Анатолий Рибаков
Децата на Арбат (62)

12.

Варя идваше на работа точно в девет часа, нагласяше на дъската листа кадастрон с чертежа, който й предстоеше да копира, върху него синкаво копирно ленено платно, забождаше всичко с кабарчета, леко натриваше с машинно масло, както я бе научил Льовочка, то правеше платното прозрачно като стъкло, чертежът се виждаше ясно и тушът не се разливаше. Чертежа бе подготвил Льовочка — след като бе станал техник, той бе преминал на моливна работа, с тази дума определяше своето доста високо положение. Чудесно момче, но без техническо образование, тъй че много се гордееше със званието си техник-конструктор. Игор Владимирович нахвърляше скицата, по нея Льовочка изпълняваше чертежа на кадастрон, а Варя го копираше. Чертежът се изпращаше за светлинно копиране, където от него се получаваше и отпечатваше синьо хелиокопие — работните чертежи, те се предаваха на строежа, хотелът се строеше наблизо. По чертежите на Льовочка се работеше леко, той даваше, както казваха тук, „висока графика“ — ясно, качествено изображение. Когато предаваше чертежа на Варя, Льовочка в най-общи черти й обясняваше какво представлява той — прозорци, врати, детайл от вестибюла на хотела, от хол на етаж, от банкетна зала в ресторанта. Не навлизаше в подробности. Подробностите й обясняваше Игор Владимирович, той излизаше от кабинета си, заставаше до Варя, навеждаше се над чертежа: тази линия означава еди-какво си, а онази — нещо друго… Дружелюбно казваше:

— Каквото не ви е ясно, питайте, не се стеснявайте…

Льовочка и Рина й казаха, че Игор Владимирович обяснявал по същия начин и на тях, когато били обикновени копировачи, искал да копират не механично, а с разбиране. Имало началници формалисти, дойде, погледне, па ти каже: „А, драги, лошо… Я сваляй и започвай отначало.“ Игор Владимирович никога не казвал така, държал се не само като началник, но и като педагог. Излизаше, че Игор Владимирович се държи с Варя като с всички, не прави разлика. Но Варя виждаше, че отношението му към нея е по-различно и за да не го поощрява, питаше за всичко Льовочка или Рина.

Бързо усвои работата, не изпитваше нито вълнение, нито страх, нито несигурност. Уредите — линеала, линиите, триъгълниците, кривките, пергела, тушовката — познаваше от училище, умееше добре да изопва пауса, пълнеше тушовката настрана, за да не капне върху чертежа, а ако се случеше да капне, много сръчно почистваше с бръснарско ножче, тъй че и следа не оставаше, дори Льовочка и Рина й се чудеха. Учудваше ги също и с умението си да нанася кривите линии без кривка, с тънкото перце.

В дванайсет часа тяхната голяма весела компания отиваше да обядва в закрития стол на ъгъла на „Тверская“ и „Белински“. Обедът — зеленчукова салата, зелева или някаква друга супа, каша с малка мръвка или кюфте, възрядък компот — струваше само четирийсет копейки, и то без да откъсваш купон за продукти. Освен това от бюфета човек можеше да си купи и да си вземе за вкъщи сандвичи със салам, кашкавал, сельодка също без купон. В бюрото работеха около четирийсет души, от тях половината бяха момичета — младички, хубави, някои от тях Варя беше срещала в парка „Ермитаж“, в „Национал“, в „Метропол“. Който отидеше по-рано, заемаше ред за касата, всички бяха задружни, шегуваха се и началниците на тези момичета — архитекти, инженери, техници — също се държаха скромно, приятелски.

Връщаха се на работа по двама, по трима, кой когато свършваше с обяда. Зоя й показваше оградения със стобор строеж на хотела, там сега се наливаха основите, извършваха се и другите подземни работи — нулевият цикъл. Зоя разказваше с ококорени очи:

— Миналата година сринаха Охотний ряд, разните дюкяни, складове, а в тях имаше цели пълчища плъхове, нали в Охотний ряд се продаваше месо, риба. И представяш ли си, всичките тези плъхове нахлуха в „Грандхотел“, настаниха се по етажите, сновяха из стаите, тлъсти, огромни колкото котки. Ужас! Умирахме си от страх, момичетата се качваха по масите. Специални екипи изтребиха плъховете, дори се наложи хотелът временно да бъде затворен.

