Анатолий Рибаков
Децата на Арбат (14)

14.

Както бе настоял Сталин, запалиха четвъртата висока пещ предсрочно, на трийсети ноември в седем часа вечерта, при трийсет и пет градуса под нулата. Марк Александрович можеше да замине само след като се увереше, че с нея няма да се повтори катастрофата, станала с първата висока пещ, също запалена в големи студове. Затова изостана от областната делегация и тръгна за Москва на двайсети януари.

Служебният вагон вече беше закачен за локомотива, снегоринът беше заминал напред. Вятърът свиреше, намиташе преспи и люлееше редките мъждиви фенери — гарата и градът имаха ограничен лимит за електроенергия, тя трябваше на завода, където се лееше металът.

В мъничкото здание на гарата около кахлената печка се бяха събрали служители от заводоуправлението, пристигнали да съгласуват въпроси, които се подготвят дълго преди заминаването на началството за Москва, но се приключват в последната минута. След Марк Александрович те се качиха във вагона с мокрите си валенки, с галошите, с отрупаните със сняг калпаци и яки, та ядосаха шафнера: всичко е излъскал както винаги, когато пътува шефът, затоплил е хубавичко, а те се отръскват, цапат, пушат.

Марк Александрович си съблече шубата, свали калпака и въпреки това му беше горещо, особено на краката в плъстените валенки. Крушките горяха колебливо, но ярко. Той бързо разглеждаше документите и се убеждаваше, че всичко, което му е нужно за Москва, е налице. В тезисите на ЦК за пръв път бе посочен срокът за завършване строителството на завода — 1937 година. И планът за производство на чугун бе намален от двайсет и два милиона тона на осемнайсет — бе победил реалистичният подход. Значи бе дошло време с пълен глас да поиска онова, което едва до вчера се искаше полугласно: жилища, механизация, социални и битови учреждения.

— Влакът потегля, Марк Александрович — докладва появилият се на вратата началник-гара.

Шафнерът, облечен в черно униформено палто и с черна ушанка, обиколи вагона с фенер в ръката, мрачно мърморейки:

— Потегляме, граждани, потегляме.

Изпращачите заслизаха от вагона. Нахлу струя студен въздух. Шафнерът избута с крак снега, полепнал по прага, и затвори вратата. Чу се железничарска свирка, отговори й свирката на локомотива, вагонът трепна и с клатушкане затрака по стиковете на релсите.

Марк Александрович си събу валенките, извади от куфара домашни чехли, с удоволствие се разтъпка с тях, раздвижи краката си. После отиде до прозореца и дръпна перденцето.

Малкият влак се движеше през заснежената степ, заобиколи хълма, на който се издигаше градът, огрян от пламъците на високите и мартеновите пещи. Преди четири годините бяха дошли на голо място, а сега тук имаше двеста хиляди население, завод на световно равнище, гигант, вече дал на страната един милион тона чугун, стотици хиляди тона стомана, три милиона тона руда. Марк Александрович не се отдаваше на спомени, нямаше време, едва успяваше да мисли за това, за което трябваше да мисли в момента. Предстоеше конгрес и мисълта му се връщаше към Ломинадзе, който вече бе заминал за Москва с областната делегация.

За политически грешки Ломинадзе, член на ЦК, бе свален от всички високи постове и изпратен при тях като секретар на градския комитет, а на практика — като секретар на партийния комитет на завода, защото градът фактически беше заводът. Връстник на Марк Александрович, макар и с малко по-дълъг партиен стаж — Рязанов беше партиен член от деветнайсета, а Ломинадзе от седемнайсета — беше си създал име на голям политик, умен и тактичен, с размах и воля. Но ако на конгреса се поведе борба срещу бившите опозиционери, значи ще пострада и Ломинадзе, тогава може и заводът да пострада. Металът е важен, но политиката е още по-важна.

