Метаданни
Данни
- Серия
- Децата на Арбат (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Дети Арбата, 1987 (Пълни авторски права)
- Превод от руски
- Здравка Петрова, 1988 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- XX век
- Йосиф Сталин
- Линейно-паралелен сюжет
- Реализъм
- Фашизъм — комунизъм — тоталитаризъм
- Човек и бунт
- Оценка
- 5,4 (× 29 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Анатолий Рибаков. Децата на Арбат
Издателство „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1988
Редактор: Пенка Кънева
Художник: Божидар Икономов
Художник-редактор: Веселин Христов
Технически редактор: Васко Вергилов
Коректори: Жанета Желязкова, Таня Кръстева, Донка Симеонова, Мая Поборникова
Руска, 1 издание
ЕКП 07/9536375611/5617–183–88
Издателски № 2648. Формат 60х90/16
Издателски коли 30,50. Условно издателски коли 36,39
Дадена за набор на 29.XII.1987 г. Излязла от печат на 30.III.1988 г.
Печат и подвързия Д.П. „Д. Благоев“
Цена 4,78 лв.
Анатолий Рыбаков. Дети Арбата. Журнал „Дружба народов“, № 4, 5, 6/1987 г.
Лев Аннинский. Отцы и сыны. Журнал „Октябрь“, № 10/1987 г.
История
- — Добавяне
17.
Саша метна теглича на врата си и се изненада колко леко се движи срещу течението голямата натоварена лодка. Въжето, преметнато през лъка — висок прът на носа, изтегляше лодката по оддора, успоредно на брега, изтегляше я леко, без миря — така Нил Лаврентиевич, пощаджията, наричаше ситните вълнички.
Прекосяваха реката с гребане. Саша и Борис сядаха на пейките, наместваха веслата във вилките и гребяха с всички сили, течението тук беше силно. Но дори из най-дълбоките места се виждаха шарените камъчета по дъното, толкова прозрачна и чиста беше водата. Само цветът й се менеше в зависимост от времето, ставаше ту стоманеносива, ту тъмносиня, ту синкавозелена.
— Бързичко ще стигнем — бъбреше Нил Лаврентиевич, — млади момчета сте.
Нил Лаврентиевич, припрян нисичък селянин с дребни черти на подвижното лице, навремето бил златотърсач по Лена, после партизанувал срещу Колчак, сега бил колхозник. За партизанлъка си разказваше мъгляво, явно лъжеше, преразказваше чужди случки, а за златотърсачеството казваше истината. Ангарците си имали обичай — докато са ергени, да търсят злато. Върнеш ли се със златен пръстен на ръката, значи си добивал злато, можеш да се жениш! Та и Нил Лаврентиевич така: ходил за злато, върнал се, оженил се, натрупал имот — шест крави. Из тия места и десет крави не означавали, че си кулак, още повече че не наемал ратаи, не държал сепаратор за мляко, не търгувал с тунгусите. Есенно време ходел в гората, удрял за една зима по шестстотин-седемстотин белки, добре печелел от кожите. Сега белката се изместила на север, че и самурите я изтребили, па и колхозът искал да се работи. По-рано мъжете имали грижа за сенокоса, всичко друго по стопанството лежало върху жените. Сега не мож ги различи, мъж ли е, жена ли е, все са колхозници.
Така, слушайки дългите и широки приказки на Нил Лаврентиевич, те се движеха покрай брега, край надвиснали скали, по каменни сипеи или газеха — там, където скалите бяха съвсем досами водата. Денем слънцето беше високо над главите им, прижуряше, вечер се изгубваше отвъд гората и тогава лилави тайнствени светлосенки насичаха брега.
Току се мерне самотна рибарска лодка, край брега изскочи дървена плувка — тук се практикува самолов или морда, проплува в далечината сал с кон отгоре — и пак нито човек, нито животно, нито птица. Плитчините шумяха, както шуми тайгата при силен вятър, водата прескачаше валчести камъни и канари, кипеше от водовъртежите, пръските искряха на слънцето. По плиткото всички теглеха въжето, а Нил Лаврентиевич, прав в лодката, управляваше с кърмовото весло. И жена му, болнава, мълчалива, загърната в голям шал, влачеше с теглича.