Зоя изобщо не се променяше. Вечно възбудена, екзалтирана, натрапчива, многословна. Никой в бюрото не дружеше с нея, от Зоя никой не се интересуваше. Тя не беше интересна и на Варя, но Варя на можеше да я отблъсне, търпеливо изслушваше дрънканиците й — Зоя преливаше от слухове.

— Проектът на хотела е създаден от Игор Владимирович и от още един архитект — бъбреше Зоя, — те получиха първа награда на конкурса, а им друснаха за съавтор академик Шчусев, не стига това, ами назначиха Шчусев за главен ръководител. Разбира се, мъчно им е. Шчусев дори не стои тук, а в ателието си на „Брюсовский“, в блока, където живеят Качалов и други прочути артисти. Нали го знаеш?

— Не го знам, а ти откъде го знаеш: да не ходиш на гости на Качалов? — присмехулно питаше Варя.

— Не му ходя на гости, но знам къде е блокът. Носила съм чертежи на Шчусев.

Варя беше виждала Шчусев, той почти всеки ден идваше в бюрото, приятен дядка на около шейсет години. Веднъж се отби в тяхната стая. Льовочка тъкмо правеше перспективата на хотела за някакво голямо началство. Работата беше спешна, той чертаеше денонощно.

Шчусев погледна чертежа, одобрително кимна.

— Много добре, само че прозорците трябва да се начертаят по-тесни.

И излезе.

Льовочка като гръмнат се тръшна на стола.

— Какво има? — попита Рина.

— Между прозорците имам тухлена зидария. Ако изтъня прозорците, ще трябва да прерисувам всяка тухла. Още една нощ.

— Ако искаш, ще ти помогна — предложи Варя.

Не се наложи да помага на Льовочка. Игор Владимирович каза:

— Нищо не пипайте. Утре ще му кажете, че сте го направили. На другия ден Шчусев пак се отби.

— Направихте ли каквото ви казах?

— Да.

— Виждате ли, това вече е съвсем друго нещо.

После дълго се смяха на случката. Шчусев изобщо беше обект на шеги. Той бе проектирал страничната фасада на хотела, която гледаше към Манежа, във вид на колони, поддържащи корпуса, където щеше да се намира ресторантът. В бюрото наричаха този корпус „сандъка“ насмешливо, но с обич. Всички тук бяха ентусиасти на строежа, ядосваха се от поправките, радваха се на успехите, бяха малък, но задружен и сплотен колектив.

Игор Владимирович никога не критикуваше Шчусев и не разреша ваше на никого да прави това в негово присъствие, никога не оспорваше указанията му, но правеше всичко както си знаеше, като в случая с прозорците. Поведението му харесваше на Варя, все пак Шчусев е това! Ако Игор Владимирович го иронизираше, би унизил самия себе си. А Игор Владимирович е личност! Когато преглеждаше скиците и схемите на своите подчинени, той нахвърляше с черен въглен — тук го наричаха „сос“ — няколко щриха и това бяха неговите указания, те се изпълняваха безпрекословно. Коректен, сдържан, елегантен. Много момичета бяха влюбени в него, но неговата репутация в този смисъл беше безукорна.

Веднъж се връщаха от стола четиримата: тя, Игор Владимирович, Рина и Льовочка. Рина и Льовочка вървяха малко напред, а Игор Владимирович и Варя един до друг. Игор Владимирович й посочи с очи прозорците на „Национал“ и каза:

— Това нищо ли не ви напомня?

Варя минаваше покрай „Национал“ два пъти дневно, когато отиваше и когато се връщаше от стола, и той, общо взето, нищо не й напомняше. Веднъж беше идвала тук с Вика, отдавна, през пролетта, и впечатленията от другите ресторанти, където бе ходила с Костя, бяха изместили спомена за това посещение.

