Анатолий Рибаков
Децата на Арбат (67)

17.

Липман прегледа венеца, съобщи на Сталин, че заздравяването върви добре и след около два дена той ще пристъпи към протезирането.

— Защо не утре? — попита Сталин.

— Може и утре — усмихна се Липман, — но по-добре вдругиден.

— Е, вие си знаете — навъси се Сталин, — как върви работата ви?

— Ще започнем работата, след като направим отпечатък.

— Имах предвид книгата ви — раздразнено поясни Сталин.

— Извинете, не се сетих веднага… Благодаря, работя.

Сталин се изправи.

— Всичко хубаво.

 

Не лекарят дразнеше Сталин, дразнеше го поведението на Киров. Други конфликти не бяха имали, Киров редовно се явяваше на обсъжданията на забележките по конспекта на историята, мълчаливо се съгласяваше с всичко, но се държеше като човек, когото принуждават да се занимава с безинтересна и ненужна нему работа. Тези срещи ставаха тягостни. Сталин би могъл да отпрати Киров, но не искаше открит разрив. Трябваше да търпи и Сталин търпеше. Но нервите му бяха опънати. Само той си знаеше какво му струват външното спокойствие, хладнокръвието и невъзмутимостта. Умееше да се сдържа насаме със себе си, инак не би съумявал да се сдържа и пред хора. И ако все пак избухваше, правеше го не спрямо човека, който го бе раздразнил. Този път си го изкара на лекаря.

Липман дойде в определеното време и започна да прави гипсовия отпечатък. Сталин не обичаше тази процедура, не обичаше момента на ваденето на гипса от устата, все му се струваше, че заедно с гипса лекарят ще му изпочупи останалите зъби, не обичаше трошиците гипс в устата си…

— Мисля, че всичко е наред — каза най-сетне Липман, — май не стана лошо. Само че, Йосиф Висарионович, защо все пак не направим обикновена протеза?

Сталин удари с юмрук по перваза.

— Каза ви се на руски език, искам златна!

— Добре, добре — побърза да изрече Липман, — ще я направим, както казахте, до утре сутринта ще бъде готова.

Сталин мълчаливо наблюдаваше как Липман с треперещи ръце си прибира инструментите. Уплаши се, глупакът! Какво му става на тоя народ?!

В един момент Липман спря да прибира инструментите, плахо помоли:

— Йосиф Висарионович, трябва да подбера цвета за зъба, ако обичате, седнете за още една минутка.

Сталин пак отметна глава на облегалката, отвори уста. Липман дълго сравнява зъби с неговите, един, втори, трети, изглеждаше угрижен, дори уплашен, това продължи доста, на Сталин му омръзна да седи с отворена уста.

— Кога най-сетне ще свършите?

— Сега, сега — протакаше Липман и продължаваше да сравнява различни зъби. После явно взе някакво решение. — Можете да станете, Йосиф Висарионович. Ще се постарая да свърша до утре сутринта — угрижено говореше той и затваряше куфарчето си.

На другата сутрин Сталин нареди да извикат зъболекаря.

— Другарю Сталин — каза Товстуха, — още не е свършил, каза, че ще бъде готов утре.

Сталин помрачня.

— Извикайте го при мен.

След няколко минути Липман дойде запъхтян.

— Обещахте ми да направите протезата за днес. Защо не изпълнихте обещанието си?

— Не можах, Йосиф Висарионович.

— Какво ви попречи? — Сталин гледаше лекаря със своя особен, тежък поглед, от който всички се страхуваха.

Липман разпери ръце.

— Кажете истината.

— Разбирате ли — плахо подзе Липман, — от всички изкуствени зъби, които съм донесъл, нито един не подхожда по цвят на вашите.

— Защо не сте взели от онези, които подхождат?

— Взех всичко, което имаме, включително и с цвета, използуван при вас по-рано.

— Е, и какво тогава?

— Цветът на зъбите, особено на пушачите, се променя. Зъбите, които съм донесъл, са близки по цвят до вашите, много близки, но все пак има малка разлика в оттенъка.

— Много ли се забелязва?

— Не много. Но един специалист би я забелязал.

— Какво ме интересуват специалистите?

— Не бих искал някой да каже, че не съм ви обслужил както трябва.

Сталин иронично изкриви устни.

— Заради вашето самолюбие аз трябва да ходя без зъби. И докога ще ходя така?