Борис си ожули рамото, наби си краката по крайбрежния камънак, мрачно нареждаше:
— Володя Квачадзе нямаше да тегли лодката, щеше да ги накара да го возят.
— Теглим каиша, но пък без конвой — отговори Саша.
В село Голтявино на брега очакваха лодката местните заточени: дребна белокоса бабичка — в миналото прочута есерка: един анархист също дребен, белокос, с весело добродушно лице, и едно поразително красиво младо момиче — Фрида. Бабичката се казваше Мария Фьодоровна, дядката — Анатолий Георгиевич.
Пощата не била идвала два месеца, тъй че Нил Лаврентиевич връчи на всеки по купчинка писма, вестници и списания, а на Фрида — и колет.
— Трети ден ви чакаме — весело каза Анатолий Георгиевич, — от сутрин до вечер.
— Разпределението ни забави, Натолий Егорич — обясни Нил Лаврентиевич, — занапред няма да спираме, ще продължаваме направо за Дворец.
Тази новина бе оживено обсъдена: щом в село Дворец вече ще има пощенски клон, зимната поща ще идва по-бързо по Тайшетския път. От друга страна, създаването на нов пощенски клон може би предвещава административни промени. Може би в Дворец ще бъде новият районен център. И значи ще има ново началство, нова метла и тази метла ще бъде по-наблизо.
— Вземайте си багажа — разпореди се Мария Фьодоровна, — ще ви настаним за нощувка.
— Благодаря — отговори Саша. — Нил Лаврентиевич искаше да ни заведе на квартира.
— У Ефросиня Андриановна ли?
— У нея — потвърди Нил Лаврентиевич и измъкна от лодката чувала с пощата.
— Прекрасно, тогава довечера ще се видим, Фрида ще мине да ви вземе. Нали, Фрида?
Фрида четеше едно писмо от получените.
— Фрида, съвземете се!
— Да, да — момичето прибра писмото в плика и вдигна към Мария Фьодоровна огромните си сини очи. Черни кичури бяха разпилени върху вехтата блузка, свободно обгърнала тънката и талия.
— Ще наминете към нас — повтори Мария Фьодоровна, — ще поседим у Анатолий Георгиевич.
— При мене, при мене — Анатолий Георгиевич прелистваше някакво списание.
— Другари, имате време да четете — властно проговори Мария Фьодоровна, — тръгваме!
Борис вдигна колета.
— Вие имате багаж каза Фрида.
— Голяма работа!
С юначно движение Борис метна на рамо колета, взе в ръка куфара. От умората му сякаш не бе останала и следа.
— Засега оставете куфара, ще се върнете да го вземете — посъветва го Мария Фьодоровна.
Саша помогна на Нил Лаврентиевич да разтоварят лодката. Върна се Борис и те пренесоха всичко в къщата на брега.
Докато хазайката чистете риба и приготвяше вечерята, Саша и Борис излязоха.
— Е?! — Борис въпросително погледна Саша.
Саша се престори, че не разбира въпроса му.
— Приятни, мили, гостоприемни хора.
— Да — нетърпеливо подзе Борис, не са като ония от Чуна, приятелите на Володя, това са истински интелигенти, не ги интересува в какво вярвате, интересува ви че сте същият заточеник като тях. Хора са!… Ами какво ще кажете за Фрида?
— Красиво момиче.
— Слабо казано! — възкликна Борис. — Суламит! Естер! Песен на песните! Това е трябвало да премине през хилядолетия, през изгнания, скиталчества, погроми.
— Не знаех, че сте такъв националист — засмя се Саша.
