Анатолий Рибаков
Децата на Арбат (56)

6.

Такава мъка Саша не бе изпитвал нито в Бутирка, нито при прехвърлянето насам. В Бутирка го крепеше надежда — ще разберат истината, ще го пуснат, при прехвърлянето имаше цел — да стигне до определеното място, да се настани, търпеливо да изживее тук определения срок. Надеждата го правеше човек, целта му помагаше да живее. Тук нямаше нито надежда, нито цел. Искаше да помогне на хората да използуват сепаратора, обвиниха го във вредителство. Алфьоров му го доказа с желязната си логика. И пак той всеки момент може да го смачка, като пусне в ход оплакването на Иван Парфьонович. Как се живее така? За какво му са учебниците по френски, които очаква от Москва, за какво му са книгите по политикономия и по философия? Пред кого ще се изявява, с кого ще говори на френски? С мечките в тайгата ли? Дори Алфьоров да не му направи нищо, как и с какво ще живее тук? Ще подшива валенки — на това може да се научи. Ето каква е участта му. Да забрави, всичко да забрави! Идеята, с която расна, е под властта на баулиновци, лозгачовци, дяковци, те погазват тази идея и мачкат хората, които са й предани. По-рано мислеше, че на този свят трябва да имаш силни ръце и несломима воля, инак ще погинеш, сега разбра: ще погинеш именно заради силните си ръце и несломимата си воля, защото твоята воля ще се сблъска с още по-несломима, ръцете ти — с още по-силни, в тях е властта. За да оцелееш, трябва да се подчиниш на чуждата воля, на чуждата сила, да се пазиш, да се приспособяваш, да живееш като заек, да те е страх да надникнеш иззад храста, само на такава цена можеш да се опазиш физически. Струва ли си да живееш по такъв начин?

Саша си седеше вкъщи, опитваше се да чете. Старият хазаин нещо поправяше на двора, дялкаше с брадвата, еднообразните, монотонни удари навяваха още по-силна мъка. Старецът излезе нанякъде, но Саша пак не можеше да чете, захвърли книгата. Не ще понесе такъв живот, не ще го понесе. После легна на кревата, заспа, но и насън не го напусна усещането за нещастие, събуди се уплашен, сърцето му блъскаше лудо.

Какво иска от него Алфьоров? Неговата доброжелателност не е случайна, сигурно има определена причина да го остави тук. Логично беше да му припише тази вина, за да оправдае съществуването си тук. А той го пусна да се върне в Мозгова, намекна, че може да го прехвърли в Кежма, да работи в МТС, нищо не поиска в замяна. Опитва се да го предразположи или обратното, да го деморализира? Иска да го докара до отчаяние, да го държи в неведение, в напрежение, във вечен страх — видя ли, тук имам материал срещу тебе, очаквай пак да те извикат, няма да намериш спокойствие. Страшно, страшно…

Старата му викна през вратата:

— Ще ядеш ли?

— Не, зъбите ме болят — отговори Саша.

Два дена не излезе от къщи, седя на двора, помага на стария. Знаеше, че Зида го очаква, тревожи се, но и нея не искаше да вижда, тя беше свидетелка на позора му, ще започне да го утешава, ще бъде още по-унизително. Пък и всичко, и всички са му безразлични. Трябва да сложи край! Вече няма да се измъкне от този кръг… Но майка му? Тя няма да понесе това, не може да и нанесе такъв удар, ще трябва да влачи ярема, само колкото майка му да знае, че е жив, само майка му да не губи надежда.

 

На третия ден намина да го види Всеволод Сергеевич.

— Какво става с вас? Защо не излизате? Болен ли сте?

— Здрав съм.

— Алфьоров ли ви притесни?

— Доказа, че съм вредител и че дискредитирам колхозната власт. Логично го доказа, убедително.

Всеволод Сергеевич се засмя.

— Какво се чудите толкова? Той е философ по образование.

— Така ли?