— Помолих да се обадят в Москва и оттам да ми пратят още зъби — посочих номерата по каталога.

Сталин втренчено погледна Липман.

— Но нали сте донесли всичко, което имаме в Москва?

— Ще намерят…

— Откъде ще намерят?

Без да повдига очи, Липман издума:

— От Берлин.

— От Берлин ли?!

— Посочих номера от немския каталог.

— Защо не ми казахте веднага?

Липман не отговори.

— Някой ви забрани, така ли? — изкриви устни Сталин.

Липман мълчеше.

— Кой ви забрани?

Липман мълчеше.

— Товстуха ли?

Липман едва забележимо кимна.

— Чуйте тогава — внушително произнесе Сталин, — имайте предвид: на другаря Сталин МОЖЕ да се казва всичко, на другаря Сталин ТРЯБВА да се казва всичко, от другаря Сталин нищо НЕ БИВА да се крие. И още: НЕВЪЗМОЖНО Е ДА СЕ СКРИЕ НЕЩО от другаря Сталин. Рано или късно другарят Сталин ще научи истината.

Забавянето с протезата, разбира се, беше неприятно, но това в края на краищата щеше да се уреди. Обаче фактът, че бяха накарали лекаря да лъже, бе възмутителен. Никой от неговото обкръжение няма право да го лъже, дори с една думичка. Малката лъжа води до голямата лъжа. Ако обкръжението му го лъже за дребни неща, то е несигурно обкръжение. Всички, като се започне с членовете на Политбюро и се свърши с готвачите в кухнята, трябва да знаят, че на другаря Сталин се казва истината, само истината и нищо освен истината.

След като пусна лекаря, извика Товстуха.

— Защо сте накарали лекаря да ме лъже?

— Причината е следната — каза Товстуха. — Вчера докторът докладва, че не разполага със зъби с нужния цвят, такива зъби можело да се намерят само в Берлин. Веднага се обадих на Литвинов, издиктувах му всички данни по каталога, Литвинов се обади на Хинчук…

— Ама Хинчук още ли е в Берлин?

— Да, Суриц едва днес заминава за там.

— Тъй… По-нататък?

Литвинов ми съобщи, че всичко вече е купено и днес ще бъде доставено в Москва. Надявам се, привечер материалът ще бъде тук, докторът каза, че за една нощ ще направят зъбите.

— През нощта да спят, нощем нищо свястно няма да направят. Но въпросът ми беше такъв: Защо сте накарали лекаря да ме лъже?

Отговорът беше неочакван:

— Страхувах се, че ще забраните да се изписва материал от Берлин.

Товстуха се бе опасявал от неговата скромност. Фино ласкателство! А може и наистина да е мислил така, решил е да поеме цялата отговорност, да рискува? Той е проверен, предан човек. И все пак не може да се търси спасение в лъжата!

— Вие сте направили всичко вчера без мое знание — каза Сталин — и следователно сте ме поставили пред свършен факт. Дори да съм недоволен от действията ви, днес е късно да ги отменям. Но защо сте принудили лекаря да ме лъже?

— Опасявах се, че той ще ви каже всичко и вие ще забраните.

Сталин направи няколко крачки по верандата, спря се, изведнъж си помисли, че не би било зле пак да започне да взема бром. След тази подла статия на Рнукидзе започна да спи зле. Киров не оправда надеждите му, отклони молбата му да разкритикува Енукидзе, пребиваването на Киров в Сочи не укрепва нервната му система. Но той трябва да разграничава сериозните неща от дреболиите. Не бива да се нервира за глупости. Зъбите, изписани от Берлин, са нищо и никакво, дреболия! Товстуха говори искрено, дори убедително. И все пак лъжата трябва да се пресече още в зародиш, веднъж завинаги!

Сталин отново помрачня, отиде и застана много близо до Товстуха, прониза го с поглед Товстуха се изчерви, отстъпи една крачка.

— Не искам да бъда заобиколен от лъжци и измамници, аз трябва да имам абсолютно доверие на хората, които ме заобикалят! Хората, които ме заобикалят, не може да лъжат дори за дребни неща, това дори през ум не бива да им минава.

На Товстуха му се стори, че Сталин произнесе последната фраза вече с по-миролюбив тон.

— Извинете ме, постъпих необмислено.

Но Товстуха бе сгрешил. Сталин отново го измери със страшен поглед.