— Ако беше рускиня, нямаше да съм националист, ама сега, като е еврейка, веднага „националист“. Имам предвид типа, породата. Жена ми също беше от еврейско семейство, тя не струваше колкото малкото пръстче на Фрида. Каква осанка! Достойнство! Това се казва човек! Съпруга, майка, домакиня.
— Заговори еврейският съпруг.
— Да, защо не?
— Вие сте осъден, и тя е осъдена. Вас ви пращат в Кежемски район, тя живее в Богучански.
— Дреболия! Ако се оженим, ще ни съберат.
Саша се изненада от фантазьорството на Борис, но каза само:
— Може да е омъжена.
— Е тогава лошо.
В чиниите имаше риба, сметана, сладко от черни боровинки. Нил Лаврентиевич и жена му плюеха костите на масата. Саша вече беше свикнал с това.
Хазайката, пълна, будна по натура жена, се оплакваше от сина си: не искал да работи в колхоза, вербовчиците го подмамвали да иде на някакъв строеж в Русия.
— Най-големите разбойници — квалифицира Нил Лаврентиевич вербовчиците, — вариклечковци, само се шляят насам-натам.
Синът на хазайката, същинско циганче, любопитно поглеждаше Саша и Борис, мълчаливо слушаше упреците на майка си. Хазаинът, който също приличаше на циганин, седеше на пейката, пушеше. Борис поглеждаше към вратата, чакаше Фрида. Хазайката продължаваше да се оплаква от сина си:
— Тия дни намерих у него клечки, направил дупки по джобовете, крие си цигарите, па си пали джобовете. И кво не му харесва туканка? На работа дип го не пращаме, все е с тейко си. Още птичка не се обажда, вече сме на полето. Началството иска, не иде да го ядосваш.
Синът мълчеше и все попоглеждаше Саша и Борис. И хазаинът мълчеше, и той явно носеше скитническа душа. А хазайката не спираше да се жалва: ще замине момчето, ще попадне в лоша компания и хайде в затвора.
Влезе Фрида, поздрави, седна на пейката, без да пречи на разговора. Беше с ботуши, с вехто палто и шал, увит около главата и врата. Не си развърза шала, така си остана с него, докато чакаше да свърши вечерята.
Борис се надигна, нетърпеливо погледна Саша като подкана да побърза.
Близо до входа беше кътът с иконите, отсреща — ъглов шкаф, на него огледало, тюруче — макара конци, до нея викотерник — чист бродирай пешкир, по первазите — камъни, късчета минерали, семена в кутийки, разсад в саксийки.
— Анатолий Георгиевич ни е агроном, геолог, минералог, палеонтолог и не знам какъв още — Мария Фьодоровна се позасмя, — надява се да го оценят.
— Те края си да оценят — отговори Анатолий Георгиевич, — такова богатство като на Ангара нийде няма. Въглища, метали, нефт, гори, кожи, неизчерпаеми водни ресурси.
Той опипваше с тънките си пръсти камъните, парчета лава, късове скала, прошарена със сребърни нишки, щастлив от вниманието на слушателите си — други щяха да се появят може би след година, а можеше и изобщо да не се появят.
— Бил съм на заточение на Ангара още преди Февруарската революция — продължи Анатолий Георгиевич — и ето че пак съм тук. Но тогава моите статии за този край се печатаха, сега не смея и да помисля. Все пак се надявам, че записките ми ще бъдат полезни.
— Във връзка с развитието на втора металургична база на изток — каза Борис, като попоглеждаше Фрида — издирването на природни богатства е много важно. След Кузбас индустриализацията ще се придвижва насам. Въпрос на време.
Той произнесе това изтежко, като ръководител, поощряващ местни ентусиасти. Горкият Борис! Иска да изглежда пред Фрида важна личност, а значението му се състои в съвсем други неща.
Мария Фьодоровна насмешливо кимна.
— Хайде и вие: индустриализация, петилетка… Вас са ви лишили от свобода — за това помислете. Разсъждавате какво щяло да стане с този край след петдесет години, какъв щял да стане Сибир… По-добре помислете в какво ще се превърне за тези години човекът, лишен от правото да бъде добър и милосърден.