Преценявайки обстановката, Марк Александрович засега стигаше до мисълта, че конгресът ще мине спокойно, за това говореше самият му девиз — конгрес на победителите. Трите предишни конгреса бяха преминали под знака на борбата и бе дошло време да се демонстрира единството и сплотеността на партията около новото ръководство. И все пак трябваше да бъдат готови за всякакви изненади.

Във времената, когато не му даваха отделен вагон и той пътуваше до Москва с товарен, на платформата, на покрива, с шинел и торба на гърба, и през ум не му минаваше да се опасява от нещо. Сега от него зависят съдбите на стотици хиляди хора, има власт, твърдо вярва в правилността на партийната линия, не се присъединява и не се е присъединявал към никакви опозиционни групи, Серго го обича и Сталин го цени, но именно сега трябва да претегля всичко, трябва да очаква усложнения само защото преди година за секретар на техния градски комитет изпратиха Ломинадзе, който навремето си допуснал грешки, с които нито Марк Александрович, нито възглавяваният от него колектив имат нещо общо.

И това неочаквано и нелепо арестуване на Саша… Когато получи писмото от сестра си, обзе го мъчително чувство на тъга и безизходност. Но нали той не знае как се е случило. Инцидентът с преподавателя по счетоводна отчетност не е основание за арестуване, още повече че Солц е възстановил Саша. Причините по-скоро се крият в онова, което Саша тогава, оная нощ му бе говорил: нескромността на Сталин, писмото на Ленин… Той е чел писмото на Ленин? Къде, кога, кой му го е дал? Нескромността на Сталин… Само на него ли е говорил за това? На кого друг? Дали изказваше свои мисли, или внушения от някого? От кого? Той има право да знае всичко, става дума за неговия племенник, има право да разчита на внимателно и обективно разследване.

В Свердловск го посрещна представителят на завода при областния изпълком Киржак. Бързият влак Владивосток — Москва, на който трябваше да се прехвърли Марк Александрович, закъснявал, тъй че началник гарата направо от перона го поведе през гарата към стаята за членове на правителството и за други високопоставени лица.

Бюфетчийката донесе чай и сандвичи. Киржак, дребничък, нервен, суетлив, му докладва за състоянието на работата: доставките били нередовни, транспортът не достигал, фондовете били нереални, Счетоводството правело спънки, областните организации почти не помагали. Марк Александрович беше свикнал с обидения му тон, с него Киржак компенсираше недостатъчната си пробивна сила. Щом свърши с Киржак, Марк Александрович излезе на гарата. Пътечките в чакалнята бяха задръстени с бохчи, чували, сандъчета. На пода, по пейките седяха и лежаха хора, трупаха се на опашки пред касите, край големите бойлери, от които си наливаха гореща вода за чай, повечето бяха жени и деца. И всичко това — миришещо на овчи кожи, обуто с цървули, несвикнало с промени и пътуване, беше селото с неговата плахост, тъжна нищета и затънтеност, селската Русия, раздвижена, изместена от земята.

За Марк Александрович това не беше нещо ново, така е по всички пътища в страната. Маси хора с бохчи и чували, с жените и децата си идват и в неговия завод. И бараките на завода са просмукани от същата остра, кисела, потна, овчо-чесънова миризма. Такива са безпощадните закони на историята, такъв е законът на индустриализацията. Това е краят на старото село, диво, кално, полусляпо, съдрано и неуко, краят на собственическото начало. Сега се твори нова история. И всичко старо се руши с болка и загуби.

 

Международният вагон, в който пътуваше Марк Александрович, беше полупразен, в купето Марк Александрович седна да поработи и едва когато започна да се мръква, към три часа, излезе в коридора.

Килимените пътечки смекчаваха равномерното тракане на колелата. Вратите на купетата бяха затворени, освен една, откъдето се чуваха гласовете на мъж и жена, разговарящи на френски.

После жената излезе в коридора и щом видя Марк Александрович, смутено се усмихна. Тя се смути, помисли си Марк Александрович, защото не бе очаквала да срещне някого в пустия коридор. Излязла е по пеньоар и чехли, не е вчесана, отива до тоалетната и я вижда непознат руснак, когото тя не е срещала преди тук: Марк Александрович се бе качил, когато те са спели. Жената изглеждаше на около трийсет и пет години, беше висока, с големи рогови очила. На връщане от тоалетната тя пак се усмихна и когато влезе в купето, затвори вратата след себе си.

