Анатолий Рибаков
Децата на Арбат (68)

18.

Както и миналия път, Алфьоров беше цивилен, както и миналия път, прие Саша в стаята си, помести един стол към масата за хранене. Проста маса, скована от дъски, а столовете — градски, с меки седалки.

— Седнете, Панкратов, искате ли чай?

Подобно гостоприемство не предвещаваше нищо добро.

— Благодаря, закусил съм.

— Чаша чай няма да ви попречи, нали идвате от път. С какво дойдохте?

— Пеша.

— Ами ето, тъкмо затова…

Алфьоров отвори вратата към кухнята.

— Анфиса Степановна, я ни сложете самоварчето.

Върна се при масата, дружелюбно погледна Саша.

— Е, как е, Панкратов, работи ли сепараторът?

— Не знам, не ме интересува.

— А трябва да ви интересува. Ще ви кажа, че работи. И трябва да благодарите за това на мен… Аз помолих в МТС-то непременно да го поправят. Още същия ден го поправиха.

Значи Зида не беше го излъгала.

Алфьоров бегло погледна Саша.

— Както разбирате, направих това далеч не от алтруизъм. А защото щом наш наблюдаван е повредил някой апарат, наше задължение е да го поправим.

— Вашият „наблюдаван“ не е повреждал апарата.

— В селото са на друго мнение по този въпрос. Така или иначе, сепараторът е поправен, инцидентът е изчерпан. Впрочем нека се изразим по-точно: притъпен е. Заявлението срещу вас е при мен — той посочи чекмеджето на бюрото си, — не смятам да ви шантажирам, но за него може да си спомни председателят на колхоза. Впрочем пак ще се върнем към този въпрос! А ето го и чая!

Жена на средна възраст, снажна и хубава, със самочувствие, с дълга пола и къса блузка, внесе самовара, сложи на масата чиния с боровинки, друга с риба, запечена с яйца, с пирожки, пълнени също с риба, с два вида боровинки.

— Аз сам си запарвам чая — говореше Алфьоров, докато го приготвяше, — голямо изкуство е, ще знаете, научих се в Китай.

Сложи чайника върху поставката отгоре на самовара, покри го със сгъната кърпа.

— Докато стане чаят, хапнете — Алфьоров посочи с широк жест масата.

— Благодаря, чай ще пия, но не съм гладен, закусил съм.

— Е, както искате, пък ако ви се прияде, хапнете, апетитът идва с яденето. Как живеете в Мозгова, скучаете ли?

— Няма нищо весело.

— Вярно, не е цвете — съгласи се Алфьоров, — впрочем там има доста интересни хора. Всеволод Сергеевич Жилински, философ, ученик на Бердяев. Навремето е можел да замине за чужбина, отказал, според собствените му думи — от обич към Русия. Сега, то се знае, би заминал, но е късно. Щом човек обича Русия, трябва да работи за нея, а не против нея. Прав ли съм?

Саша сви рамене.

— По принцип сте прав, но не знам какво е вършил той против Русия.

— И Жилински, и всички други ще ви уверяват, че са ги пратили тук невинни. Но повярвайте, тук невинни не пращат.

Саша се позасмя иронично.

Иронията му не убягна на Алфьоров.

— Имате предвид себе си, но вие сте съвсем друго нещо. Вашето заточаване иде от нашите вътрешнопартийни проблеми, както е казвал Пушкин: „Старинен братски спор…“ Попаднали сте в определена ситуация, държали сте се не твърде благоразумно в нея. Да не мислите, че аз съм дошъл в тази дупка по собствено желание? Видяхте богучанския пълномощник, нали? Тук такъв е напълно достатъчен. Аз, както и вие, надявам се, разбирате, съм нещо по-различно. Но и аз в своята ситуация не бях на висота и ето че попаднах тук. Е, та какво? Аз съм комунист и изпълнявам дълга си. Впрочем говорехме за Жилински… Умен човек, начетен, но си отваряйте очите с него.

— Почти не общувам с него, така — добър ден, довиждане.

— Волю-неволю ще трябва да общувате — възрази Алфьоров, — три години не се живее мълчешком, контактите са неизбежни. При вас е и Михаил Михайлович Маслов, бивш полковник от Генералния щаб.

— А, той пък никак не ме интересува — каза Саша, сметнал, че вече се досеща каква цел преследва Алфьоров.

— Безспорно — подзе Алфьоров, — друго поколение, друга формация. Онези, с които сте пътували насам, са ви по-близки, макар и само по възраст. Квачадзе например… Кореспондирате ли си с него?