— Представете си. Не се заблуждавайте от длъжността му. Той е голяма фигура, величие, има три, а може би и четири ромба, повече, отколкото имат началниците му в Канск, затова не си облича униформата. Между другото бил е в чужбина, а е попаднал тук. Страхувам се, че е наш бъдещ, така да се каже, колега по съдба. А може и да изскочи пак нагоре, всичко зависи от някакви висши, неизвестни нам обстоятелства. Във всеки случай логично ви е доказал, че въз основа на председателското оплакване може да ви смачка. Повредили сте сепаратора и сте нарекли председателя глупак. Това ли ви инкриминираше?

— Това.

— Видяхте ли. Искам да ви успокоя. Още същия ден откараха сепаратора в Кежма, направиха всичко, което бяхте казали, докараха го обратно и той работи прекрасно. Можете да излезете и да се убедите.

— Нямам никакво желание.

— Така ви искам, Саша. И един съвет от мене: повече не го докосвайте. Тъй че, мисля, темата за вредителството отпада. Не се тревожете.

— Не се тревожа. Просто съм отвратен.

— Разбирам. И ако ми позволите да бъда откровен с вас, ще ви кажа още нещо. Може ли?

— Разбира се.

— Вие, Саша, безусловно сте човек. Истински човек! Съветски човек! Не е комплимент, а констатация. Това е прекрасно — да бъдеш истински, вдъхновен, съветски човек. Но искате да останете такъв дори в нашето особено положение, искате да постъпвате така, както трябва да постъпва съветският човек. А така не може, Саша: за околните вие не сте съветски, вие сте антисъветски човек. И всички гледат на вас и вашите действия само по този начин. Вървите си по улицата и гледате — сепараторът не работи, понеже знаете устройството на сепаратора, веднага отивате и го поправяте. А председателят на колхоза, а пълномощникът, имам предвид не Алфьоров, а някой друг, обикновен, те мислят по друг начин: защо тоя се вре при сепаратора? Ясно, за да го повреди. Врагът поврежда и пакости където свари — надявам се, знаете чии са тези думи?

— Знам.

— Не искате да бъдете вън от обществото, но трябва да се съобразявате с положението си. Нарекохте председателя глупак — това е основната ви грешка. Ако го бяхте напсували на майка, нищо. Но глупак е оскърбителна, унизителна дума, в нея се крие превъзходство, излиза, че вие сте умен, а той е глупак. Алфьоров не ви ли предложи да се преместите в друго село?

— Предложи ми.

— Е, какво? Отказахте ли? Заради Нурзида Хазизовна?

— Нито отказах, нито се съгласих. Казах му, решете вие, не искам да му бъда задължен.

Всеволод Сергеевич помисли малко, после каза:

— Няма нищо, може би сте постъпили правилно. Макар че в друго село щяхте да живеете по-спокойно. Тук вече имахте един инцидент със сина на бившата си хазайка, сега пък с председателя, не се ползувате с добро име. Но да се надяваме, че всичко ще се размине. Сега, Саша, вие сте в стресово състояние. Нервите ви са били стегнати като пружина: арестуването, затвора, прехвърлянето, нашата Мозгова, квартирата, грижи. И щом всичко това мина, пружината е избила от първия нов натиск. Всички сме преживели това. Важното е да не ви стане хронично. Но вие сте силен, волеви младеж, сигурно ще го превъзмогнете. И ето единствения извод: не влизайте в конфликти с тях и внимавайте с учителката, сега ще ви следят, имат ви зъб, като нищо може и за това да ви търсят отговорност.

Той отиде до кревата на Саша, потупа го по рамото.

— Стига! Ставайте! Да идем да играем преферанс.

— Слаб играч съм!

— Няма значение. Картите са ни разтухата: криминалните играят елементарно на комар, ние преферанс. Обръснете се, че я как сте обрасли, облечете се и да вървим. Време е да се запознаете с местната интелигенция.

Не му се ходеше, но Всеволод Сергеевич настоя и Саша разбра, че е полезно да види как се справят с живота тук другите хора.

 

Михаил Михайлович Маслов, мъж на около четирийсет и пет години с мрачно, измъчено лице, бе дошъл тук преди година от Соловки. По стойката му можеше да се предположи, че е бивш офицер.