После вратата се отвори, в коридора излезе мъж, също едър, снажен, приличаше на Луначарски. Марк Александрович веднага позна известен белгийски социалдемократ, един от лидерите на Втория интернационал. Преди около месец във вестниците се бе мярнало съобщението, че през Съветския съюз и Китай е отпътувал за Япония, за да изнася там лекции. Още тогава Марк Александрович си бе помислил, че това съобщение говори за нови контакти, естествени и разумни в днешната международна обстановка.

Помежду им бързо се завърза разговор, както става между спътници, на които предстои дълъг път. Марк Александрович добре знаеше английски, а френски достатъчно, за да се разберат. В коридора излезе и съпругата на белгиеца със сива вълнена пола и пуловер, подчертаващ едрия й бюст. Усмивката й този път изразяваше приятна изненада от факта, че бяха срещнали спътник, който говори френски.

Разговаряха за руската зима, за огромните разстояния в Русия, за трудностите на съобщенията и придвижването. В Токио и Осака било топло, в Нагасаки горещо, а тук — студено. Очевидно студът държи бодър руснака. Белгиецът се оплака, че когато минавали през Сибир и Урал, не можал да види прочутия Кузбас, прочутия Магнитострой. От прозореца на влака се виждал само прочутият руски сняг. Искало му се да види руския експеримент, добави той и с усмивка се извини за баналността на израза.

Той донесе от купето днешния брой на „Правда“ с картата на най-големите строежи на втората петилетка, публикувана по случай конгреса. Строежите бяха обозначени е пещи, камиони, трактори, комбайни, локомотиви, вагони, автомобилни гуми, хидроцентрали… Марк Александрович обясни: топовете плат означават текстилни комбинати, буците захар — захарни заводи, ей тези кръгчета са лагери. Белгиецът одобрително се смееше, но отбеляза, че тази грандиозна програма е изпълнима само за сметка на други отрасли на икономиката, преди всичко за сметка на селското стопанство.

Марк Александрович бе чувал тези меншевишки аргументи. В Русия се извършва втора революция, а този охранен, солиден господин, този лустросан парламентски политик не я разбира, тъй както не бе разбрал и първата революция.

Марк Александрович премълча — не искаше да подхваща политическа дискусия. Много пъти бе ходил в чужбина, беше свикнал да общува с чужденци, но избягваше политическите разговори с тях; никой на никого нищо не може да докаже. И сега се въздържа от съблазънта да разговаря с известния политик. Но не искаше събеседникът му да сметне, че той се страхува от спор с него. В този смисъл Марк Александрович беше самолюбие и не беше свикнал да се оттегля победен от арената. Затова, споделяйки впечатленията си от Съединените щати, където бе работил две години в стоманолеярен завод, Марк Александрович разказа една смешна сценка, която бе видял в Ню Йорк.

От една църква излезе немощна старица в старомодна черна рокля до петите и с черна шапка, увенчана с някакво подобие на птиче гнездо. За лакътя я крепеше младо момиче, явно нейна внучка или може би дори правнучка. Тя внимателно водеше баба си по стъпалата, а когато стигнаха до спрелия до тротоара пакард, грижливо я настани вътре, нежно я целуна и затвори вратата. А бабичката, едва стигнала до колата, щом се озова зад волана, включи мотора. Пакардът сякаш подрипна от мястото си, полетя напред.

Марк Александрович не коментира случката, просто я разказа, като добродушно си смучеше лулата, но я вмъкна на такова място в разговора, че умният му събеседник не можеше да не схване алегорията — отживял времето си социален строй, въоръжен с най-нова техника, ето това е Америка. Белгиецът оцени такта на Марк Александрович, който тъй дипломатично му бе посочил нивото, на което е свикнал да разговаря. Марк Александрович обичаше да блесне пред чужденците с ерудиция, с остроумие, с широта и свобода на възгледите, смяташе, че именно така трябва да се държи човек, натоварен в страната си със сила и власт.

