Анатолий Рибаков
Децата на Арбат (66)

16.

Пребиваването в Сочи беше тягостно за Киров. Участието му в работата върху учебника беше формално: четеше написаното от референтите, одобряваше одобреното от Сталин. Разбираше, че Сталин прекроява историята не само за да възвеличи собствената си личност, но и за да оправдае своите минали, сегашни и бъдещи жестокости. Ала не можеше да възразява, безсмислено беше да спори по теоретически въпроси, не е теоретик, нито историк, Сталин има на разположение цял легион историци и теоретици, способни да докажат каквото и да било. Не бива да се меси в тези неща. Но не бива и да пише статии за ролята на Сталин на Кавказ.

Киров пет години бе възглавявал азербайджанската партийна организация, бе опознал из основи нейната история, ролята на Сталин в Баку му беше добре известна, тя беше роля на редови професионален революционер. По-особената му роля в Баку се измисля сега, със задна дата, както впрочем и много други неща. Той, Киров, също взема участие в това. Но това бяха въпроси, свързани с глобалните проблеми на историята, с твърденията, че Сталин е наследник на Ленин, това беше необходимо на партията, той, Киров, приемаше тези твърдения, трябваше да се съгласи с някои отстъпления от истината. Обаче всичко вече бе приключено, борбата бе завършила, за какво му бяха сега на Сталин лаврите на ръководител на печатницата „Нина“? Иска чрез него, чрез Киров, да си разчисти сметките с Енукидзе ли? Той няма да участвува в това.

В Баку познаваше всяка улица, всяка къща, предприятие, нефтена кула; тогава нищо в представите му не се свързваше със Сталин. Сега Баку се превръща в мемориал на Сталин, на живия Сталин. Улици, райони, нефтени предприятия, институти, училища носят неговото име. Дори в Баиловския затвор е открит музей, макар че никой не знае в коя килия е лежал Сталин. Не посмяха да попитат самия него, в подобен въпрос той би могъл да заподозре намек за незначителността на самия факт, би могъл да си помисли, че бакинци изобщо не са сигурни дали такъв мемориал е необходим. Решиха сами въпроса, избраха килия, в която беше лесно да се пробие врата отвън, та когато я разглеждат, екскурзиантите да не минават през целия затвор. Създадоха музея, развеждат екскурзиантски групи, макар Сталин да знае, че това е измама. Впрочем Киров вече неведнъж бе подхвърлял, дори бяха разговаряли за това с Орджоникидзе: в съзнанието на Сталин, когато ставаше дума за миналото му, границите между реалността и легендата се заличаваха.

Но за Киров тези граници не бяха се заличили и той не възнамеряваше да създава нови легенди. Сталин настоява той да присъствува в Сочи — жалко за загубеното време. Мястото му е в Ленинград, предстои отменяне на купоните за продукти. След четири месеца гражданите на СССР ще могат свободно да си купуват хляб. Това събитие доказва жизнеспособността на колхозния строй, създаден с цената на неизброими загуби, страдания и жертви. Подобно мероприятие не бива да се провали, трябва внимателно да се готвят за него, особено в районите, неподсигурени със собствено зърно, един от тях е Ленинград. Вместо това той мързелува в Сочи.

Забележките по конспекта на учебника по история Киров четеше на плажа, дори не ги четеше, а ги преглеждаше отгоре-отгоре, прехвърляше лист след лист и ги притискаше с камък да не ги духне вятърът.

Ограден с гъста двойна метална мрежа, плажът беше пуст. Вдясно и вляво от мрежата беше забранената зона. Пред входа на плажа в будка с телефон седеше дежурният часови, друг се разхождаше по асфалтираната пътека покрай външната ограда. Само гостите използуваха плажа. Сталин не се къпеше и не се печеше. Обслужващият персонал на вилите и охраната се къпеха на друго място.

Киров срещаше тук само един човек — зъболекаря, който бе пристигнал от Москва. Той се държеше с Киров почтително, но без подмазване, спокойно, доброжелателно. Този човек с мек глас и сдържани обноски плуваше отлично и си личеше, че всичко тук — морето, слънцето, пясъкът на плажа — му доставя наслада. Киров винаги изпитваше удоволствие, когато виждаше как хората се радват. Разбира се, хората са умеели да се радват и преди хиляда години и ще се радват, докато на земята съществува живот. Но все пак Киров не можеше да не свързва радостта, която виждаше у съветските хора, с държавата, която представляваше той, със строя, който бе укрепвал и укрепваше, с новото общество, което строеше. Усмивката, която виждаше, смехът, който чуваше, бяха награда за него и неговата партия, оправдаваха твърдите, понякога сурови решения, които се налагаше да вземат. Като марксист той разсъждаваше мащабно и все пак сред хилядите и милионите за него винаги съществуваше отделният човек. Аудиторията не беше безлика за него. Когато се качваше на трибуната, той се стремеше към взаимно разбиране с всеки слушател, може би в това се състоеше и тайната на неговото ораторско изкуство.