— А ние вече мислехме, че няма да дойдете — злъчно подхвърли той на Всеволод Сергеевич, когато се появиха у тях двамата със Саша.

— Ще успеете да ни биете — добродушно отговори Всеволод Сергеевич.

По време на играта Михаил Михайлович не ги оставяше дълго да мислят, препираше ги, мъмреше ги заради несполучливите ходове. Само Саша не мъмреше — човек от друг, враждебен свят — затова го отделяше от другите със своята сдържаност. И той не беше симпатичен на Саша, Саша не обичаше такива раздразнителни, придирчиви хора, от общуването с баща си знаеше, че това не е участ, а характер.

Четвърти партньор по преферанс им беше Пьотр Кузмич, бивш търговец от град Стари Оскол, Воронежка област. Започнал излежаването на присъдата си на Нарим, завършваше го тук, на Ангара. Беше над шейсетте, набит, широкоплещест, широк и в гърдите, с къса прошарена черна брада, с ботуши с напъхан в тях панталон и старо сако, протрито и лъснало на лактите и реверите. Той единствен на драго сърце разказваше за злочестините си.

— Когато не разрешаваха, не търгувах — разказваше Пьотр Кузмич, — когато разрешиха — продавах каквото беше нужно на селяните: коси, сърпове, вили, разни бои, лепила, масла, на това между другото са ме учили от дете. В селото имаше кооперация, а селяните идваха при мене, доставях всичко навреме, знам кога какво трябва на селянина. По-нататък ясно: финансов ревизор, после друг, носят ти ту данък, ту облагане, ту самооблагане. В затвора ми искаха златото, ама откъде да го взема? Моето злато е желязото: чембери, профилна стомана, за шини, покривна ламарина. Злато съм виждал само навремето, онези царските пет и десет рубли.

Пьотр Кузмич разказваше добродушно — нали и на следователя търсели отговорност.

— Добре де, аз съм търговец, лишенец, ами какво са виновни децата? Да не са си избирали бащата и майката? И те искат да живеят, като другите да стават пионери, комсомолци, а ги гонят отвсякъде. Малкият, Альошка, му сече пипето, отиде в Москва, нареди се в завода, изпраща ми вестник: „Аз, еди-кой си, скъсвам с баща си, нямам връзки с него.“ Мъчно ми е. Гледал си го, поил си го, хранил си го, а сега — отричам се. Ама какво да прави, няма как другояче. Пък и наистина смяташе, че е вредно да се търгува, от чужд труд, викаше, живееш… Я вземи поразвърти в дюкяна бъчвите с безира или лемежите, или сандъците с пироните, та ще видиш какъв е трудът ни… Ама хайде! Влезе Альошка в института, решил да учи за агроном, той си обича земята. Живее в Москва, в общежитие, а жената по цели нощи не спи — гладувало детето. Изпратих една трийсетачка, той я върна — идеалист… Добре, щом си идеалист, стой си гладен! Да, ама сърцето на майка му пак се къса, изпратила му по земляци парче сланина, домашни млинове, поръчала да не казват, че са от нея. Земляците отишли в общежитието, Альошка го нямало, оставили му пакета на нощното шкафче, там до всеки креват имало нощно шкафче, четирима живеели в стаята. Идва си Альошка, гледа пакета — кой го е донесъл? Земляците ти го донесоха, обяснили му. Не, рекъл, това е от родителите ми, ще го върна. А момчетата му рекли: защо ще го връщаш, ще я изядем тая кулашка сланина — млади момчета, яки, пък гладни. Излапали те и сланината, и млиновете. А после един от тия, дето лапали млиновете, да вземе да пише в ядката, че моят Алексей получава колети от родителите си, демек излъгал е, че е скъсал всякакви връзки с тях. Изключили Альошка от комсомола, от института, пак работи в завода. От своите се отрече, а тия, дето се прилепи за тях, пък от него се отрекоха…

— Сто пъти сме го слушали това — прекъсна го Михаил Михайлович, — гледайте си картите.