Съпругата на белгиеца не схвана алегорията. Но сценката, разказана от Марк Александрович, й се видя комична и тя дълго се смя.

 

От гарата Марк Александрович отиде на „Садово-Каретная“, в Третия дом на Съветите. Залата, където работеше организационната комисия, беше празна, всички делегати бяха пристигнали, но дежурните бяха на местата си. Марк Александрович се регистрира, получи мандата си, резервацията за хотела, купоните за хранене, бележник „Делегат на 17-ия конгрес на ВКП (б)“. Навлизаше в познатата атмосфера на партийния конгрес с неговия твърдо установен ред, регламент, дисциплина, на които трябва и е приятно да се подчиняваш, превключваше мислите си към нещо по-важно и висше от онова, с което живееше вчера, отърсвайки се от бремето на делничните грижи — чувство, напомнящо преживяванията на стар войник, отново призован в частта си.

В хотела го настаниха в стая с още двама. Легло, нощно шкафче — повече не му трябваше. Марк Александрович знаеше, че сред делегатите ще види много стари другари, няколко вече бе срещнал във вестибюла. Те бяха радостни, възбудени и като ги гледаше, Марк Александрович още повече се изпълни със съзнанието за стабилността и правилността на всичко, което се вършеше. Има партия, има партийни кадри, зрели, проверени, закалени, знаещи как и накъде да водят делото. Фактът, че те подкрепят Сталин, говори само за тяхната сила. Тези хора, честни, самоотвержени, справедливи, никога няма да допуснат беззаконие. Това, което се е случило със Саша, е нелепост. Той получи последното писмо на Соня преди десет дена. Може пък вече да са пуснали Саша?

Обади се на сестра си. Още от първия звук на гласа й разбра, че нищо не се е променило.

— Ще дойдеш ли? — попита Софя Александровна.

Сега не му се ходеше до Арбат. Късно беше, нямаше кола, в съседната стая го чакаха приятелите. Но ако не тръгнеше сега, не се знае кога щеше да успее да отскочи.

— Ако не си легнеш, след час, час и половина ще бъда при тебе.

— Че то аз сега спя ли?…

Посещението у сестра му потисна Марк Александрович. Тя разговаряше с него раболепно, трескаво търсеше някакви хартишки, разглаждаше ги с треперещи пръсти, гледаше го с надежда, смесена със страх тази минута той беше за нея не брат, а един от силните на деня: може да помогне на сина й, а може и да не помогне, може да го спаси, но може и да не го спаси. Страданието бе изострило нейната наблюдателност, тя разбираше, че този проблем му е неприятен, той иска да прецени всички обстоятелства, докато за нея не съществуват никакви други обстоятелства, освен едно — Саша е в затвора.

Марк Александрович отново изпадна в мъчителното и потискано състояние на безизходност, усети тъпите болки в тила си. Той обича Соня, обича Саша. Но не може да дава празни обещания. Опитен човек е. Комунист.

— Още утре ще се заема. Ако Саша не е виновен, ще го пуснат.

Тя го загледа уплашено и объркано.

— Саша да е виновен… Допускаш ли?

Жесток е с нея. Но тя трябва да бъде подготвена за всичко. Инак ударът после ще бъде още по-тежък.

— Обвиняват го в нещо… Няма да замина от Москва, докато не изясня в какво именно…

 

Марк Александрович отиде при Будягин. Заради него Будягин бе изпаднал в двусмислено положение — беше ходатайствувал за човек, който сега е арестуван.

Будягин беше мрачен, нито веднъж не отвори дума за конгреса, вършеше си работата както винаги делнично. Може да беше обиден, дето не бе избран за делегат? Но той беше делегат със съвещателен глас, както и много други членове на ЦК и ЦКК, това никак не е обидно, такъв е редът открай време. Може би за него конгресът не е празник, а още по-тежка, главоболна работа? И все пак… Днес у него се чувствуваше особена потиснатост, съсредоточеност, неприветливост.

