Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Децата на Арбат (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Дети Арбата, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 27 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
nextvasko (2008)
Корекция
ira999 (2008)

Издание:

Анатолий Рибаков. Децата на Арбат

Издателство „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1988

 

Редактор: Пенка Кънева

Художник: Божидар Икономов

Художник-редактор: Веселин Христов

Технически редактор: Васко Вергилов

Коректори: Жанета Желязкова, Таня Кръстева, Донка Симеонова, Мая Поборникова

 

Руска, 1 издание

ЕКП 07/9536375611/5617–183–88

Издателски № 2648. Формат 60х90/16

Издателски коли 30,50. Условно издателски коли 36,39

Дадена за набор на 29.XII.1987 г. Излязла от печат на 30.III.1988 г.

Печат и подвързия Д.П. „Д. Благоев“

Цена 4,78 лв.

 

Анатолий Рыбаков. Дети Арбата. Журнал „Дружба народов“, № 4, 5, 6/1987 г.

Лев Аннинский. Отцы и сыны. Журнал „Октябрь“, № 10/1987 г.

История

  1. — Добавяне

12.

„Предвид обстоятелството, че Панкратов призна грешките си, да бъде възстановен в института и да се накаже със строго мъмрене.“

Празник не се получи. Изключването му разбуни духовете, възстановяването му не развълнува никого. Само Криворучко, когато подписваше новата студентска карта на Саша, каза:

— Радвам се за тебе.

Толкова страховит преди, сега той изглеждаше смачкан — самотен човек, прекарващ последните си дни в своя кабинет.

— Вие как сте? — попита Саша. Криворучко кимна към купчината папки в къта.

— Предавам работата.

Извади печата от чекмеджето на огромното писалище. Студентите наричаха това писалище палуба. Те често ходеха при Криворучко, от него зависеха стипендиите, общежитието, купоните за продукти и облекло.

— Между другото, с твоя вуйчо се познаваме. Били сме в една партийна организация. Отдавна, около двайсет и трета година. Как е той със здравето?

— Добре е.

— Предай му много поздрави, когато го видиш.

Саша се срамуваше от своя късмет, бе се измъкнал, а Криворучко не можа.

— Вие защо не се обърнете към другаря Солц?

— Солц е безсилен по моето дело. То зависи от друг… Без да поглежда Саша, сякаш на себе си, той добави:

— Този готвач ще готви лютиви гозби.

И се навъси. Саша разбра кой готвач има предвид той. После Саша отиде при Лозгачов. Лозгачов се усмихна така, сякаш се радваше на неговия успех.

— Ходи ли при Криворучко?

Знаеше, че Саша е ходил при Криворучко, и все пак попита.

— Оформих си картата и пропуска — отговори Саша. Влезе Баулин, чу отговора на Саша, сухо попита Лозгачов:

— Нима печатът е при Криворучко?

— Новият идва на работа от понеделник.

— Тя можеше да вземе печата при себе си.

Лозгачов сви рамене, искаше да каже, че Глинска се смята за твърде високопоставено лице, за да удря печати.

Продължават да се занимават със своите работи, със своите интриги, сякаш нищо не се е случило, без да изпитват чувство на вина или угризения на съвестта: тогава трябваше така, а сега, когато го възстановиха, може и другояче… И Саша трябва да се държи другояче…

Говорят присмехулно за Глинска пред него, не крият враждебността си към нея — нима подобна откровеност не говори за доверие?…

Всичко това означаваше: „И ти, Панкратов, трябва да се държиш другояче. Сега си бит, втори път няма да се измъкнеш. Солц е далече, а ние сме близо, дръж се за нас. Младо и неопитно момче си, не си закален, затова сгреши, ние разбираме, на всеки може да се случи. Сега знаеш какво представлява Криворучко, бий го заедно с нас. Взаимно доверие се поражда само там, където има общи врагове. «Кажи ми кои са приятелите ти!» — това остаря! «Кажи ми кои са враговете ти и ще ти кажа кой си» — така стои въпросът сега!“

— Оплака ли ти се Криворучко? — попита Лозгачов.

Защо да си има работа с тях? Нали все пак не той, а те са победените, не на него, а на тях им натриха носовете. Да не забравят това.