— Спомням си нещо — спокойно отговори Варя, — тук се запознахме с вас, тогава бях с Вика Марасевич.

— Ами спомняте ли си Александровската градина? Пейката, която преграждаше входа, свирката на пазача… Нашето бягство… Вашия скъсан чорап…

Явно тези спомени му бяха скъпи. Те накараха и Вариното сърце да трепне — друго време, друг живот, други надежди… Но в тона на Игор Владимирович долови очакване… Защо? Тя си има мъж! За дълго ли? Сега вече сигурно няма да е за дълго. И все пак…

— Да — равнодушно отговори Варя, — имаше нещо такова…

 

Дума да няма, Игор Владимирович й харесваше. Но само като човек. И тогава, в „Национал“, тя веднага разбра, че той не е като Вика и нейните приятели. И сега го видя в работата му, сред толкова бележити хора. Идваше Шчусев, идваше известният художник Лансере, който бе изрисувал залите на Казанската гара, сега щеше да рисува тавана в главния ресторант при новия хотел, идваше един американец, консултант по хладилниците и другата най-модерна кухненска техника, идваха архитекти и инженери, за да съгласуват някои подробности от проекта. После Льовочка й казваше имената на тези хора — кое от кое по-прочути.

Вечер на Варя не й се тръгваше от работа, не й се прибираше вкъщи — тя не може да живее живота на Костя, не го обича, просто го съжалява. Тогава той й казваше: „Може би до тебе и аз ще стана човек.“ Празни думи, не стана и няма да стане човек.

След историята с наметката се държеше така, сякаш нищо не беше се случило: такъв е животът на комарджията, днес печели, утре губи, днес е богаташ, утре може и за хляб да няма. Това е, трябва да потърпим, да преодолеем временните несполуки. Варя мълчеше, той разбираше, че тя не приема доводите му, виждаше нейната отчужденост, затвореност. И все пак упорито искаше да я приобщи към своя начин на живот. Веднъж донесе златна гривна, сложи я на ръката й, небрежно подхвърли:

— Носи я!

Тя свали гривната, остави я на масата.

— Няма да я нося.

— Защо?

— Никога не съм носила златни украшения и нямам намерение да нося.

Той я прониза с бесен поглед, но се въздържа.

— Можеш и да не я носиш, гривната е твоя.

Прибра гривната в кутийката, грижливо я зави в хартията, пъхна я в чекмеджето и го заключи, после са пошегува:

— Една дама трябва да има ковчеже за бижута. Но докато нямаш ковчеже, да остане тук.

Тя нищо не отговори, знаеше — тази гривна ще изчезне също така внезапно, както се бе появила.

Същия ден той остави в чекмеджето и пари. Варя не ги пипаше, дори не знаеше колко са.

— Защо не вземаш пари? — попита я веднъж той.

— За какво ми са? Ти не се храниш вкъщи, а аз обядвам в стола.

— И за обеда се плаща.

— Стига ми и заплатата.

Скоро парите изчезнаха, изчезна и златната гривна. Пари на нея не й трябват, гривната не й трябва, но е длъжна да му каже за изчезването им, за да няма недоразумения.

— Ляленка — гальовно отговори Костя, — прости ми и този път, ще си ги върна, не се ядосвай.

— Не се ядосвам и не е необходимо нищо да връщаш. Не ми трябват нито парите, нито гривната. Те изчезнаха и аз сметнах за необходимо да ти съобщя. Макар да ми беше ясно, че си ги взел ти.

Той повиши глас:

— А щом ти е било ясно, че съм ги взел аз, защо трябваше да ми съобщаваш?

— Неприятно ли ти е да ти съобщавам такива неща? Не носи вече скъпи вещи и пари, пази си ги на друго място.

— Какво искаш да кажеш?