— Знаете ли за моя племенник? — попита Марк Александрович.

— Знам.

— Като се обърнах тогава към вас, изобщо не очаквах подобно развитие на събитията.

— Естествено — отговори Будягин спокойно, изтъквайки, че няма претенции към него.

— Той ми е племенник — продължи Марк Александрович — и аз имам право на информация.

Будягин мълчеше. Седеше с лакти на бюрото, със събраните длани подпираше брадичката си и гледаше Марк Александрович.

— На конгреса ще опитам да поговоря с Ягода или с Березин — каза Марк Александрович и така приключи разговора, който Будягин явно не поддържаше.

Но Будягин каза:

— Те са знаели, че той ти е племенник.

Марк Александрович втренчено погледна Будягин.

— Какво искате да кажете?

— Разбрали са, че ще се намесиш. Предвидили са този факт. — И с някакъв странен израз на лицето добави: — Саша не е случайност.

Изрече тези думи със същия тон, с който предишния път бе казал, че Черняк вече не е секретар на районния комитет. Но тогава беше съобщение, а сега — покана за разговор.

Нима се готви нещо на конгреса? Но какво? Група, фракция, вербуване на съмишленици и гласове? Пак ли има груповщина в ръководството? Но с кого искат да го сменят? Старите лидери са компрометирани. Нови ли има? Кои именно?… Подобна идея е обречена на провал, партията няма да я подкрепи, Сталин е олицетворение на нейната линия, на нейната политика.

За твърде сериозни неща разговарят с Будягин, твърде сериозни последствия може да има срещата им, за да оставят макар и най-малък намек за недоизказаност, за неяснота в позициите си.

— Не мисля, че в арестуването на Саша трябва да се влага толкова дълбок смисъл. Случайностите не са причина за толкова сериозни изводи — твърдо изрече Марк Александрович.

Той отправи към Будягин открит, ясен, непримирим поглед. Жалко. Добър комунист, израсъл в работническа среда, голям държавен деец. Но бе живял дълги години в чужбина, откъснал се бе от страната си, не знаеше основното сега в живота на народа, в живота на партията, в неговия живот, на Марк Александрович… Отдръпват се, правят погрешни стъпки, губят ума и дума пред необичайността на времето, пред жертвите, които то иска.

— Партията не е сляпа, Иван Григориевич, вие знаете това не по-зле от мен.

Той се вглеждаше в Будягин. С него са свързани младостта му, Гражданската война, всичко най-скъпо и незабравимо. Но сега най-важното е неговият град на хълма, огрян от пламъка на високите и мартеновите пещи. Това е днешната революция. Тя продължава и ще продължава дори ако от нея се отдръпне Будягин, както се отдръпнаха други.

Марк Александрович вече не мислеше какво ще му отговори Иван Григориевич. Всичко, което той може да каже сега, ще е дребно, незначително. И затова гласът на Будягин прозвуча за него глухо, отдалече, той почти не чу думите, чиято горчивина стигна до съзнанието му много, много по-късно…

— Тикаме в затвора комсомолци — каза Будягин.

 

Вестибюлите на големия Кремълски дворец, широкото мраморно стълбище, водещо нагоре, фоайето пред заседателната зала бяха изпълнени е делегати. Те стояха на групи, разхождаха се, подвикваха си, трупаха се около масичките, където им даваха материалите на конгреса.

Марк Александрович също получи материалите, и него го извикаха — колегите от делегацията на Донбас, където бе работил по-рано. После дръннаха звънците, всички поеха към залата. Тя беше преустроена, имаше нова голяма галерия за гости, всичко беше ново, свежо, миришеше на дърво и боя. Както писаха на другия ден във вестника: „Залата е станала по-строга и същевременно величествено опростена. Премахната е безвкусната пищност на позлатата, изчезнали са колоните, гербовете, регалиите — боклукът на няколко епохи е изметен от тези стени. Станало е просторно и светло.“

Местата, определени за тяхната делегация, бяха на четвъртия и петия ред точно срещу трибуната. До нея бяха застанали Каганович, Орджоникидзе, Ворошилов, Косиор, Постишев, Микоян, Максим Горки. На стъпалата седеше Калинин, бързо пишеше нещо в бележника си и току поглеждаше към залата през селяшките си очилца с телени рамки.