— Все пак очевидните факти не могат да се отрекат — каза Анатолий Георгиевич, — в Русия се извършва промишлена революция.
Това белокосо пухкаво старче някак не се вписваше в представата на Саша за анархистите.
— Какво тогава седите тук?! — възкликна Мария Фьодоровна. — Отречете се! Ще станете академик!
— Не — възрази Анатолий Георгиевич, — те трябва да знаят: инакомислието съществува, без инакомислие няма и мисъл. А трябва да се работи, човек не може да стои без работа. — Той посочи разсада: — Ето, отглеждам домати, дини.
— Заради тези домати вие пръв ще отплувате оттук — забеляза Мария Фьодоровна, — навирате се с вашите домати, а колхозниците трябва да решават въпроса със зърното. В Русия не можаха да го решат, та им хрумна да го решават на Ангара, където от памтивека не са сели зърно.
Тя въздъхна.
— По-рано пак беше добре, заточените работеха на селяните или живееха с изпратеното от къщи, почти никой не се интересуваше от тях. А сега има колхози, пръкна се началство, идват пълномощници, всяка непозната дума преиначават в агитация, каквото и да се случи в колхоза, търсят виновник, а виновника ей го — заточеният, контра революционери, той влияе на местното население, така влияе, че картофите не раждат, рибата не се лови, кравите не се отелват и не дават мляко. Фрида например са я нарочили, че била баптистка. Един точно така й рече: Я зарежете вашата баптистка агитация! Нали така ви каза?
— Да — усмихна се Фрида.
— Само едно постигнаха — позасмя се Мария Фьодоровна, — селянинът няма да се бие при една война. За какво да се бие? По-рано се страхуваше, че ще се върне помешчикът, ще му вземе земята. А сега земята и без това му я взеха, за какво да се бие?
— Това е спорен въпрос — каза Саша, — за народа, за нацията има ценности, заради които ще се бие.
— А вие ще идете ли да се биете? — попита Мария Фьодоровна.
— Разбира се.
— И за какво?
— За Русия, за съветската власт.
— Та нали нас съветската власт ни докара в Сибир?
— За съжаление така е — съгласи се Саша — и все пак виновна е не съветската власт, а онези, които недобросъвестно се възползуват от нея.
— На колко сте години? — попита Анатолий Георгиевич.
— На двайсет и две.
— Млад е — усмихна се Анатолий Георгиевич, — всичко е пред него.
— Че какво е пред него? — мрачно попита Мария Фьодоровна. — На колко сте осъден?
— На три години. А вие?
— Нямам определени години — хладно отговори тя.
— Как така?
— Ами така. Започна се през двайсет и втора: заточение, Соловки, политически изолатор, пак заточение, очакват ме пак Соловки или политическият изолатор. Сега, разправят, ние, контрите, сме щели да усвояваме Севера. И на вас това ви предстои. Щом сте влезли в тази орбита, няма излизане. Е, може би Фрида — ако я пуснат — ще замине за Палестина.
— Смятате да заминете за Палестина? — учуди се Саша.
— Смятам.
— Какво ще правите там?
— Ще работя — отговори момичето, малко заваляше „р“-то, — ще обработвам земята.
— Вие умеете ли да я обработвате?
— Умея донякъде.
Саша се изчерви. Във въпроса му бе прозвучало недоброжелателство. „Вие умеете ли да я обработвате?“ А тя нали това прави тук, от това живее.
За да заглади нетактичността си, меко попита:
— Нима ви е зле в Русия?
— Не искам някой да може да ме нарича чифутка.
Тя произнесе това спокойно, но с онзи оттенък на несломимо упорство, което Саша бе виждал у хора, фанатично защитаващи идеите си. Нищо няма да излезе от намерението на Борис, освен ако възприеме нейния фанатизъм.