— Ще наказвам строго и за най-дребната лъжа. Особено строго онези, които принуждават обслужващия персонал да лъже. Надявам се, че ме разбрахте?

— Да, другарю Сталин, това вече няма да се повтори.

На другия ден следобед Товстуха докладва, че лекарят е готов.

— Нека дойде.

Липман дойде, виновно усмихнат, поздрави отвори куфарчето си. Като се разхождаше из кабинета и наблюдаваше какво прави лекарят, Сталин каза:

— Мислихте ли върху вчерашния ни разговор?

— Да, разбира се, Йосиф Висарионович.

— Разговарях по този повод с другаря Товстуха, излезе, че той ви е принудил да ме излъжете.

Липман сложи ръка на сърцето си.

— Другарю Сталин, не сме искали да ви лъжем! Другарят Товстуха ме помоли да не ви безпокоя, да не ви огорчавам с такова дребно усложнение. Пази боже, как ще ви лъжем!

— Да не ме безпокоите, да не ме огорчавате — я стига, да не сме деца, ние сме възрастни хора.

Сталин седна в креслото, отметна глава назад, Липман изплакна новата протеза в чашата, отръска капките, е меко движение, внимателно я постави на мястото. Протезата беше със златна дъгичка.

После започна обичайната процедура по напасването на протезата с молив, с артикулационна хартийка… Стиснете зъбите. Разтъркайте зъбите… Впрочем тя продължи кратко време, протезата стоеше добре.

— Май че всичко е наред — каза Сталин.

На тръгване Липман го помоли да не сваля протезата до утре, а ако му пречи, да го извика.

Не се наложи да го вика, протезата стоеше добре, Сталин беше доволен и когато Липман дойде след два дена, му каза:

— Протезата е много удобна, никъде не ме убива, не ме безпокои. Имам чувството, че я нося отдавна.

Все пак Липман го помоли да седне, свали протезата, огледа венеца, после пак я сложи.

— Да — потвърди, — май е станала добре.

— Виждате ли — каза Сталин, — а вие бяхте против златото.

Липман мълчеше, после, като се поколеба малко, каза:

— Другарю Сталин, щом сте доволен от работата ми, искам да се обърна към вас с малка молба.

— Добре — навъси се Сталин, не обичаше така направо да му отправят молби. За това си има определен ред има си хора, те подготвят въпроса, знаят кои молби трябва да му се докладват и кои не. Нескромно е да се обръщат с молби лично към него.

Молбата се оказа неочаквана.

Липман извади от куфарчето си малък пакет, разви го, там имаше плакова протеза.

— Другарю Сталин, моля ви да поносите тази протеза само един ден. Вижте коя ви е по-удобна и сам решете.

Сталин изумено вдигна вежди. Та нали ясно му бе казал, че предпочита златна, дори бе ударил с юмрук по масата, та лекарят бе загубил ума и дума. И ето че сега упорито настоява. Де да го знаеш, може и да е прав.

— Добре — неохотно се съгласи Сталин.

Лимпан смени протезите. Процедурата по напасването, както и първия път, мина бързо. Май че стана добре.

— Утре, ако обичате, ме извикайте — каза Липман — и ми кажете коя ви е по-удобна. Която е по-удобна, нея ще оставим.

На другия ден предиобед Сталин извика Липман.

— Трябва самокритично да призная, че излязохте прав. С тази протеза ми е по-леко и удобно, но нали тя може да се счупи. Направете ми една резервна.

Лимпан грейна в усмивка.

— Разбира се, и десет, ако искате.

— Закусихте ли?

— Да, разбира се.

— Е, нищо, ще хапнете още веднъж с мен.

Той го заведе в съседната стая, на масата имаше вина и студени закуски.

— Водка и коняк нямам, не пия, и другите не съветвам. Виж, виното е съвсем друго нещо. Какво предпочитате?

— Не разбирам от вина — смути се Липман.

— А трябва — каза Сталин, — човек трябва да разбира от вина. Кафе изобщо не пия, пия чай, но рядко. Предпочитам виното. Две-три чашки вино хем ободряват, хем не размътват главата.

Той наля вино в две малки, почти ликьорени чашки.

— За протезата, която направихте, да живее дълго. Хапнете си.

Липман си взе сандвич с пастет.

— Искате ли още малко да си починете в Сочи? — попита Сталин.

— Тук е прекрасно, но трябва да се прибирам в Москва, на работа съм, ако, разбира се, не съм ви нужен вече.