— Не, дори не знам къде е.

— Но защо така сте забравили спътниците си? — полюбопитствува Алфьоров. — Впрочем разбирам ви: Квачадзе е троцкист, и то — закоравял. Но виж, Соловейчик…

— Със Соловейчик си пишем от време на време.

Разбира се, можеше да не му казва това, можеше да го попита: За какво ме повикахте? За разпит ли? Тогава го провеждайте, както е редно, разговори като този не ми харесват. Но Саша нищо не каза. Алфьоров не му е сторил нищо лошо, иска да разговарят човешки, добре, той ще приеме такъв разговор.

— Кога получихте последното му писмо?

— Вие не знаете ли? — отвърна Саша. — Мислех, че сте в течение на кореспонденцията ми.

— Да, понякога се налага да преглеждаме пощата на задължително заселените, това влиза в нашите задължения — потвърди Алфьоров, — но аз не го правя редовно, само когато сметна, че е нужно.

— Моите пликове винаги пристигат отворени.

— Какъв смисъл има да ги залепвам отново — засмя се Алфьоров, — и без това ще видите, че са били отваряни. Но повтарям, правя това само с някои писма, може да съм пропуснал последното от Соловейчик.

— Случило ли се е нещо с него? — попита Саша.

— Нищо особено. Моли да го преместим в Голтявино, твърди, те имал годеница там. Вярно ли е?

— Да — потвърди Саша, — там има годеница. Виждал съм я лично, когато минавахме през Голтявино.

— Допускам, че има годеница в Голтявино. Но това не му дава право да напуска самоволно определеното му местожителство. А той е ходил без разрешение в Голтявино. Бих могъл да не обърна внимание, младежка работа, любов и така нататък. Но Голтявино е под надзора на Дворцовската комендатурата те не искат да гледат на това през пръсти.

— Не знаех нищо — каза Саша. — Но можем да го разберем. Защото ако някой е попаднал тук случайно, това е именно Соловейчик, човек, който изобщо не се интересува от политика. При това е човек широк, общителен, всички тези ограничения са голямо бреме за него. Наистина странно е, че се е решил да го направи, но любовта не знае граници.

— Това е лирика, Панкратов, сантименти, на официален език го наричаме бягство! И за бягство се наказва не само избягалият, но и тези, които са му помогнали да избяга. В Рожково има и други заточени, той е напакостил на всички.

— Ако някой избяга от Мозгова, аз ще отговарям ли?

— Да, представете си: един бяга, всички отговарят. И трябва да пазим невинните хора от егоистите, които мислят само за себе си. За всяко подготвящо се бягство трябва да се съобщава на властите, такъв е редът. И трябва да ни помагате в това. Ето, вие твърдите, че сте честен съветски човек. Помагайте тогава!

— Такъв значи искате да ме направите?!

— Е, ама защо го приемате така, Александър Павлович? За провокаторство у нас е определено извънредно строго наказание. Не искаме от вас да ни съобщавате за настроенията, за разговорите. Искаме да предотвратим бягствата, да спасим лекомислените хора, които бягат, и доверчивите хора, които създават условия за това. Ще ви прехвърлим в Кежма, механики МТС-то, ще се движите свободно из района, ще се срещате със заточени, включително и с такива, които се канят да избягат. Говорете им да не го правят. В краен случай ни съобщавайте, за да можем да предотвратим бягството. Ще бъдете осигурен материално, ще живеете в районен център, а не на село и ще спасявате хората от безразсъдни постъпки.

— Напразно си губите времето — каза Саша, — няма да върша това, което искате от мен. Намирам го аморално.

— И моята работа ли намирате аморална?

— Вие сте на служба и изпълнявате служебните си задължения. А аз съм заточен и също ще изпълнявам задълженията си.

— Какви са те?

— Да изтърпявам присъдата си.

Алфьоров помълча, после се усмихна и каза:

— Александър Павлович, поставяте ме в много затруднено положение.

— Не ви разбирам.

— Вие казахте „любовта не знае граници“, да допуснем, че сте прав. Но вашата жена е учителка. Можем ли ние да поверим възпитанието на подрастващото поколение на жена на политически нелоялен човек?

— Аз нямам жена, откъде ви хрумна? Учителката ли? Отбивам се при нея само понякога, за книги, това е.

— Александър Павлович, ние с вас сме мъже и добре се разбираме. Не съм разчитал на друг отговор. Но учителката е ваша жена. И ако сте благоразумен, ще преместим в Кежма не само вас, но и нея, и тук ни трябват учители.