Аплодисментите, с които делегатите приветствуваха появяването на Молотов в президиума, избухнаха с нова, още по-голяма сила — отстрани излезе Сталин. Аплодисментите нарастваха, смесваха се с тракането на седалките и поставките за писане, всички станаха, някой отгоре извика: „Да живее другарят Сталин! Ура!…“ Всички завикаха: „Ура! Да живее великият щаб на болшевизма! Ура! Да живее великият вожд на световния пролетариат! Ура! Ура! Ура!“

Овациите за Сталин се повториха няколко пъти… Когато Молотов назова името му: „Около вожда и организатора на нашите победи, другаря Сталин…“ В края на речта му… „Начело с другаря Сталин — напред, към нови победи…“ После, когато Хрушчов предлагаше състава на президиума… И най сетне най-продължителната овация — когато председателят обяви: „Има думата другарят Сталин.“

Като всички, и Марк Александрович ставаше, ръкопляскаше, викаше „ура!“. С куртка военен образец, но по-светла от куртките на другите членове на президиума, Сталин бе застанал на трибуната, прехвърляше листовете, спокойно изчакваше да свършат овациите. Изглеждаше, сякаш възприема аплодисментите като адресирани не до него, а до онова, което той олицетворява — до великите победи на страната и партията, и самият той ръкопляскаше на този условен Сталин. Фактът, че Сталин разбира това и дори иронично го отбелязва в доклада: „Нали изпратихме поздрави до другаря Сталин — какво още искате от нас“, създаваше усещане за близост и разбирателство между него и хората, които възторжено го бяха приветствували.

— Докато на Петнайсетия конгрес — каза Сталин — все още се налагаше да доказваме правилността на партийната линия и да водим борба с известните антиленински групировки… то на този конгрес няма нужда нищо да доказваме, пък май няма и с кого да се борим. Всички виждат, че линията на партията победи.

Тези думи потвърждаваха прогнозата на Марк Александрович, че конгресът Ще мине спокойно, няма да се появят усложнения заради Ломинадзе. Сталин сам се стреми към сплотеност. Борбата е приключена, трябва да изчезнат и свързаните с нея крайности. И тези кратки парадни речи също ще изчезнат. Мислите на Марк Александрович намериха потвърждение и във факта, че Сталин се отказа от заключително слово:

— Другари! Разискванията на конгреса показаха пълното единство във възгледите на нашите партийни ръководители, може да се каже, по всички въпроси на партийната политика. Както знаете, нямаше никакви възражения срещу отчетния доклад. С една дума прояви се необичайната идейно политическа и организационна сплотеност на редиците на нашата партия. Пита се необходимо ли е след всичко това заключително слово? Аз мисля, че не е необходимо. Затова разрешете ми да се откажа от заключително слово.

Ломинадзе се бе изказал почти веднага след доклада на Сталин, после се изказаха и другите някогашни опозиционери: Риков, Бухарин, Томски, Зиновиев, Каменев, Пятаков, Преображенски, Радек. Това бяха не разкаяни като на Шестнайсетия конгрес, а делови анализи на собствените им грешки, те присъединиха гласа си към гласа на партията. Никой не ги прекъсваше, не искаше от тях повече, не намираше изказванията им недостатъчни. Само веднъж нетърпелив възглас: „Регламента!“ прекъсна изказването на Риков.

Пятаков бе предложен за член на ЦК; Риков, Бухарин, Томски и Соколников — за кандидат членове. И раздаденият за гласуване списък на новия ЦК беше почти същият като на предишния конгрес с онези естествени промени, които стават на всеки конгрес: някой влиза в ръководството, друг излиза. Марк Александрович видя в списъка и своето име — беше предложен за кандидат член на ЦК. Марк Александрович видя в това признание на ролята, която играе строителството на неговия завод през втората петилетка. Намери в списъка и имената на други началници на големи строежи и на директори на големи заводи — белег на времето, белег на индустриализацията на страната.