— Тук не е заложна къща, нито е спестовна каса. Там ще бъдат на по-сигурно място, а тук аз и Софя Александровна отговаряме за тях.

— Не искаш да разбереш в какви условия живея аз.

— Да, не искам. Не мога нито да разбера, нито да приема такъв живот.

— Разговаряш с мене като с чужд човек.

Тя се обърна, погледна го право в очите.

— Да, ние сме чужди хора и най-правилното ще бъде да се разделим.

— Ах, така значи! — Той изкриви устни, бавно изговори думите: — Когато имам късмет, съм добър, а щом късметът ме изостави, вече не съм нужен.

— Добре знаеш, че не е така. Не съм ти се натрапвала да ме водиш в Крим, не съм ти искала скъпи кожи и златни гривни. Просто се убедих: ние нямаме и не можем да имаме общ живот.

Той все така презрително процеди:

— Започваш любовчица с архитекта ли?

— Глупак! — пренебрежително му отговори Варя. Но си взе едно наум: някой е изклюкарствувал. Но кой? Льовочка или Рина?

— То се знае, глупак съм — той проточваше думите, беше вбесен, но се сдържаше, — ресторантите, видите ли, не й харесвали, а къде се запознахме, не беше ли в ресторант, а?

— Искаш да кажеш, че си ме прибрал от ресторанта, че съм ресторантска развратница ли?

Той се поопомни.

— Искам да кажа само едно: запознахме се в ресторант, и недей да изопачаваш думите ми.

— Няма какво да изопачавам и изобщо нямаме какво да обсъждаме. Трябва да се разделим. Незабавно! Още днес да освободим тази стая.

Той вдигна вежди учудено, дори насмешливо.

— Днес ли?… Интересно… А къде ще се преместим?

— Аз вкъщи. А ти имаш жилище, в което си регистриран.

Той пак изкриви устни, този път подигравателно.

— Нали ти казах: тази регистрация е формална, не мога да живея там. И никъде не мръдвам оттук. Тук ми харесва.

Усмихна се широко, победоносно, разбираше какъв удар нанася на Варя, тържествуваше, понеже видя нейната тревога. Варя наистина изпадна в смут. Не можеше да остави Костя при Софя Александровна. Тя не ще може да се справи с него, не ще посмее да го изсели чрез милицията, ще се уплаши от скандал, ще се уплаши да не й отнемат стаята. Господи, колко лекомислено постъпи, в какво положение постави Софя Александровна.

— Софя Александровна даде тази стая на мен.

Той я пресече:

— На нас! Не „на мен“, а на нас. И между другото аз я плащам.

— Ще ти върна тези пари.

— Виж какво сега, чуй ме внимателно — натъртено произнесе Костя, — когато се запознахме, още тогава, в „Савой“, ти ми каза за тази стая, обеща да поговориш с хазайката, значи я нае за мен. А сега, видите ли, трябвало да се измитам оттук. Къде да отида? На улицата ли? Не, не мога да живея на улицата, ще живея тук. А ти можеш да живееш където искаш.

Варя седеше умърлушена… Безпощаден, неподбиращ средствата, непознаващ снизхождението човек. И този човек тя бе наричала свой съпруг. И което е най-ужасно: принудена е да търпи всичко, няма право да го остави при Софя Александровна.

Костя се наслаждаваше на нейното унижение, на безсилието й.

— Щом не искаш да живееш с мене — твоя си работа, не сме сключвали брак, всеки да си върви по пътя. Не ти се натрапвам. — В гласа му пак прозвучаха горди нотки. — Изобщо на никого не се натрапвам, включително и на Софя Александровна. Ще се махна от тук, ще освободя стаята. Но не и преди да си намеря друга — в центъра, с телефон, с всички удобства. Ще ми бъдат необходими два-три месеца. Дали ще остана тук сам, или ще останем двамата — това ми е безразлично, няма да си пречим. Такива са моите условия: два-три месеца. Впрочем ако намеря стая по-рано, по-рано и ще изляза — той пак се ухили, — ако си много, ама много заинтересована, помогни ми да си намеря нова стая.