— Защо ще се оплаква на мене, аз не съм партийна колегия. Лозгачов поощрително се засмя.

— Все пак сте другари по нещастие.

— „Другари“ ли? — насмешливо повтори Саша. — Но нали него още не са го възстановили.

В мрачния поглед на Баулин Саша почувствува желание да го предпази. Но този поглед само го предизвика. От какво го предпазва? Да не го изключат пак? Къси им са ръцете! Опариха се, а искат да изглеждат победители. Да знаеш, не Солц ти прости, прости ти партията. А понеже именно ние сме партията, значи ние сме ти простили… Не, другарчета, все още не представлявате цялата партия!

Лозгачов го погледна с подигравателно любопитство.

— Смяташ ли, че ще възстановят Криворучко?

— Мен ме възстановиха.

— Ти си друго, ти допусна грешка, а Криворучко е закоравял…

— Него навремето са го изключвали за политически грешки и пак са го възстановили, какво остава за общежитията…

— Охо, това е нещо ново — отпусна се в креслото и се втренчи в Саша Баулин, — по-рано ти не говореше такива неща.

— По-рано не ме питахте, а сега ме питате.

— По-рано ти се разграничаваше от Криворучко — продължи Баулин: — „Не знам, не го познавам, и две думи не сме разменили“.

— И сега повтарям: Не знам, не го познавам, и две думи не сме разменили.

— Така ли? — Гласът на Баулин прозвуча зловещо.

— Не си прав, Панкратов — намеси се Лозгачов, — партията трябва да прочиства редиците си…

Саша го прекъсна:

— Преди всичко от кариеристите.

— Кого имаш предвид? — навъси се Лозгачов.

— Кариеристите изобщо, никого конкретно.

— Не, ще прощаваш — Лозгачов поклати глава, — партията прочиства редиците си от идейно неустойчиви, от политически враждебни елементи, а ти разправяш: трябва преди всичко от кариеристите. Безспорно трябва. Но защо е това противопоставяне?

Монотонният фалшив глас на Лозгачов, неговото студено лице, тъпата ограниченост на назубрените му формулировки дразнеха Саша.

— Хайде да не си лепим етикетчета, другарю Лозгачов! Вече се поупражнявахте в тази дейност. Аз смятам така: един кариерист нанася на партията повече вреда, отколкото всички грешки на стария болшевик Криворучко. Криворучко ги е допускал и същевременно е милеел за делото на партията, а на кариериста са му скъпи само собствената му кожа и собственото му кресло.

Настъпи мълчание.

После Баулин бавно произнесе:

— Лошо резюмираш, Панкратов.

— Толкова мога аз — отговори Саша.

Те, разбира се, ще извъртят, ще изопачат думите му. Саша разбра това още щом затвори вратата на кабинета на Лозгачов.

Намери пред кого да говори откровено! Не че го е страх от тях. Но беше глупаво.

В аудиторията Саша седна на своето място, името му дори не бе зачеркнато от дневника. И все пак не му се вярваше, че всичко бе свършило. Цялата история със Солц му изглеждаше нереална. Реалното бе институтът, Баулин, Лозгачов, оклюманият Криворучко…

Пое за вкъщи с препълнения трамвай. Навън бързо се мръкваше — ранна, мрачна зимна вечер. Срещу него седеше раздърпан дребничък селянин с рядка рижава брадица, краищата на ушанката му висяха върху окъсаното кожухче. С грамадните си подшити валенки той стискаше чувал, друг чувал беше сложен на скамейката, неугледните селски чували, натъпкани с нещо твърдо и остро, пречеха на всички в тесния вагон. Той неспокойно се озърташе, питаше къде трябва да слезе, макар че кондукторката беше му обещала да го предупреди. Но в дълбините на неговия търсещ поглед Саша долавяше нещо сурово, дори жестоко. У дома си този плах селяк сигурно беше съвсем друг. Мисълта колко се променя човек в различни условия Саша си записа на корицата на тетрадката по мостове и пътни съоръжения, та вкъщи да я препише в дневника си, който ту започваше, ту изоставяше, но сега твърдо реши да си води.