— Нямам никаква жена — навъси се Саша, — със същия успех можете да нарочите за моя жена коя да е жена от Мозгова. Ако сторите нещо на учителката, ще извършите огромна несправедливост.

— Никой не смята за я закача, но ние сме длъжни да я опазим от чужди влияния. Да речем, като ви преместим другаде.

— Вие решавате! — Саша въздъхна облекчено. Да прави каквото ще! Ще се премести в друго село, само да не закачат Зида.

Алфьоров стана, разходи се из стаята…

— Кажете, Панкратов, как си представяте живота си по-нататък?

— След заточението ще се върна вкъщи, ще действувам делото ми да се преразгледа.

— В Москва няма да се върнете, ще получите минус за нея.

— Не само в Москва може да се работи.

— Преразглеждане на делото ли? — продължи Алфьоров. — Едва ли ще го постигнете. Тази съдимост ще си я носите цял живот.

— Случва се да свалят съдимостта.

— Случва се — съгласи се Алфьоров, — но за заслуги пред държавата. А аз не виждам у вас особен стремеж да извършите нещо значително. Чувствате се оскърбен.

— Не съм оскърбен, но няма да забравя как мама се мяташе в коридора, когато ме арестуваха. Няма да забравя също как следователят ми приписваше несъществуваща вина.

— Е, добре — Алфьоров пак седна срещу Саша, да минем на въпроса. Соловейчик е избягал!

Той изпитателно се вгледа в Саша. Саша се втренчи смаяно в него.

— Не може да бъде. Соловейчик не е толкова глупав, той добре разбира, че няма къде да избяга.

— И все пак е избягал, писал ли ви е нещо за това?

Саша иронично се усмихна.

— Да се бяга е глупаво, а още по-глупаво е да се пише за това.

— Дума да няма — съгласи се Алфьоров, — и все пак вие сте единственият му другар тук, единственият му приятел.

— Искате да ме обвините в помагачество ли?

— Панкратов — внушително произнесе Алфьоров, — отношението ми към вас е много по-добро, отколкото смятате. Никой не ви обвинява в такова нещо. Но Соловейчик вероятно добре е обмислил маршрута на бягството си. Възможните маршрути са два: първият — по Ангара към Енисей, вторият — през тайгата към Канск. И по единия, и по другия няма да стигне далеч, още в първото село ще го задържат. Ако тръгне да заобикаля селищата, ще му е нужен голям запас продукти, а той го няма. Но е възможен и трети път — нагоре по Ангара, към Иркутск. Този път е по-дълъг, но по него е Мозгова, където живеете вие, а още по-нагоре има две селища, в които живеят съмишленици на неговата годеница. Не е изключено да е избрал именно този път, не е изключено да ви се обади.

— Как тъй ще ми се обади? Пред очите на цялото село ли?

— Това не знам. Може и да не се обади. Но може и да се обади. В такъв случай ще трябва добре да обмислите поведението си.

— Да го задържа ли? — засмя се Саша. — Ами ако не съумея?

— Не е нужно да го задържате, ние сами ще го задържим. Добре ще е да го придумате да се върне. В такъв случай обвинението в бягство ще отпадне, ще се приеме просто като самоотлъчка, ще можем да се ограничим само с мерки от административен характер. Говоря ви честно, Панкратов, не искам бягства, подобно извънредно произшествие не е от полза и за мен.

Саша чувствуваше, че Алфьоров говори искрено. Но не вярваше в бягството на Соловейчик, може да е бил на лов из тайгата и да се е загубил.

— Та така, Панкратов — заключи Алфьоров, — придумайте го да се върне, какво по-лесно от това. Ако пък не се върне, съобщете в селсъвета или в колхозната управа, те знаят как да постъпят.

Той помълча, после добави:

— Отнесете се сериозно към този въпрос, Панкратов, едно укривателство на беглец или помагачество може да имат сериозни последствия за вас. Приемете това като предупреждение.

 

Соловейчик е избягал! Саша не можеше да повярва. Би могъл да допусне, че Соловейчик се е обесил, удавил — с живота му и без това е свършено. Та нали и той бе помислял за самоубийство? Но да избяга?! Практичният, разумен Соловейчик отлично разбира колко нелепа е подобна постъпка. С много по-голям успех би могъл да избяга от Канск — качваш се на влака и заминаваш. Тук можеше да се надява да се съберат с Фрида, а ако е избягал, значи завинаги е изгубил тази надежда. Ще изтормозят и Фрида. А нея той никога не би подложил на такъв удар.