Иска да спечели време, надява се да си възстановят отношенията, надява се тя в края на краищата да се примири с неговия живот. Напразно се надява. Но има мъртва хватка, тя е в клопка и няма изход. Никога няма да изложи на опасност Софя Александровна.

— Не мога да ти помогна за стая — каза Варя, — но съм съгласна да почакам два месеца.

Той я прекъсна:

— Казах два-три месеца.

— Добре, нека са два-три. Но ти ще ми обещаеш, че след два-три месеца ще освободим стаята.

Той се усмихна с предишната си широка, обаятелна усмивка.

— Ето че се разбрахме. Защо да се караме, да си късаме нервите?! И тъй, мир! Ура! Защо не отидем да го полеем някъде?

— Вече никъде няма да ходим с тебе. Оставам тук само заради Софя Александровна, заради нейното спокойствие. За всичко останало забрави. Ще спя на това диванче.

— На това диванче ли — той се засмя, — а ще се събереш ли?

— Ще се събера, не се тревожи.

— Твоя си работа.

 

Как можа да се измами така? Не успя да съгледа, да разгадае какво се крие зад неговото показно благородство и независимост. Как се поддаде на евтините думи „До теб и аз ще стана човек“, той всъщност смята себе се за истински човек. В своя клас тя беше най-красивото, най-способното момиче, нейният успех беше най-високият, всички останали бяха с една глава по-долу от нея, но нито едно от тях, от тези интелигентни арбатски момичета не се остави да го прелъже играч на билярд.

Непременно трябва да помисли за живота си, най-сетне да разбере какво представлява.

Варя отново препрочете графологичното заключение на Зуев-Инсаров, пазеше го в същия плик, в който го бе получила, марката на плика представляваше три профила: работник с каскет, червеноармеец с будьоновка, брадат селянин с калпак.

„Изключително интелигентен, много надарен човек. Критичен ум. Налице е силна воля, но волевите прояви често носят импулсивен характер. В поведението си проявява самостоятелност и решава всичко без помощта и съветите на други хора. Задълбочен, умее самостоятелно да се ориентира в научни проблеми. Склонност към творчество в областта на науката, може би неизявена поради слаба целеустременост. Сърдечен човек, способен на големи жертви, но рязко променя мнението си за хората след скарване. Самолюбив и обидчив човек, не разрешава да го разубеждават в нещо, което вече е решил. Избухливост и остър език. Смел и не винаги предпазлив човек. В дълбоките преживявания затворен. По отношение на близките донякъде деспотичен. Човек със замах, не умее да си отказва удоволствия. Обича самоуверените хора, не понася мекушавите. В отношения, свързани с пари, безупречна честност, често до своя вреда. Донякъде злопаметен, но не отмъщава, а смазва враговете си с презрение. Изострена чувствителност. Крие дълбоките си душевни сътресения и ги изживява сам. Раздвоен и непостоянен характер, жизнелюбието се редува с меланхолия. В интимните отношения не понася фамилиарността и еднообразието. От гордост може да скъса всякакви отношения дори по незначителен повод. Графолог Зуев-Инсаров“.

Относно надареността и способностите — кой знае, вероятно прави такива комплименти на всички. Впрочем не беше писал това за Зоя. Но тази характеристика обяснява много неща за омъжването и семейния й живот… Обича самоуверените хора, всичко решава сама, не понася да й противоречат, не е предпазлива, не умее да си отказва удоволствия — точно тези черти я подхлъзнаха. Положителна характеристика, тя не я показва на никого само защото в нея има прекалено много хубави неща за личността й. Най-вярното е, че крие и изживява сама дълбоките си сътресения. Изживява сама и това, което й се случи.