— Защо да не разкажа на момчето — кротко възрази Пьотр Кузмич, — може и на него да му е интересно. Живи ли са родителите ви?

— Живи са — отговори Саша.

— Нищо ли не им направиха?

— Защо да им правят нещо?

— Ако искат, ще намерят защо. Пък и тъй, мигар им е леко: синът им е на заточение. По-лесно ще им е сигурно те да са в Сибир.

— Криво жалите децата си вие — укорно издума Михаил Михайлович, — изпратили сте му храна, та сте му съсипали живота. Нямало е да умре без вашата храна, другите студенти как живеят. С право се отричат от нас — ние сме свършени хора. „Революцията е локомотивът на историята“, сгази ли ви, примирете се!

— Излиза, че и синът не е син, и бащата не е баща.

— Точно така — все по-раздразнено продължи Михаил Михайлович. — „Почитай баща си и майка си“ — това е от бога, а бог на никого не е нужен. Тяхната религия е равенството. И така ще стане навсякъде, ще направят световна революция и ще изравнят всички.

— Пресилвате с вашата световна революция — намеси се в разговора Всеволод Сергеевич, — самите болшевики се отказаха от нея. Държавата — ето религията на руския човек, той тачи царя като бог. И се подчинява. И не иска никаква свобода! Свободата би се превърнала във всеобщо клане, а народът иска да има ред. Предпочитам не Степан Разин, не Емелян Пугачов, а Ленин, дори Сталин.

— Тъкмо затова сме тук я.

— Да. А при Стьопка или Емелка щяхме да висим на някое дърво. Болшевиките спасиха Русия, запазиха една велика държава. При тъй наречената свобода Русия щеше да се разпадне на части. Новият самодържец укрепва Русия — чест и хвала нему, пък после каквото даде господ.

— Държавата трябва да защитава своите граждани, а вашата държава воюва с тях — каза Михаил Михайлович, — с мен, с вас, с Пьотр Кузмич, воюва със селянина, на който се крепи държавата, дори ето — той кимна към Саша — и със своите воюва. Аз съм руснак, и аз съм за Русия, но не за такава Русия.

— Друга не ще да има — засмя се Всеволод Сергеевич.

 

Посещението у Михаил Михайлович не премахна мрачните мисли на Саша, не облекчи натежалата му душа, не премахна отчаянието.

Тези сменовеховски^[30] и антисменовеховски приказки са му познати и безинтересни. Човечен беше само разказът на Пьотр Кузмич, не можеше ли непът да се ликвидира без ексцеси… Да прекършат живота на момчето само защото другарите му го придумали да изяде изпратеното от майка му парче сланина! Страшно…

Към тази мъка се прибави и тревогата за майка му — още не бе получил от къщи нито едно писмо.

Всяка сряда заточените се събираха на брега на Ангара, чакаха пощенската лодка — главното събитие в техния монотонен живот. Жени плакнеха пране, деца се къпеха, излизаха от водата треперещи от студ, заточените се разхождаха по брега и се взираха в мъгливия речен хоризонт. Най-сетне отдолу се показваше мъничка точица, вълнението нарастваше — дали е пощата, или не е. Пощаджията, с брезентово наметало с отметната назад качулка, хвърляше на брега чувал с шперплатова табелка „Мозгова“, раздаваше пощата, вземаше писмата за изпращане.

Саша също слизаше на брега, заедно с всички чакаше пощата, но получаваше писма само от Соловейчик — „До заточения Наполеон“, точно така беше написал на плика, той все още се шегуваше, клетият Соловейчик, отново беше изпълнен с оптимизъм, изпратил молба да прехвърлят него при Фрида или Фрида при него. От Москва, от майка си Саша не получаваше нищо. Беше телеграфирал от Канск през май, тогава изпрати и първото си писмо. Да речем, че отговорът е пътувал една седмица до Канск, да предположим, че писмото е пристигнало в Канск, когато пощата за Богучани вече е била заминала, значи е стояло там още една седмица. Още една се е мотало из Богучани, докато е било преадресирано до Кежма. Общо три седмици, а той е тук повече от месец. Всеволод Сергеевич го успокояваше:

— Първото писмо винаги се чака дълго. Вие си правите ваши сметки, а пощенската служба — свои. Понякога писмата от Москва пътуват три седмици, понякога три месеца, защо — никой не знае. Хвърлили го по погрешка в друг чувал, счупила се каруцата, оставили пощата в селсъвета, половината изпогубили. Ако пощаджията изтърве чувала в Ангара, има да чакате цял живот. Пък и нашият скъп другар Алфьоров умира от скука, затова с удоволствие чете писмата ни, а ако някое особено му хареса, да речем, с литературните си качества, може да го държи цял месец, може и изобщо да си го остави за спомен. Неточно пресмятате времето, може да са объркали нещо в телеграмата ви от Канск, може първото ви писмо по някакви причини да не е стигнало до майка ви, значи е получила само второто и ще трябва да чакате отговора още месец-два. Имайте търпение, приятелю.

Всеволод Сергеевич бе прав и все пак, като гледаше как другите получават писма, вестници, колети, а той не, Саша се тормозеше. С всяка поща пращаше на майка си по две три писма, пишеше, че се е наредил добре, че жилището му е чудесно, хората наоколо също са чудесни, че няма нужда нищо да му изпраща, от нищо не се нуждае.

Тъжен се прибираше от брега, вървеше по селската улица, хората го поздравяваха, сякаш нищо не беше се случило, сякаш не него бяха обвинявали във вредителство, сякаш бяха викали в Кежма друг човек. И той разбираше, че от гледна точка на селото наистина нищо не се е случило, че той никого не интересува, както са го докарали, така и ще го откарат, такива като него тук са виждали със стотици. Свикнали са с мъртви, с убити хора, с безследно изчезнали, дори не са подслонили децата на специалните заселници.

И председателят на колхоза Иван Парфьонович не обръщаше внимание на Саша, гледаше го равнодушно, нали съобщи където трябваше, там да си решават, той си има свои грижи.

На няколко пъти срещна Зида, тя го гледаше въпросително, той й кимаше за поздрав, но не спираше, виждаше вечер светлинката в прозореца й, но не отиваше. Мъчно му беше за нея, но не можеше да надвие себе си, не му беше нито до нея, нито до друг, нито да каквото и да било.

Общуваше само с Федя, отбиваше се в бакалницата ту за едно, ту за друго. Федя се държеше с него все така приятелски, веднъж го помоли да му поправи велосипеда.

— А, без мене — отговори Саша, — вече нищо няма да ви ремонтирам, оправяйте се сами!

— Ти заради сепаратора ли? — сети се Федя.

— Ами и заради него да е!

— Може пък да се размине — неуверено проговори Федя.

Саша изтръпна. Значи в селото разбират, че въпросът изобщо не е приключен. Може да се размине… А може и да „не се размине“. Знаят, че ако някой е обвинен във вредителство, отърване няма…

— Мисля, че ще се размине — малко по-уверено продължи да размишлява Федя, — сепараторът работи, откараха го в МТС-то и там казаха, че резбата се е изтрила, значи ти си бил прав. Пък и той не е лош човек.

— Кой?

— Иван Парфьонович, председателят, не е лош човек, стопанин нали е, можем да го разберем. Белката отиде надалече, кравите изпомряха, зърно не докарват, селяните хукнаха по строежите, иди, че работи само с жените. А жените гърлото ще му прегризят за сепаратора, искат си го. Е, казал ти две приказки, да беше преглътнал, а ти се държиш на голямо.

— Добре — прекъсна го Саша, — дай ми цигари, кибрит, налей ми газ — че да си вървя!

— Хайде де, Сашка, бъди човек, веригата ми се е свлякла, не мога да я наместя, после ще пийнем по чашка, имам пушена рибка, аз да съм ти сторил нещо лошо, а? И на Иван Парфьонович казах: не биваше тъй, Иван Парфьонович, той е градско момче, московско, искал е с добро, казвал е на жените, ама жените — дървени глави! Ще се уреди, Саша…

— Добре — съгласи се Саша, — покажи ми тоя велосипед.