Никога не пренебрегваше и личното общуване, на драго сърце се включваше във всякакви разговори. И зъболекарят му беше интересен. Разговаряха за най-обикновени неща — за температурата на водата, за сероводородните извори на морското дъно, за въздействието на мацестинските води върху човешкия организъм. На Киров му харесваше, че Липман говори за всичко не като лекар, а просто като събеседник; дори за зъбите, по които беше специалист, говореше само най-достъпни неща: коя четка за зъби е по-добра — голямата или малката, с какво е най-добре да се изплакват зъбите. Но Липман нито веднъж не спомена кого лекува, нито веднъж не изрече името на Сталин.

— Мацеста прави чудеса — говореше Липман, — един съсед от общата квартира беше пълен инвалид, не можеше да ходи, а след Мацеста тича като осемнайсетгодишен.

— Хубава квартира ли имате?

— Как да ви кажа… Прилична стая в общо жилище, деветнайсет квадрата, на „Вторая Мешчанская“ — близо е до центъра, имам личен телефон в стаята. Вярно, съседите се сърдят, настояват телефонът да се изнесе в коридора, аз нямам нищо против — нека го ползуват хората, но Санитарното управление на Кремъл не разрешава. Те поставиха този телефон, по него ме викат при пациенти.

Киров знаеше, че кремълските лекари не ги викат, а ги закарват при високопоставените им пациенти. И не им казват при кого точно ги карат. Орджоникидзе се смееше веднъж: „Разбираш ли, вземат с колата моя лекар да го докарат тук, но не му казват името ми. Лекарят обаче си знае: щом шофьорът е Иванов, значи го карат при мене. Ако е Петров, значи — при Куйбишев. Ето такива игри си играем…“

Духна вятър, по морето плъзнаха ситни вълнички.

— Край брега има много медузи, на буря е — каза Киров.

Ей такива фрази си разменяха, докато лежаха на пясъка, плуваха в морето или се обтриваха след къпането. Лекарят виждаше листовете, поставени до Киров, не искаше да му пречи, държеше се деликатно.

Но Киров четеше „Забележките“ почти без да вниква в смисъла им. И тъй, и тъй е ясно в каква насока се преразглежда историята, подробностите вече нямат значение. Мислеше за Сталин. Той изобщо много мислеше за него през последните години. Но в Ленинград от тези мисли го отвличаше работата. Тук нямаше работа, тук беше Сталин. Киров се срещаше с него всеки ден и неотстъпно мислеше за него.

През всичките тези години бе подкрепял Сталин, неговата линия, беше се борил с враговете му, беше повдигал авторитета му, беше постъпвал така искрено, убедено, макар че много лични черти на Сталин му бяха неприятни. Но човек трябва да умее да разграничава личните качества от политическите. Не вярваше твърде на обещанието на Сталин да си вземе бележка от критиката на Ленин и да се поправи. Киров вярваше в друго: лошите черти в характера на Сталин са се изострили поради вътрешнопартийните борби. Когато те се уталожат, ще отпадне необходимостта от крайности. И тогава отрицателните черти в характера на Сталин ще отстъпят място на хубавото, което трябва да бъде присъщо на един ръководител на велика страна, ако той иска да заслужи благодарната памет на потомците. А Сталин иска това.