Сега те с Костя почти не се виждаха. Както обикновено, той се прибираше след полунощ, Варя спеше на диванчето, сутрин отиваше на работа, когато той още спеше. Костя не й се натрапваше, държеше се приятелски, като че проявяваше снизхождение към женските й капризи, в чекмеджето пак се появиха пари, веднъж тя видя в гардероба боти с козината навън, нейния номер. Костя търпеливо чакаше. Тягостни можеха да станат почивните дни, но Варя не ги използуваше, в бюрото, както и във всички учреждения, имаше непрекъсната работна седмица, плаващ график за почивните дни, работата беше много и началството се радваше, когато служителите не си вземаха почивните дни. Те щяха да се прибавят към отпуска й. За вкъщи също вземаше работа, гледаше да припечели повече, та да не зависи от Костя, дори почти не ходеше на кино със Зоя.

В свободните вечери Варя отиваше при Михаил Юриевич, в стаята, претъпкана с шкафове, рафтове и етажерки с книги, албуми и папки. В нишата, образувана от книжните рафтове, беше тесният креват, в другата ниша — бюрото, отрупано с бурканчета, тубички с лепило и бои, чаши с четчици, писалки, моливи, имаше и ножици, бръснарски ножчета и други инструменти, с които работеше Михаил Юриевич. До бюрото имаше старо кресло с висока облегалка и продънена седалка. Варя се покатерваше в него и сядаше с подвити нозе.

Уютно миришеше на бои, на лепило, уютно изглеждаше Михаил Юриевич — старомоден ерген с пенсне. Той работеше някъде, излизаше рано, прибираше се от работа точно в шест, а ако се забавяше, донасяше нова книга, гравюра или репродукция — в това се състоеше животът му. Сам подвързваше книгите, подлепваше страниците, беше съставил сложен каталог, по който бързо намираше по безбройните рафтове всичко необходимо. Вземеше ли Варя книга, той с ревнив, напрегнат поглед следеше как я държи, как прелиства страниците, дали я оставя на мястото й.

Михаил Юриевич харчеше за тези книги цялата си мизерна заплата, живееше като аскет, зиме и лете ходеше с един и същ костюм, излъскан на лактите и реверите.

— От всички човешки изобретения — казваше Михаил Юриевич, залепвайки на тънък прозрачен лист хартия полуизгнила страница, — най-великото е книгата, от всички хора на земята най-удивителното явление е писателят. Ние познаваме Николай Първи и Бенкендорф само защото са имали честта да живеят в едно време с Александър Сергеевич Пушкин. Какво щяхме да знаем за историята на човечеството, ако я нямаше Библията? За Франция, ако ги нямаше Балзак, Стендал, Мопасан? Словото е единственото, което живее вечно.

— Ами пирамидите, храмовете — възразяваше Варя, — ами архитектурните паметници, великите живописци на Възраждането?

— За да се наслади на произведенията на Микеланджело и Рафаел, човек трябва да отиде в Рим, Флоренция, Дрезден, да посети Лувъра или нашия Ермитаж. Но при Данте или Гьоте не е необходимо да ходя, те са винаги с мен. — Михаил Юриевич обгърна с поглед полиците и шкафовете.

— Тази библиотека е вашата крепост, вие се криете в нея — усмихна се Варя и каза, че си е купила книга на Пилняк.

— Казват, че бил добър писател — сдържано отговори Михаил Юриевич, — сега има много интересни писатели! Зошченко, Бабел, Тинянов… Но хората на моята възраст, Варенка, предпочитат да поддържат старите си познанства. С познатия автор се чувствувам като с изпитан приятел, когато го препрочитам, се връщам в младостта си, в детството, пътешествувам из своя живот.

Понякога Михаил Юриевич измъкваше изпод кревата или иззад бюрото плетени куфари в калъфи от зебло, развързваше калъфите, изваждаше връзки списания: „Мир искусства“, „Веем“, „Аполлон“, „Золотое руно“, отпечатани на разкошна хартия, украсени с винетки и орнаменти от прочути майстори.

— Това очевидно вече никога няма да се върне — казваше с тъга той, — разцветът на символизма, разцветът на руското изкуство… Беноа, Сомов, Добужински, Бакст…

— Аз пък обичам „передвижниците“ — каза Варя, — те са велики художници, техните творби живеят вече толкова години, а „мирискусниците“^[33] вече почти никой не ги знае.