— Ще кажа на вашето началство, че съм ви задържал. Живейте, къпете се, пишете книгата си.

— В Москва ме чакат пациентите ми. Започнал съм лечението на някои, свалил съм им протезите, извадил съм им зъби, стоят с отворени уста и ме чакат. Какво да се прави?

— Така е — съгласи се Сталин, — кога искате да летите?

— Колкото може по-скоро. Добре би било утре.

Сталин отвори вратата към кабинета, извика Товстуха.

— Утре изпратете доктора със самолет за Москва, снабдете го с всичко необходимо — той посочи бутилките, — ей с това вино например…

Излезе някъде и се върна с голям панер, пълен с грозде, подаде го на Липман.

— Ще го занесете ли до Москва? Ако ви тежи, ще ви помогнат. — Той се обърна към Товстуха: — В Москва нека го посрещнат, да го закарат до вкъщи. Довиждане, докторе! Бъдете здрав!

 

След като изпрати лекаря, Сталин нареди да поканят при него Киров и Жданов.

Жданов докладва забележките, разработени от референтите върху последната глава на курса по история. Сталин го слушаше и се разхожда из стаята. Киров седеше до масичката за списания, рисуваше си нещо на лист хартия. Това дразнеше Сталин, макар че самият той имаше този навик — докато слуша, да чертае или рисува. Но за него това беше начин да се съсредоточи, а за Киров, обратното, да се разсее, да покаже, че всичко това малко го интересува, че му е чуждо.

Сталин с нищо не издаде раздразнението си, напротив, когато Жданов свърши, каза:

— Мисля, че забележките са уместни, можем да ги приемем. Твоето мнение, Сергей Миронович?

— Нямам възражения — без да откъсва очи от рисунката си, отговори Киров.

Сталин взе от бюрото си сведението за зърнодоставките, подаде го на Киров.

— Виж!

В сведението с червен молив беше подчертан Казахстан — седемдесет процента изпълнение на плана, общо взето, среден показател.

— Мирзоян изостава — каза Сталин, — опасенията ни излязоха правилни.

— Не е чак толкова зле — отговори Киров, — седемдесет процента… Но наистина трябва да го поскастрим.

— Зад тези средни проценти се крият дълбоки недостатъци в отделни области — възрази Сталин и взе от бюрото още един лист, разгледа го, — например Източноказахстанската област е изпълнила плана за доставките само трийсет и осем процента. И то в условията на тази прекрасна реколта. Но тази прекрасна реколта е сварила ръководителите на края неподготвени, както и предполагахме, внесла е настроение на самоуспокояване и благодушие. В донесението от Казахстан се отбелязва лошото използуване на машините, антимеханизаторски настроения, разпиляване и разхищаване на държавни средства, проникване на чужди, престъпни елементи и мошеници с партийни билети в джобовете в апарата. Необходимо е това положение спешно да се оправи, инак после ще стане късно. Казахстан ще провали доставките, това може да се отрази тежко върху зърновия баланс на страната особено сега, когато отменяме нормирането на хляба. Мисля, че трябва да изпратим някого в помощ на другаря Мирзоян.

— Дали няма да се обиди? — усъмни се Киров. — Ще излезе, че не вярваме в неговите сили. Защо не му пишем да постегне кадрите, да му предложим помощ с хора, с транспорт?

— Защо ще се обижда? — изкриви устни Сталин. — Не може да се обижда на партията. Ако всеки вземе да се обижда на партията, какво ще остане от нея? Вярно, трябва да бъдем тактични, няма да пращаме инструктор, а ще пратим секретар на ЦК… Слушай, Сергей Миронович, защо да не идеш тъкмо ти. Приятели сте, пък и почетно е там да отиде член на Политбюро!