Но каква мрежа плете Алфьоров? Приятелят ти е избягал от заточение, внимавай да не се наложи ти да отговаряш, по-добре се скрий зад нашия широк гръб! Живееш с учителката, тя може да пострада заради тебе, и това е причина да се скриеш зад нашия широк гръб! В Мозгова си без работа, кой ще те храни три години? А аз ще ти дам работа, няма да натежаваш на близките си. И не забравяй, че още не си се отървал от историята със сепаратора, заявленийцето ей го тук, в чекмеджето е. Примитивно.

Но същевременно Саша чувствуваше у Алфьоров една необичайност, нестандартност, не е като Дяков, друго му е нивото, бил е в Китай, а Дяков друг път ще го пратят в Китай. Да, но Дяков е в Москва, в централния апарат, а Алфьоров е тук, на края на географията. Сигурно нещо е сгазил лука. Очите му са неспокойни, признак за собственото му неустойчиво положение. В него го няма грубото нахалство на Дяков. Може би не е службаш?…

 

На Всеволод Сергеевич Саша каза, че са го викали заради Зида, не каза нищо за бягството — не вярваше в това бягство.

Всеволод Сергеевич се отнесе към въпроса спокойно.

— В краен случай ще заминете за Савино или Фролово — не е голяма жертва за двата месеца щастие. А на Нурзида Хазизовна нищо няма да й сторят, тук тя е по-ценна от Алфьоров. Могат да намерят друг пълномощник за това място, а друга учителка — не могат.

На Зида Саша каза за Соловейчик, очакваше, че и Зида няма да повярва. Но Зида повярва.

— Бягат от мъка — каза тя, — дори и много разумни хора. Обезумяват от мъка и бягат. Често се случва.

 

Колкото и да е странно, разговорът с Алфьоров успокои Саша, сложи край на мъките му: Алфьоров потвърди онова, за което и той бе мислил — трябва да се прости с Москва, не може да се надява на преразглеждане на делото. Вече е отписан. Щом е тъй, трябва и той да се пренастрои. Най-сетне прие участта си, почувствува, че може да се владее. Никакви илюзии. Случаят му не е по-специален, такива като него са безброй. И трябва да намери в себе си сили да издържи.

Веднъж срещна на улицата Тимофей. Той го изгледа подплашено, понечи да подмине по-встрани, но Саша му прегради пътя.

— Дали стреляш зле, Тимофей, или пушката ти не струва?

— Кво, кво, я стига! — замънка Тимофей и заотстъпва назад, както тогава, на ливадата, сигурно се страхуваше, че Саша ще го удари.

— Не бой се — изкриви устни Саша, — тук нищо няма да ти сторя, ама паднеш ли ми още веднъж в гората, ще те застрелям като куче. Ти имаш жребие, аз пък куршум и цев с нарези — ще те уцеля! Ако аз не те уцеля, други ще те уцелят. И ние си имаме своя мъст. Запомни, животно!

Каза това и си продължи пътя. С такива — само така. Цяла Ангара знае как в затвора са видели сметката на онези момчета, дето убили заточениците на канския път. И Тимофей знае. Вече няма да припари наблизо, страхливецът! На тръгване към гората Саша зареждаше цевите със сачми, но в джоба си слагаше жребие. И не излизаше сам. И без Жучок не тръгваше. И не стоеше на открити места. И всеки път минаваше по различна пътечка.

 

На втория или третия ден след разговора с Тимофей Саша пак излезе в гората. Внезапно Жучок се спря, подушил нещо, и се втурна в гъсталака. Безумният му лай се чуваше съвсем отблизо, не беше призивен, а злобен, задъхващ се, явно лаеше по човек, а може би и по мечка. Саша се спотаи зад дървото, презареди пушката, вкара по едно жребие в двете цеви.

Лаят нарастваше с бясна сила, ту се отдалечаваше, ту приближаваше, изглежда, Жучок ту отскачаше, ту отново се нахвърляше срещу някого. Разбира се, не е Тимофей, Жучок познава всички хора от селото, може да лае така само срещу непознат или мечка.