И Мария Фьодоровна, и Анатолий Георгиевич са отломки от онази кратка следреволюционна епоха, когато инакомислието се е възприемало като нещо неизбежно. Сега то се смята за противоестествено. Баулиновци, столперовци, дяковци са убедени в правото си жестоко да съдят стари, немощни хора, които смеят да мислят различно от тях.
— Имам една молба към вас — каза Мария Фьодоровна, — намерете в Кежма Елизавета Петровна Самсонова, и тя е бабишкел като мене, предайте й това.
Тя подаде на Саша един плик.
Дали трябва да го вземе? Какво има в него? Защо не го изпрати по пощата?
Колебанието, мярнало се по лицето му, не убягна на Мария Фьодоровна. Тя отвори плика, в него имаше пари.
— Тук има двайсет рубли, предайте й ги, кажете й, че още съм жива.
Саша пак се изчерви.
— Добре, ще ги предам.
Отново плаваха нагоре по реката, минаваха през плитчини, сновяха от бряг до бряг. Беше горещо, но жената на Нил Лаврентиевич, както бе седнала на кърмата, загърната в шала, така си и седеше, и той не си сваляше брезентовия дъждобран.
Чуха някакъв далечен шум.
— Мурският праг — угрижено им обясни Нил Лаврентиевич.
Все по-често срещаха подводни камъни, течението ставаше по-бързо, шумът нарастваше, преминаваше в непрекъснато бучене, най-сетне стана бесен. Реката пред тях беше обвита в огромен бял облак, от водата стърчаха голи камъни, високо над тях се пенеха вълни, шумът приличаше на грохот от стотици артилерийски оръдия. Отляво с адски рев от скалиста клисура изригваше река Мура. На мястото, където се вливаше в Ангара, се извисяваше огромна канара с гранитни зъбери.
Извлякоха лодката на брега, разтовариха я, пренесоха багажа оттатък прага, после се върнаха, примъкнаха дотам и лодката.
Борис вече не се уморяваше, напротив, оплакваше се, че се придвижват бавно, бързаше да стигне в Кежма, да се настани и да започне да действува за прехвърлянето на Фрида. Изобщо не се съмняваше, че ще се оженят.
— Няма нито годеник, нито съпруг. Някъде край Чернигов имала майка. Колко ли й е трудно сама? Ще живеем в Кежма, няма да я пусна да работи, ще се занимава с къщата, ще имаме дете, и тук растат деца, като си изтърпим присъдите — ще заминем. Представяте ли си я в Москва, на театър, с вечерна рокля? За да си намериш хубава жена, си струва да поживееш на Ангара. Заточението е за три години, жената е за цял живот.
— Тя смята да замине за Палестина.
— Глупости! Ще й мине. Още не се е почувствувала жена. Когато създаде семейство, дом, деца — от Палестина нищо няма да остане.
Саша си спомни упорития израз на красивото Фридино лице и се почуди на слепотата на Борис.
— Тя дори твърди, че вярва в бог — продължи Борис, — нима мислите, че е сериозно? Покажете ми един съвременен евреин, който сериозно да вярва в Йехова. За евреина религията е само форма на национално самосъхранение, средство срещу асимилацията. Но асимилацията е неизбежна. Дядо ми беше цадик, а аз не знам еврейски. Какъв евреин съм тогава, питам ви?
— Боря, вие я видяхте само за една вечер.
— За да разбереш един човек, са достатъчни пет минути. Аз ви видях в комендатурата и си казах: с него ще се сприятелим. И не сгреших. Жени пък съм виждал всякакви, от всички бои. Намеря ли истинската, никаква друга не ми трябва. А който е бил кротушко преди женитбата, се лепи за първата фуста, зарязва жена, деца, руши цялото семейство.
Каквото и да се криеше зад тези разсъждения — самота, съчувствие към момичето, попаднало като него в тези затънтени места — това си беше любов, неочаквана у такъв делови човек, женкар и гуляйджия. Когато говореше за Фрида, нежност озаряваше лицето му.