Киров изобщо не беше очаквал подобен обрат. Да замине за Казахстан, да се откъсне от Ленинград най-малко за месец… Впрочем Сталин може да го задържи тук, в Сочи, през целия септември. Но Сталин не иска да го задържи тук, отношенията им са обтегнати и разбира се, най-добре е да се разделят. Дали Сталин не използува Казахстан, за да го отпрати? Просто да го върне в Ленинград, би означавало, че съвместната им работа не е потръгнала, провалила се е. А така има благовиден предлог — трябва спешно да се помогне на Казахстан и по ред съображения е най-добре да изпрати Киров, включително предвид личното му приятелство с Мирзоян. В този случай внезапното му заминаване от Сочи няма да предизвика никакви приказки. Съмнение буди само едно: Сталин заговори за Казахстан още първия ден след пристигането на Киров тук. Защо ли? Предварително е очаквал, че работата няма да им потръгне? Предварително е подготвял заминаването му? Може и така да е, Сталин е предвидлив. Във всеки случай това предложение му дава възможност по-скоро да замине оттук. Разбира се, можеше да се намери и друг претекст, още по-просто би било да го пусне в Минводи — за това и претекст не е нужен, лекарска препоръка е. Но вече беше отказал да пише за Енукидзе, отказа също да се премести в Москва, един трети отказ окончателно ще изостри отношенията им.

— Добре — каза Киров, — щом трябва, ще замина.

— Трябва, ти сам добре го разбираш, пък и — Сталин посочи листовете на конспекта по история — тази работа, като гледам, не те привлича твърде, нали?

— Да, така е — потвърди Киров, — какъв историк съм аз…

— Виждаш ли! А там те чака жива работа. Няма да ти отнеме повече от месец, хем и ще помогнем на Казахстан, ще осигурим хляба. Какви са сложнотиите в Казахстан? Първо, далеч е от центъра, в покрайнините е. Второ, има пъстро и фактически ново земеделско население. Там се заселиха много бивши разкулачени селяни. Сред тях има и добри, прилежни трудови хора. — Той се обърна към Жданов: — Ако не ви затруднява, Андрей Александрович, проверете, вече помолих да се изготви указ за възстановяване правата на бившите кулаци, особено на младежта, през последните четири-пет години тя се изяви добре на новите места… Да, сред тях има и трудолюбиви хора, но много са озлобени, вредят ни. От друга страна, още не сме възпитали у нашите хора, у редовите работници, у обикновените труженици елементарен трудов морал, стремеж да вършат работата си колкото може по-добре, не сме развили в тях чувство на гордост от качеството на работата им, от професията, от собствения им работнически авторитет. Ето, при мен дойде един зъболекар от Москва, лекува ми зъбите, предложи ми свой вариант, аз отказах. Той започна да настоява, бях принуден дори да повиша тон, не се сдържах… Но интересното е друго: той направил и моя, и своя вариант и ми предложи да опитам и двата — първо моя, после неговия. Опитах — неговият вариант излезе по-сполучлив, което си признах самокритично. По този начин той доказа, че е бил прав, защити своя вариант. Защо го направи? Можеше спокойно да изпълни искането ми и спокойно да си замине. Не, той настоя на своето, не се уплаши да настои, не се уплаши да наруши ясната ми забрана. Защо не се уплаши? Надвило е професионалното му достойнство. Значи е истински професионалист, човек с високо чувство на професионална гордост, такова чувство трябва да възпитаваме и ние у нашите хора. И когато възпитаме това чувство, ще отпадне необходимостта от принудителни мерки. Но засега това го нямаме, засега много говорим за преданост към делото, кълнем се, поемаме обещания, а обещанието ни трябва да бъде само едно — пред собствената ни трудова съвест, пред собствената ни трудова гордост, като например гордостта на грузинските винари или, да речем, на този зъболекар.

— Този зъболекар е приятен човек — усмихна се Киров.

Сталин се спря.

— Той и тебе ли е лекувал?

— Не, виждахме се на плажа. Добре плува!

Сталин мълчаливо се разходи из кабинета, после каза:

— Значи никак не си скучал, пък аз мислех, нашият Сергей Миронович си умира от скука с тези конспекти.

В гласа на Сталин Киров долови добре познатите му ревниви, подозрителни нотки.

— Плажът е пуст, освен мене и доктора, никой не се къпеше. Впрочем виждал съм го само два пъти, направи ми добро впечатление.

— Да, разговорлив е — равнодушно потвърди Сталин.

Киров добре познаваше и това негово равнодушие.

Сталин пак тъй мълчаливо се разходи из кабинета, после застана срещу Киров и попита:

— Можеш ли утре да излетиш за Алма Ата?

— Разбира се.

— Е, прекрасно, щом е тъй.

 

Вечерта, докато подписваше документите, Сталин каза на Товстуха:

— Зъболекарят Липман да се замени с друг. И като помисли малко, добави:

— Уволнете го от кремълската болница, но не го закачайте.