На Саша му се привидя човек зад дърветата, счу му се шумолене, може би движение на въздуха или пращене на съчки… Жучок изскочи на полянката, хвърляше се срещу някакъв непознат, а оня го отпъждаше с дълга дебела сопа. Саша веднага го позна. Беше Соловейчик — с ватирани панталони и елек, с ушанка, ботуши за блато, с наскоро пусната брада, отслабнал. Не беше лесно да го познае човек, но Саша го позна по фигурата, по движенията, с които се бранеше от кучето, а може би някъде дълбоко в душата си бе допускал възможността Борис наистина да е избягал и предположенията на Алфьоров да са правилни: че е избягал именно в тази посока.

Подвикна на кучето, отиде при Соловейчик.

Прегърнаха се.

— Да влезем пак в гората — каза Саша.

Навлязоха в гъсталака и приседнаха под едно дърво, където беше сравнително сухо. Соловейчик свали раницата си, сложи я на земята, облегна глава на дървото, затвори очи.

— Зло кученце имаш.

— Понеже е видяло непознат… Гладен ли си?

— Сега не, ял съм — Борис кимна към раницата, — какво, знаеше ли вече за мен?

— Вика ме Алфьоров, пита за тебе.

Борис се беше полуизлегнал със затворени очи.

— Защо го направи? — попита Саша.

Соловейчик се закашля, дълго и мъчително го давиха храчки.

— Молих ги да ме преместят при Фрида или нея при мен. Отказаха. Тръгнах веднъж при нея. По пътя ме задържаха. Избягах. В Рожково ли да се връщам. Ще ме затворят и ще ми припишат бягство. Затова поех насам. Ще ме търсят по-надолу или по Канския път, а през това време може да успея за стигна до Братск.

— Алфьоров предположи, че и насам може да тръгнеш.

— Каза ли ти го?

— Да.

Борис замълча.

— До Братск има цял месец път. Тия дни започва зимата. Ще замръзнеш в гората — каза Саша.

— Нямам друг изход — уморено отвърна Борис, — ако стигна, ще стигна, ако не — не.

— А какво ще стане с Фрида?

— Няма да пострада. Тя нищо не знае. След пристигането ни тук не съм я виждал. Какво като съм й писал? Писал съм на много хора.

— Не е точно така — възрази Саша, — обявил си я за своя годеница, значи ти е близка, ще я викат.

— И тебе са викали, какво си могъл да кажеш? И тя нищо няма да може да каже.

— Слушай, не е ли по-добре да се явиш в Кежма при Алфьоров? Ще обясниш, че си отивал при него, за да го помолиш да ви събере с Фрида. Тогава ще бъде съвсем друго: не си бягал от района, сам си се явил в Кежма.

— Съшито е с бели конци — намръщи се Борис. — Отивал съм в Кежма — та нали ме задържаха не по пътя за Кежма, а обратното, по пътя надолу. Не, няма да ида при Алфьоров — ще ме прати в Канск.

— До Канск няма път — каза Саша, — ще има едва след месец, не по-рано. В Кежма няма и затвор, къде ще те държат? За Алфьоров е по-изгодно да приеме версията ти: дошъл си да молиш за събирането ви с Фрида. Сам ми каза: не искам извънредни произшествия. А дето са те задържали долу, няма значение. Ще кажеш, че в Рожково е нямало лодка, а си се надявал да намериш някъде към Кода или Пашино.

— Алфьоров вече със сигурност ме е обявил за беглец — възрази Борис. — Щом те е викал, значи е взел мерки.

— И все пак — настояваше Саша — това е единственият ти шанс. Не можеш да стигнеш до Братск, ще те хванат още в първото село и тогава вече не може да не ти припишат бягство.

— Няма да се отбивам в селата.

— А какво ще ядеш?

— Ще ми дадеш малко лапачка — сланина, сухари, захар, ако имаш…

— То се знае, ще ти дам! Но докога ще ти стигне, колко можеш да носиш?! Сега в гората не се намира нищо за ядене — зима е. Нямаш пушка. От глад ще се предадеш още в първото село. Разбери, става дума за живота ти. Ако се явиш при Алфьоров, ще останеш жив. И ще имаш шанс да се отървеш. Продължиш ли, ще загинеш в гората или ще те хванат — и тогава вече нямаш никакви шансове.

Борис мълчеше, полуизлегнат със затворени очи, сякаш не слушаше какво му говори Саша. Може да беше задрямал.

— При мене ли ще пренощуваш?

Без да отваря очи, Соловейчик отрицателно врътна глава.

— Ще ме пипнат. И ти ще загазиш.

— За мене не се тревожи.