Михаил Юриевич я погледна косо през стъклата на пененето си.

— Сега не ги признават, не ги пропагандират, но те имат безспорни заслуги: високохудожествена графика, изящна орнаменталност, изтънченост.

Не биваше да казва, че днес никой не познава „мирискусниците“. Михаил Юриевич се огорчи.

— Михаил Юриевич, готова съм да стоя при вас с часове, не вили уморявам?

— Ама моля ви се, Варя, ни най-малко! Радвам се, че идвате.

Той често си спомняше за Саша.

— Саша е художествена натура. Той е простодушен, съзерцателен, много е наблюдателен, оценките му за прочетеното говорят за добър вкус. Ала времето стимулира активните страни на характера му и той не тръгна по пътя, който му сочеше природата. Но Саша широко използуваше библиотеката ми, много четеше.

— Какви книги обичаше той?

— Прекрасно познаваше класиката, особено Пушкин. Можеше да рецитира по цели страници от Пушкин, добре познаваше Толстой, Гогол, Чехов, Салтиков-Шчедрин. Не обичаше Достоевски.

— И аз не обичам Достоевски — каза Варя, — измъчвам се, като го чета.

— След време може и да го обикнете… Да, та за Саша. Обичаше французите, особено Балзак и Стендал, нали ги чете в оригинал.

— Така ли? — учуди се Варя. — В нашето училище се учеше немски.

— Саша е завършил сигурно пет години преди вас, а тогава се учеше и френски, и немски. По-късно е останал само немският. Имам доста хубава библиотека на френски и Саша четеше в оригинал. За съжаление не отиде да учи филология, сметна, че на страната са нужни инженери. Впрочем ситуацията, в която попадна, може да промени житейския му път: страданието изостря душевната наблюдателност, развива художествената дарба, пък и след заточението едва ли ще може да се върне към обществена работа.

— Може да преразгледат делото му, може да го освободят, нали изобщо не е виновен.

Михаил Юриевич поклати глава със съмнение.

— Да го освободят ли? Не съм чувал за такива случаи. Пак добре, ако го освободят, когато му изтече присъдата.

— Тоест как така? — смая се Варя.

— Не твърдя, но допускам: може и да не го освободят, знам такива случаи — на политическите им удължават срока. В нашия вход живее една Травкина, познавате ли я?

— Виждала съм я. Познавам дъщеря й.

— Вие познавате по-малката й дъщеря, а голямата е на заточение, мисля от двайсет и втора година, ту в Соловки, ту в Нарим. Впрочем тя е есерка, не иска да се отрече от възгледите си, може затова да е. Със Саша може да не се случи същото.

Той гледаше Варя изкосо през пенснето си.

— Не бива да казвате това на Софя Александровна. Да се надяваме, че със Саша всичко ще мине добре.

— Разбира се, нищо няма да й кажа, това ще я убие, тя живее само с тази надежда: отново да види Саша, в това се състои животът й.

— Добре тогава. И ние ще чакаме. Саша ще се върне и след време ще развие таланта, който му е дала природата. За политика Саша е твърде простодушен, доверчив, там са нужни други качества. Когато го изключиха от института, посъветвах го да замине при баща си, при вуйчо си, това щеше да го спаси, щяха да го забравят. Не ме послуша, свято вярваше в справедливостта — ето ви още едно доказателство за неговата активност.

 

Можело да не освободят Саша?! Това порази Варя. И през ум не й беше минавало, че вече няма да го види. Живее в неговата стая, сред неговите вещи, до майка му, фактът, че го няма тук, е сякаш нещо временно, случайно. Но никога да не се върне? Каква нелепица! Нечестно е, несправедливо, незаконно!