Федя го преведе през бакалницата в задния двор, изнесе от къщата велосипеда. Докато го разглобяваше, опипвайки втулката, зъбчатките, звената на веригата, гайките, Саша си спомни велосипеда, който имаше като дете, стар, дамски, сглобен от части на най-различни велосипеди. Тогава караше добре, изправяше се на седалката, караше гърбом към кормилото, скачаше назад, пускайки велосипеда да мине под него. Максим Костин тичаше след него по двора, по улицата, Саша му даваше да се повози, а понякога и го возеше: Макс сядаше на седалката, а Саша въртеше педалите прав — нали дамските велосипеди са без рамка.

Велосипедът припомни на Саша вилата на Клязма. Много момчета и момичета имаха велосипеди, и то не комбинирани като неговия, а „Дукс“, „Айнфилд“. Струваха скъпо, но и хората тук не бяха бедни — „специалисти“, лекари, адвокати… Децата ходеха да се къпят на Клязма, а по-често на Уча — тя е по-широка. Пътечката се виеше покрай релсите, ту се спускаше в дерето, ту се изкачваше досами платното, изпод колелата пръскаше чакъл, вятърът шибаше в лицето.

Привечер курортистите се събираха на перона, разхождаха се, до като чакаха московския влак, добре гледани жени с леки летни рокли с дълбоки деколтета посрещаха мъжете си, солидни мъже в шантунгови костюми, с тежки чанти.

Саша идваше на перона, тикайки велосипеда, чернокос, гол до кръста, широкоплещест, почернял от слънцето, с хубав равен младежки загар. Жените го гледаха, усмихваха се, питаха: „Чие е това шоколадово момче?“ Това беше приятно на Саша, беше му сладко, тревожно. Само малко го дразнеше думата „момче“.

Вечер играеха на криеница в края на гората. Едно момиче, не си спомня името му, слабичко, високо, с едри колене, се криеше заедно: с него, притискаше се уж без да иска. Саша чувствуваше сухото му горещо тяло, искаше му се по-силно да го притисне, но не се решаваше, грубо му каза: „Не се върти, мястото ли не ти стига?“

Желанието се пробуди в него рано, но той го потискаше — тази слабост е недостойна за мъж, така мислеше тогава, на своите тринайсет години. Момчетата из двора говореха цинично за момичетата, лъжеха, хвалеха се, тези приказки отвращаваха Саша, той не играеше на „оракул“ с целувки — то беше пошло, еснафско, човек трябва да има други, по-висши интереси. Беше горд, не искаше да изглежда слаб, страхлив. В училище, на двора си бе създал име на силно и храбро момче, никой не знаеше какво му струва това, какво преодолява вътрешно.

Той отхвърли момичето с едрите колена и то се лепна за Яша Рашковски, Саша досега помни името му, беше стройно момче от семейство на известни московски балетисти. И той учеше в балетната школа към Болшой театър, беше с година или две по-голям от Саша, имаше бегач „Дукс“, с него изпъкваше сред велосипедната компания и веднъж предложи да отидат да се къпят не на Уча, а на Клязма, там намерил място, от което хубаво се скачало във водата.

Отидоха до Клязма, слязоха от велосипедите, съблякоха се, момчетата останаха по плувки, момичетата по бански, но скочи само Яшка — урвата наистина беше много удобна, стръмна, надвиснала над водата, но прекалено висока, дванайсетина метра, момичетата дори се страхуваха да застанат там, надничаха към водата, легнали на ръба. Момчетата не се решаваха да скочат, прекалено високо беше. Яшка скочи изопнат, изчезна във водата, после изскочи, с размах доплува до брега, където той беше полегат, и по стръмната пътечка се изкачи до урвата. Момичетата го гледаха с възхищение, и онова, с едрите колена, също. Яшка Рашковски беше възпитано момче, не се надуваше със скока си, не се фукаше, никого не подсторваше да скочи, легна на пясъка, подложи гръб на слънцето.