Борис отвори очи, заговори неочаквано енергично:

— Ако ме видят тук, Алфьоров ще тръгне по тази следа. А аз трябва да измина само около седемдесет километра — там ще ми помогнат. И тебе не мога да излагам на опасност. Ти дори няма да можеш да кажеш, че не си знаел за бягството ми. Алфьоров те е предупредил. Хайде да се разберем така: ти не си ме виждал и аз не съм те виждал! Каквото и да се случи и когато и да се случи, ако ще след година, след две, след десет — не съм те виждал и ти не си ме виждал.

— Е, твоя си работа — каза Саша, — и все пак мисля, че правиш грешка. След два часа можеш да бъдеш в Кежма. Алфьоров ще те понакастри и толкоз. Е, гаранция няма, но мисля, че точно така ще стане. Повтарям, това е единственият ти шанс.

— Всичко е решено — твърдо изрече Соловейчик, — можеш ли да ми намериш сланина, сухари, захар?

— Сланина мога, за захар ще се помъча, сухарите трябва да се пекат, ако почакаш, ще има и сухари.

— Не мога да чакам. Донеси хляб вместо сухари.

— Борисе! — каза Саша. — Помисли си, моля те. Не мога да разбера на какво разчиташ. Да речем, че успееш да стигнеш до Братск. Това е изключено, но да допуснем. Ами после?

— Там ще ме изпратят до Иркутск, ще се кача на влака и ще ида в Москва.

— Защо?

— Ще търся правда.

Саша си помисли, че той нещо е мръднал, каква правда е решил да търси? А може би има и нещо друго, но Борис не му го казва? Може би има верни приятели по пътя? Приятели на Фрида? Щом трябва да измине още седемдесет километра, значи във Фролово, Савино или в Усолцево. Но те всичките са на острови, как ще премине Ангара? Ангара още не е замръзнала и няма да замръзне скоро — тук течението е бързо. И все пак разчита на нещо. Изглежда и тук, в заточението, има някакви връзки, възможности, за които Саша не подозира. Винаги бе смятал, че държавата е всесилна, всезнаеща, всепроникваща. В действителност не е така, държавата може да бъде измамена. Зида му предлагаше други начини. Може би и Соловейчик има свои начини, само че Саша не ги знае.

— Колко време ти трябва, за да изтичаш до селото?

Това беше молба да побърза. Саша стана.

— След около три часа ще се върна.

— Ще те чакам.

Борис пак се облегна на дървото и затвори очи.

 

Всичко преди — арестуването, затворът, заточението — беше несравнимо с това, което ставаше сега. Тогава нямаше абсолютно никаква вина, сега за пръв път престъпваше закона. Помагаше, след като бе предупреден. Разбира се, Борис няма да го издаде и въпреки това „помагачество за бягство“ ще фигурира в досието му. И дваж повече ще го е яд да плаща за това: бягството на Борис е нелепост — или ще погине по пътя, или ще го хванат.

Но от всяко положение е длъжен да помогне на Борис. Важно е само никой в селото да не заподозре нещо. Да помоли за сланина и хляб хазаите си? Но за кого? Явна улика. Единственият човек, който може да му помогне, е Зида. Ако няма, ще иде у съседите. Тя редовно купува продукти, никой няма да се усъмни. Парче сланина, хляб или питки, двайсетина твърдо сварени яйца, има захар, у него се намират и бонбони, прати ги майка му от Москва, сол…

Ще каже на Зида: Намери! Трябват ми, за какво — не питай и забрави това.

Зида нищо не го попита. Отиде у съседите, донесе сланина, сушене месо, питки, свари яйца, извади захар, бонбони, хубаво опакова всичко и го подреди в торба от грубо платно, с каквито местните ловджии ходеха в гората.

И тъкмо по тази торба той разбра, че тя се досеща.

На вратата се обърна.

— Не съм вземал нищо от тебе.

Каквото и да се случеше, както и да свършеше всичко, Зида нямаше нищо общо.

Зида кимна.

— Добре.

 

Щом чу стъпките на Саша, Борис отвори очи, понадигна се, завъртя глава, сякаш да отърси съня, премести продуктите в раницата си, не взе само солта.

— Имам.

После се изправи. Саша му помогна да пъхне ръце в ремъците на раницата.

— Е, приятелю, сбогом!

Борис несръчно — пречеше му раницата — прегърна Саша. Разцелуваха се.

— Утре от сутринта ще бъда на това място — ако решиш друго и се върнеш, ще се видим.

— Няма да реша друго — отговори Борис, — внимателно ли изпипа всичко?

— Не се тревожи.