Минаха през село Чадобец, където бе определен да живее покойният Карцев, минаха през други села, нощуваха у познати или родни ни на Нил Лаврентиевич.
Саша и Борис веднага след вечеря си лягаха, а Нил Лаврентиевич дълго се заседяваше с домакините. Идваха разни хора, през сън Саша чуваше тропане на врати, откъслеци от дълги мъжки разговори.
Ставаха рано, разбудени от миризма на пържена риба, от громола на затулката на печката, от разместваните по печката гърнета.
— Как спахте, нещо не ви ли хапа? — питаше домакинята.
— Добре, благодарим.
Сутрин не се заседяваха на масата, бързаха да тръгнат. Навън вече се чуваха гласове.
— На работа гаче ни викат — обясняваше домакинята.
— Благодарим — Нил Лаврентиевич ставаше, оригваше се, небрежно се прекръстваше през устата.
След такива пренощувания в лодката Нил Лаврентиевич разсъждаваше:
— Какви колхози по нашите места? Земята е бедна, северна, замръзнала, не е Русия, зърното не стига за изнасяне, то е колкото да изхраниш себе си и децата. Какво можем да дадем на държавата, нищо не можем, освен белки. Навремето карахме говеда за продан на Лена, сега и за нас млечице няма. По-рано наемахме заточени, политически, да изкореняват гора, а сега не изкореняваме. И кедрови шишарки никой не добива.
Минаха покрай Калинински чифлик, село, построено през трийсета година от специални заселници, интернирани от Русия кулаци.
— Докараха ги чак в края на януари — разправяше Нил Лаврентиевич, — мъжете, дето бяха по-смели, отидоха в най-близкото село, Кода, май има осем версти, викат, приберете децата. Ама се уплашиха кодовчани, те са все от един род, Рукосуеви, и техните кулаци бяха изскубнали, най-богатите бяха откарали, та не посмяха. Мъжете се върнаха от гората да копаят землянки, ама можеш ли я изчовърка тая пръст в студа и снега. Кой умря, кой остана жив. Напролет изкорениха гора, разчистиха елите, ораха, сяха, работни хора са и много ги бива. Сега живеят, садят домати. По-рано тука садеше домати Натолий Егорич, заточеният политикан, смееха му се, мира не му даваха, хората ни са диви, невежи, а сега на, доказаха им тия кулаци. Та тъй и държавата има полза от тях.
Последната фраза той произнесе важно и внушително, подчерта, че разбира интересите на държавата: и необходимостта от разкулачването, и ползата от отглеждането на домати.
Но колкото и да хитруваше, личеше си, че съчувствува на заселниците, нали и той има деца, и той е човек като тях. И че е потресен от събитията, не знае какво ще става по-нататък, дали няма и него да стигне участта на селяните от Украйна и Кубан, изскубнати от родните земи и прокудени неизвестно къде и неизвестно защо. Саша се вглеждаше в новите къщи, те не приличаха на местните. Обикновените руски къщи от греди с дървени стълбища към улицата и пръстени валове до стената — те бяха късчета от Русия, изскубната от родната земя, захвърлена в снега на тайгата, но съживена и опазена тук от руските хора.
Саша искаше да види тези хора, какви са сега. Но хората бяха на работа, селото бе тихо, мирно, спокойно, брегът беше същият като в други села на Ангара — с лодки, салове и мрежи.
Живеят като всички. Разбира се, тези, които са оцелели. На високото се мярна тайфа дечурлига. И те бяха от онези, които са оцелели, а не са замръзнали в снега. А може и нови да са се родили.
И отново тази спокойна, могъща река, сините скали, безкрайната тайга, слънцето в синьото небе, всичко това — щедро и обилно сътворено за благото на хората. Тихо течение, малки безименни прагове. На десния бряг е село Кода където всички са Рукосуеви и където заселниците са търсили помощ и не са я получили. И то е тихо, спокойно, безлюдно.