Ала надеждите на Киров не се оправдаха. Напротив, колкото повече укрепваше положението му, толкова по-нетолерантен, капризен, злобен ставаше Сталин, плетеше задкулисни интриги, насъскваше един срещу друг ръководителите на партията, направи органите за сигурност основно оръдие на ръководството. В Ленинград при Киров началникът на НКВД Филип Медвед се подчинява на областния комитет, но другите секретари на областни комитети разказват, че на места органите стават все по-независими от местното партийно ръководство, подчиняват се само на центъра, проникват във всички държавни звена, основното им оръдие е осведомителството, принуждават дори комунистите да се следят взаимно. Мария на няколко пъти разтревожена му бе казала, че го следят. Хайде, Мария му е жена, нормално е да се тревожи за него, но и Софя, сестрата на Мария, жена хладнокръвна и закалена, член на партията от 1911 година, също го потвърждаваше. Киров не споделяше тези тревоги, в Ленинград никой няма да позволи такива работи, изглежда Борисов, началникът на неговата охрана, прекалено често разместваше хората, затова се създаваше впечатление, че го следят. В Москва е друго, там контролират всяка негова стъпка, там следят всички членове на Политбюро, кой с кого се среща, кой у кого ходи, всичко това е отвратително, в партията не се е случвало нищо подобно, а ето че сега се случва и няма спасение. Подозрителността на Сталин нараства, той на никого не вярва, невъзможно е да бъдеш откровен с него, всеки момент може да използува откровеността ти срещу теб. Всичко това създава усещане за несигурност, тревога, дори безпомощност. И в същото време не може да се опълчиш срещу Сталин. В това се състои трагедията. Методите му са неприемливи, но линията е правилна. Той превърна Русия в могъща индустриална държава. Да се опълчиш срещу Сталин означава да се опълчиш срещу страната и партията. Никой няма да те подкрепи. Пък и да те подкрепи някой, с кого може да бъде сменен? Много хора биха искали да видят него, Киров, на поста генерален секретар — той не иска това, не му е по силите, не е теоретик, а практик на революцията. Може би най-яркият спомен от революционната му младост е собственоръчно изработеният от него хектограф, на който студентите печатаха позиви. Тогава много се гордееше с този хектограф — първия му веществен, материален принос в делото на революцията. Винаги са го привличали и радвали именно такива истински, нагледни резултати от труда му и от труда на хората, които ръководи. Стига му и това, че е комунист, член на партията и партията му оказва високо доверие. Но Сталин не се съобразява с ръководството на партията, сформирано след смъртта на Ленин, с ръководството, което защити Лениновото наследство от посегателствата на Троцки и Зиновиев. Това ръководство вече не се нарича колективно и наистина не е: ръководител на партията е Сталин. Но нали ядрото остана. И Ленин беше ръководител на партията и държавата, но той се съобразяваше с ядрото, което го заобикаляше. Съобразяваше се въпреки съществуващите разногласия. Сталин пренебрегва Политбюро, сега хора като Жданов, Маленков, Берия, Ежов, Мехлис, Поскрьобишев, Шкирятов, Вишински са поставени по-високо от членовете на Политбюро. Ясно разбира каква цел преследва Сталин, като иска от него репресии срещу бившите зиновиевци: да създаде обстановка на терор в момент, когато няма никакъв повод за терор. Ала Сталин иска да управлява с помощта на страха и само на страха — това му е нужно за укрепване на неговата еднолична власт. И не се знае до какво ще доведе това. Сега Киров с горчивина съзнаваше каква грешка допусна партията, като не последва съвета на Ленин и не освободи Сталин от поста генерален секретар. Трябваше да го послушат. Троцки пак нямаше да вземе връх — той е чужд елемент в партията. Зиновиев и Каменев също нямаше да завземат ръководството — партията не им вярваше. Партията щеше да бъде възглавена от своето истинско болшевишко ядро, от днешното й Политбюро, в което щеше да се намери място и за Бухарин, и за Риков, и дори за Сталин, но като равноправен член на ръководството. Да, непоправима грешка. Невъзможно е да отстранят Сталин. Невъзможно е и да го убедят в каквото и да било. Когато му говориш, той се съгласява само привидно, един вид маневра, отдалеч подготвя политическите си ходове. Зад неговите невинни на пръв поглед предложения да напише статия срещу Енукидзе, да се премести в Москва се крият някакви далечни политически съображения. Ленин правилно бе писал: Сталин е капризен. Но същевременно е търпелив, настойчив и винаги довежда докрай замисленото. Той знае тайната на властта. Опростената му семинаристка логика, семинаристкият му догматизъм са разбираеми и импонират на хората. Успя да внуши на народа убедеността, че е всезнаещ и всемогъщ. На народа харесва неговото величие, харесва му, че след толкова години разруха, гражданска война, вътрешнопартийни борби е въведен ред, той отъждествява този ред със Сталин. Вече е невъзможно да се промени каквото и да било. Осъзнавайки собственото си безсилие, Киров изпадаше в отчаяние.