Саша беше скачал от кейовете, от лодка, но от кула или от висока урва никога. Но нали Яшка скочи, защо и той да не може? Трябва да скочи, да надвие страха си. Плува добре, добре се гмурка, най-важното е да се държи изправен, да се изопне като струна, да не пльосне по корем или по гръб, да влезе във водата с крака. Подтикваше го не чувството не на съперничество, а стремежът да преодолее страха си. Ако не скочи, ще се ядосва и рано или късно пак ще дойде, ще скочи. По-добре сега.

Стана, протегна се…

— Трябва да се топна…

Пристъпи към урвата и скочи, потъна дълбоко във водата, направи няколко бързи, припрени движения, за да изплува, озова се на повърхността, легна по гръб, пое си дъх… Отгоре, от урвата, го гледаха, и Яшка го гледаше, и онова момиче…

 

Тези детски спомени още повече разяждаха душата му: за какво калява волята си, за какво си изковава характер?

Някой го извика, той веднага позна гласа на Зида, озърна се, тя стоеше на дървената верандичка.

— Отбих се при майката на Федя, донесох й лекарство.

Саша знаеше, че Зида носи лекарства от Кежма, лекува селяните, помага им с каквото може, знаеше също, че учениците често отсъствуват или направо напускат училище, а в самото училище учебниците, тетрадките, дори моливите не достигат. Зида се мъчеше да издействува нещо от Кежма, ако не успяваше, минаваше с това, което имаше, обикаляше родителите, уговаряше ги да върнат децата в училище, понякога успяваше, понякога не. Разбира се, браво на нея, силна е, не се оплаква, но защо й е всичко това, защо се измъчва доброволно в тази дупка?

— Защо не идваш? — тихо попита Зида.

— Настроението ми е отвратително.

— Намини, Сашенка, домъчня ми за тебе…

— Ако ме видят, ще има да патиш. Да не мислиш, че не разбират за кого гориш газ нощем?

— Вече няма да паля. Щом се стъмни, ела. Ще изпържа прясна риба, тиганици.

Нейната близост, гласът й, познатият аромат на евтиния й парфюм развълнуваха Саша.

— Ще пием с Федя, как да дойда пиян?

— Какъвто си, такъв ела.

 

— Не мисли за тази глупава история, не се тормози — говореше му Зида, — Алфьоров отишъл в МТС-то, казал да ремонтират сепаратора, още същия ден го поправили. Той самият не иска да се води следствие.

— Откъде знаеш?

— Каза ми директорът на МТС-то, приятелки сме с жена му.

Измислила го е за негова утеха. Алфьоров може и да е ходил в МТС-то, да се е интересувал от сепаратора, но сигурно тя самата е молила директора по-бързо да го ремонтират. На Зида той каза:

— Щом тази история свърши, ще измислят друга. Ще намерят нещо.

— Всичко, което се случи с тебе, е случайност, такова нещо тук никога не се беше случвало.

— Слушай — изведнъж се сети Саша, — а твоят познат директор не може ли да ме изиска на работа в МТС-то? Сигурно им трябват хора.

Тя се надигна на лакът, погледна го, лицето й беше съвсем близо, под лунната светлина, проникваща през малките прозорчета, изглеждаше неестествено бледо.

— Искаш да се преместиш в Кежма ли?

— Миличка моя — каза Саша, — нали трябва да работя нещо, от нещо да живея.

Тя отпусна глава на възглавницата, замълча. Не иска той да се премести в Кежма, страхува се да не го загуби. Какво да се прави, тя и тъй, и тъй ще го загуби. Дори благополучно да изтърпи срока на присъдата си, и там, на свобода, няма право да свързва бъдещето си с никого. Върху него ще тегне съдимост, завинаги ще остане в полезрението на дяковците, може ли да поеме отговорност за още една съдба, за още един живот, да обрече Зида на митарства и скитни. Ще трябва да се запилее нанякъде, да се изпари, да се скрие безследно, да скъса всичките си стари връзки, той е белязан. Трябва да бъде сам. Не знае дали ще може да защити собствения си живот, но със сигурност не ще може да защитава два живота.