Какво ще стане тогава със Софя Александровна? Тя брои дните до неговото завръщане, най-важните събития в живота й са писмата от Саша. Тя ги четеше на Варя — немногословни, остроумни, изпълнени с нежност към майка му, с желание да я ободри, да я утеши. От нищо не се оплакваше, нищо не искаше, пишеше често, но писмата идваха нередовно. Саша номерираше писмата, случваше се по-късни да идват по-рано. Софя Александровна се тревожеше: може в неполучените писма да има нещо важно, затова да не са дошли. Варя я успокояваше, обясняваше й колко сложен е пощенският път от Сибир. И излизаше права — писмата пристигаха.

Варя помогна на Софя Александровна да приготви колета със зимните дрехи, Саша трябваше да ги получи, преди есенната киша да развали пътищата. Палто и ушанка той имаше, с тях го изпратиха на заточение. Софя Александровна му изпрати валенки, два чифта вълнено бельо, вълнени чорапи, шал, пуловер. Варя подреди всичко в шперплатов сандък, обши го със зебло, написа адреса с химически молив, за да не се бави с тези неща в пощата. Когато приготвяше и изпращаше колета, отново си спомни как бе обикаляла със Софя Александровна да търси Саша, какви човешки страдания и мъчения бе видяла тогава по опашките пред затворите.

Спомни си как в „Арбатски зимник“ той осъждаше лекото момиче, но се застъпи за него като за дама. Ето такъв е целият Саша. И на Нова година даде на тоя мръсник Шарок да разбере, не му позволи да обижда Нина, всички си мълчаха, а той — не. И в Сибир се озова, защото не е искал да бъде подлец. Стенвестника са издали няколко души, а той е поел цялата отговорност. Ама бил вървял покорно между конвоирите? А какво е можел да направи? Сам, без оръжие, а те бяха трима с пушки. Тогава той й се видя жалък. Каква глупост! Кръстът, който бе понесъл Саша, не го принизяваше, а само го извисяваше. Сега, след като видя други хора, тя разбра това.

В чекмеджето на бюрото бяха тетрадките му от института, моливите, писалките, някакви болтове и гайки, сигурно от велосипед, под бюрото — гири, в шкафа — книги, може би не само негови, а и на родителите му, библиотека, която се натрупва в един дом с десетки години. И все пак Варя намираше неговите книги, на Саша… Жул Верн, Фенимор Купер, „Капитан луда глава“, „Сребърните кънки“ — книгите на детството му, шесттомник на Пушкин, издание на Дервиен от 1912 година, еднотомник на Гогол, Лермонтов, „Война и мир“ на Толстой, „Тил Ойленшпигел“, „Калевала“, „Песен за Хайауата“, „Кръв и пясък“ на Бласко Ибанес, „Кира Киралина“ на Панаит Истрати, книгите на Илф и Петров, Зошченко, Бабел, Шолохов, десетте тома на Малката съветска енциклопедия.

Тя си спомни как в „Арбатски зимник“ танцуваха и тя се притискаше до него, как се притискаше до него и на Нова година, когато си спомняше това, дори сега изпитваше вълнение. Разбира се, той й харесваше, може дори да е била влюбена в него, но не го е разбирала, понеже беше свикнала да го смята за голям мъж. Не, разбираше го, затова го покани на пързалката, искаше да се пързалят заедно, да го държи за ръка…

Във всяко писмо Саша й пращаше поздрави. Две думи в края на писмото: „Поздрави Варя.“ Може би от учтивост, заради добрите й отношения със Софя Александровна. Но когато предаваше поздрави, назоваваше по име само Варя, не и другите: „Поздрави роднините и всички познати.“ Варя долавяше нещо важно в това, нещо недоизказано, но ясно за двамата. Тя също молеше Софя Александровна да му изпраща нейните поздрави.

— И ти му драсни няколко реда — предложи й веднъж Софя Александровна.

Но Варя още не беше готова за това, струваше й се срамно да пише празни думи, глупаво беше да пише „идвай си по-скоро“, това не зависеше от него. А не се решаваше да напише нещо съществено, да му даде да разбере, че мисли и тъгува за него.

И тя каза:

— Че какво ли да му пиша? За нашето бюро ли? Какво интересно има в това?