния институт — съобщи секретарят.

Това нищо не говореше на Солц, той не познаваше делото в транспортния институт, а нали беше късоглед, не позна и Саша. И все пак с привичен жест покани всички да седнат.

Глинска разгърна пред Солц стенвестника. Той непрекъснато се навиваше на руло, затова Глинска го притисна в краищата с тежкото преспапие и с масивната чаша за моливи. Солц слисано следеше действията й.

— Ето ги епиграмите — каза Глинска.

Солц се наведе над вестника, присви късогледите си очи.

Пържолка най-тлъста, паница ориз —

ще са паметник чуден, умре ли Борис.

Той вдигна очи, не разбираше защо са тук тези епиграми. И тогава видя Саша, който го гледаше напрегнато. Едва тогава Солц си спомни вчерашния младеж, седнал в кабинета му… Отново прочете епиграмата, навъси се.

— Къде виждате тук контрареволюция?

— Епиграмите са няколко — отговори Глинска.

Солц отново се наведе над листа.

Упорен труд — такваз е модата,

а той, оригиналът смел,

пак губи дневник сред природата

и всичко знай, макар не чел.

— Броят е посветен на шестнайсетгодишнината на Октомврийската революция — каза Баулин.

Солц огледа всички с присвити, късогледи очи, опита да разбере на кого принадлежи този глас. Пред него седяха хубавичката руса Надя, Саша, дребничкият, изкривен Руночкин, уплашената Роза, притесненият Ковальов.

— Октомврийската революция не е отменяла епиграмите — сурово отвърна Солц.

— Те са поставени под портретите на ударниците — не отстъпваше Баулин.

Сега вече Солц видя кой спори с него.

— По-рано са били забранени само епиграмите за височайши особи… И пак са ги писали.

— Трудът бил „на мода“ — нима това е правилно? — упорствуваше Баулин.

— Трудът, та трудът! — Лицето на Солц се разкриви. — Буржоазните конституции също започват с думи за труда. Важното е какъв е трудът и в името на какво се полага. Какво в тази епиграма говори против труда?

— Вижте сега…

— Виждам, че прекършвате младежки съдби! — Солц посочи с широк жест насядалите пред него младежи. — Виждам как ги тормозите. Именно за тях Илич каза: „Вие ще живеете при комунизма.“ А какъв комунизъм им предлагате вие?! Изхвърлили сте го от института, къде да иде сега? Хамалин ли да стане?

— Той работи именно като хамалин — обади се Янсон.

— Ние сме го изучили, той е наш бъдещ съветски специалист. А вие го изхвърляте на улицата. Защо? Заради епиграмите? Младостта има свои права. И нейното първо право е да се смее.

И отново с тромава галантност се обърна към Глинска.

— На техните години и ние се смеехме. Сега се смеят те, и слава богу! Щом младите се смеят, значи всичко е добре, значи те са с нас. А вие им запушвате устата! Написали си един за друг епиграми… За кого да пишат? За мене ли? Те не ме познават. На кого тогава да се смеят?

— Изключването е утвърдено от Районния комитет — предупреди Баулин.

— Утвърдено, та утвърдено! — Солц поморавя. — Много бързо ги вършите тия работи, гледам!

Глинска, която тук се чувствуваше много по-уверена, отколкото в института, с примирителен тон попита:

— Как да постъпим?

— Ще го възстановите! — мрачно и решително отговори Солц.