Когато през 1926 година започна работа в Ленинград, Киров разбираше сложността на задачата си. Комунистите от Ленинград гласуваха за Зиновиев. Като задействува всичките си организационни и пропагандистки средства, Централният комитет за кратко време ги убеди да гласуват срещу зиновиевската опозиция, за решенията на Четиринайсетия конгрес, за линията на ЦК. Тази беше първата в историята на партията акция, след която десетки хиляди комунисти се отказаха от вчерашните си възгледи и гласуваха за други, които до вчера бяха осъждали. И тази акция проведе той, Киров. Горчива беше победата му. И всичките му усилия през тези години бяха насочени към възстановяването на чувството на вътрешно достойнство у лениградските комунисти, към заличаването на душевната травма, която им бе нанесъл. Да, той е за желязна дисциплина в партията, но на партията не й трябва безсловесна, покорно гласуваща маса — той не желае да ръководи такава партийна организация. Революционният Питер трябва да си остане люлката на Октомврийската революция, питерските работници — авангардът на руската работническа класа, Ленинград — градът на прогресивната европейска наука, на прогресивното изкуство и култура. Именно затова беше против преместването на Академията на науките в Москва. Не срещна подкрепа в Политбюро, там се ръководеха от простото съображение: науката служи на социалистическото строителство и следователно трябва да е близо до центъра, който ръководи това строителство, близо до народните комисариати и директивните органи. Киров не беше съгласен. Но не го подкрепиха, присмяха му се: Киров не иска да пусне от Ленинград дори престарелите академици. И Сталин му се присмя. Но Сталин добре разбираше — Киров е против всичко, което наранява самолюбието на ленинградчани.

Във всеки случай неговата политика, политиката на Киров, даде резултати. Дълги години тактично, настойчиво убеждава ленинградските комунисти, че смята неправилното им гласуване в навечерието на Четиринайсетия конгрес на партията за случаен епизод без никакви последствия, че недоверието им към Сталин е неоснователно, че политиката на Сталин е единствено правилната. А не беше лесно да убеди в това ленинградските комунисти. Политическото ниво на ленинградските комунисти е високо. През тези години се проведе колективизацията с крайностите при разкулачването, с неубедителните маневри на Сталин по повод „главозамайването от успехите“. През тези години страната изтърпя глада, строгото нормиране на продукти и стоки, Киров правеше всичко ленинградчани да бъдат сити, затова често влизаше в конфликт с московските комисариати. Но и Ленинград изпълняваше задълженията си пред партията. Десетки хиляди комунисти изпрати Ленинград през тези години на село като двайсет и пет хилядници, в политотделите на МТС-тата и совхозите, в транспорта и на най-големите строежи на петилетката. Ленинград се лиши от своята партийна работническа гвардия. Изисквайки и приемайки тези жертви, партията сякаш връщаше на червения Питер неговата роля. Значи инцидентът с гласуването преди Четиринайсетия конгрес и свързаното с него недоверие към ленинградските комунисти бяха забравени изцяло и завинаги.

И ето, когато раната зарасна и вече не болеше, Сталин реши да я развреди отново, след осем години реши да напомни на ленинградчани онзи епизод, да накаже, да отмъсти, защото зад Сталиновото искане „да се ликвидират спотаилите се и неразоръжилите се“ се криеше стремежът да се разгроми ядрото на ленинградската партийна организация. Киров няма да допусне това. Политбюро ще го подкрепи. Пък и самият Сталин няма да се реши да влезе в открит конфликт по такъв въпрос, разбира, че Политбюро няма да е на негова страна. Сталин не ще успее да превърне Централния комитет на партията и неговото Политбюро в послушни изпълнители на неговата воля. И това е гаранция, че Сталин никога не ще успее да се възцари над партията.

Сталин направи много за реконструкцията на страната и като всеки исторически деец наложи върху епохата отпечатъка на своята личност. Ленин би осъществил тази реконструкция с по-приемливи средства. Но Ленин го няма, тук е Сталин. Ленин ходеше с обувки, Сталин носи ботуши. Безспорно е обаче, че Русия се превръща в една от могъщите индустриални страни в света, в страна на прогресивната наука, на мощната техника, на високата култура. Тя не може да се управлява с терор. Науката, културата, техниката изискват свободна размяна на мисли. Насилието ще стане преграда по пътя на развитието на страната. Марксизмът учи, че обективните исторически закони са над отделната личност и са по-могъщи от нея. Логиката на историческите процеси е неумолима. Сталин ще бъде принуден да се подчини на тази логика. Трябва да се даде път на историята, да се работи, да се развива промишлеността, науката, културата, естествено противодействувайки на всякакви крайности.

Най-важното е… Киров стана, беше му омръзнало да лежи, най-важното е да се пазят, да се бранят партийните кадри. Докато основните болшевишки кадри са живи и силни, партията е несъкрушима.

— Поизгорели сте — каза Липман на Киров, — облечете си ризата, че после ще трябва…

Не успя да се доизкаже, в будката на дежурния иззвъня телефонът. Киров и Липман се обърнаха нататък. Дежурният дойде при Липман и каза, че канят доктора да се качи в първа вила.

— После ще трябва да си намажете кожата със спирт, за да не ви боли — каза Липман на Киров, като се обличаше припряно.