Будягин го нямаше в списъка.

А Саша често бе ходил в дома на Будягин. Дали Иван Григориевич не бе говорил пред него разни неща? Дали именно той не му бе дал да прочете Лениновото писмо? Може пък да го е въвлякъл не само в разговори?…

Марк Александрович не се познаваше нито с Ягода, нито с Березин. Да се обърне към Ягода, председателя на ОГПУ, не би отговаряло на значението на делото на Саша. Пък и този свъсен, затворен човек му беше неприятен. А към Березин беше съвсем естествено да се обърне: именно той се занимаваше с такива дела. Но в почивките все някой забавяше Марк Александрович или пък той не можеше да намери Березин. Березин току изчезваше. Намери сгоден момент на трийсет и първи януари по време на манифестацията в чест на Седемнайсетия конгрес на партията.

Беше най-грандиозната от всички манифестации, които бе виждал Марк Александрович, а той беше виждал доста. Над един милион души минаха през Червения площад за два часа и нещо в януарския студ, в мрака, под светлината на прожекторите, това придаваше особена внушителност на манифестацията.

„Сталин!“ Тази единствена дума, изписана на всички плакати и транспаранти, извикваха и скандираха хората, тя висеше в мразовития въздух и всички погледи бяха обърнати към трибуната на Мавзолея, където стоеше той с шинел и обикновена ушанка със спуснати уши. Всички на трибуната бяха с калпаци, но само на Сталиновата ушанка ушите бяха спуснати, студено му беше и това правеше облика му още по-простичък и човешки за този милион хора: и на тях им е студено, но на него повече — те вървят, а той няколко часа стои неподвижно на трибуната на Мавзолея, за да ги приветствува.

Заедно с другите делегати на конгреса Марк Александрович стоеше на трибуната пред кремълската стена. На своя строеж той беше свикнал и с по-големи студове и въпреки това краката му измръзнаха, беше дошъл с обувки, а трябваше да обуе валенки. Намери Березин, той бе застанал наблизо и когато митингът свърши и започна манифестацията, отиде при него.

Върху бронзовото ескимоско лице на Березин се изписа напрегнато очаквателният израз на човек, когото хората търсят само по въпроси на живота и смъртта. Той учтиво кимна — към него се обръщаше делегат на конгреса, а когато Рязанов се представи, се здрависа с него дори доброжелателно. Марк Александрович изложи накратко делото на Саша, спомена за стенвестника, за Солц, каза, че гарантира за племенника си, макар да допуска, че в отговор на несправедливите обвинения в младежкия си гняв той може да е казал нещо, което не е бивало да казва. Ако пък Саша е арестуван по друго дело, той моли да го информират, делото на племенника му не може да не го вълнува. Березин слушаше внимателно, от време на време поглеждаше към крачещите по площада хора, тогава светлината на прожекторите озаряваше лицето му, то изглеждаше уморено, подпухнало и състарено. Слушаше мълчаливо Марк Александрович, само повторно попита за фамилното име на Саша и в отговор на молбата за информация по делото усмихнат промълви: „В тъма дълбока се укрива той…“ — в смисъл че и той не знае нищо за делото, а и да знае, не му е мястото и времето да говори за него. Дори и на подходящо място пак не би могъл да каже нещо, такава му е работата.

— Ще проуча делото и ще направя всичко възможно. Следствието ще бъде проведено внимателно и обективно.

Този отговор прозвуча на Марк Александрович сериозно, искрено и добросърдечно. Успокоен, той се сбогува с Березин.

Марк Александрович искаше да поговори и със Солц. Но Солц не присъствуваше на конгреса, бил болен. А да отиде вкъщи при болен човек Марк Александрович сметна за неудобно, пък и след разговора с Березин — и за ненужно.