— Пошегувах се — каза Саша, — недей моли за мен. И тъй, и тъй няма да ме вземат на работа. Пък и в Кежма има по-голяма опасност да се натопя в някаква история. Там всичко ще стоварват върху мен.

Зида протегна ръка в тъмното, намери главата му, погали го.

— Не се огорчавай, млад си, всичко е пред тебе. Колко ти остава? Две години.

— Две години и четири месеца — уточни Саша.

— Ще отлетят бързо, Сашенка. Ще те освободят, ще си заминеш.

— Къде? — попита Саша. — В Москва няма да ме пуснат. Значи пак ще скитам, на всичко отгоре с член петдесет и осми в биографията.

— Защо не заминеш на друго място, например при нас, в Томска област…

Той долови в думите й нещо недоизказано.

— И каква полза от това?

— Там не те познават… — отговори Зида и той отново долови недоизказаност: не се решава отведнъж да му каже каквото иска.

— Виж какво, в паспорта името ми ще бъде изписано ясно и ще личи, че съм осъждан. Това се прави така: в паспорта в графата „Въз основа на какви документи е издаден“ се пише: „Въз основа на точка II от Постановлението на СНК^[31] СССР от еди коя си дата…“ — а то е постановление за паспортната система и нейните ограничения. Тъй че, където и да замина, в Томск или в Омск, вече съм осъждан, разбираш ли?

— Разбирам, но паспортът може да се изгуби.

Той се разсмя.

— Ако беше толкова лесно, всички осъждани отдавна да са се отървали и от паспорти, и от съдимости. Засега, мисля, никой не е успявал. При издаването на нов паспорт се прави запитване, където трябва, и всичко се изяснява.

— Там имам познати, всичко могат да уредят.

— Нямам намерение да живея с незаконен, фалшив паспорт.

— Всичко ще бъде законно, но ще трябва да си смениш името.

— Как така? Интересно!

Зида отново се надигна на лакът, наведе се към него.

— Ако след заточението заминем оттук двамата и там се регистрираме, по закон ти можеш да вземеш моето фамилно име и ще ти издадат нов паспорт. И в графата, за която говориш, ще пише: „Издаден въз основа на брачно свидетелство.“ Ще бъдеш Ицхаков вместо Панкратов, и това име не е лошо.

— Значи ще стана мюсюлманин — засмя се Саша, — а няма ли да ме накарат да се обрежа?

— Говоря ти сериозно. Имам там сигурни хора.

— Сега ли го измисли?

— От памтивека живея в Сибир и знам, хората така правят. Не ти се натрапвам, просто мисля как най-добре да излезеш от това положение. А после, ако искаш, можем да се разделим, ти ще си останеш Ицхаков, но с чист паспорт. Ще ми направиш талак.

— Какво значи талак?

— По татарски — развод. Когато мъжът изгонва жена си, той три пъти произнася думата талак.

Горката Зида, смята, че я очаква щастие, но щастие не ще види нито тя, нито той. Тя му предлага вариант за заешки живот, под чуждо име, с чужд паспорт. И ако някъде срещне някой познат, ще трябва да му обяснява, че вече не е Панкратов, а Ицхаков, защото, видите ли, се е омъжил. И ако дяковците се доберат до него, ще злорадствуват и ще тържествуват: опитал се да се скрие зад гърба на жена си, не, драги, от нас не можеш се скри зад ничий гръб. И не случайно живееш с фалшив паспорт, на честния съветски човек не му трябва фалшив паспорт, честният съветски човек не си променя името.

Но не искаше да обяснява всичко това на Зида. Защо да я обижда.

— Разбери, Зида — каза Саша, — когато човек постъпва на работа, трябва да попълни анкета, да напише автобиографията си, къде е роден, къде е учил, какви се родителите му и какви се родителите на родителите му. Няма начин да укрия Панкратов. Ще започнат издирвания и всичко ще се разбере.

Тя настояваше:

— Ще заминем в някой отдалечен район, ще станеш шофьор или механик, за такава работа не се попълват анкети, не се правят издирвания.

— Стига — каза Саша, — разговорът ни става безсмислен. С това име съм се родил, с него ще си умра. Без промени.