Анатолий Рибаков
Децата на Арбат (45)

15.

Зоя изпадна във възторг, щом научи, че Варя е танцувала с Льовочка в „Метропол“. Фамилното му име било Синявски, бил чертожник-конструктор, сладур, чудесно момче, винаги помагал в работата. А как се обличал! Шиел си при най-добрите шивачи. А как танцувал! Не по зле от прочутия Ваган Христофорович. Онази хубавката дебеланка, дето е седяла с Льовочка, също била чертожничка. Казвала се Рина.

Зоя умилно се взираше в очите на Варя. Тя винаги бе мечтала да попадне в компанията на Льовочка и не бе могла. Какво нещо е да си красива, всичко само ти идва в ръцете.

— Ах — искрено въздъхна тя, — колко ти е провървяло.

Льовочка не харесваше твърде на Варя — не беше мъжествен. Но танцуваше прекрасно, а най-важното, беше наше момче, цялата им компания беше от нашите. Не като Вика с нейния Виталик, като леките момичета с техните чужденци. Единственият, който й направи впечатление, беше Игор Владимирович. Но той беше на трийсет и пет години, стесняваше се от него. С него всичко трябва да бъде насериозно, а тя не можеше да обикне толкова стар мъж и че искаше да му завърта главата. Будеше уважение, беше благороден човек, срамота бе да го огорчава. Варя си имаше свой кодекс за почтеност, знаеше какво може и какво не може.

Тя се надяваше Льовочка да я приеме в своята компания и чакаше покана. Поканата дойде не твърде скоро, близо две седмици след запознаването им в „Метропол“.

Възбудена дотърча Зоя и тържествено съобщи, че утре цялата компания ще бъде в парка „Ермитаж“, чакат и тях.

И точно тогава се обади Вика, предложи утре вечерта да идат с Игор Владимирович в ресторант „Въженцето“.

— Не мога — отговори Варя, — отивам в „Ермитаж“.

— Интересно, с кого отиваш?

— С компанията на Льовочка. Постъпвам на работа при тях.

— Това задължава ли те да ходиш с тях? Обади се и откажи. Нали ти казвам, с нас ще бъде Игор Владимирович.

— Не мога. Обещала съм и не мога да ги измамя.

— Но и аз съм обещала — възмути се Вика, — и то не на някакъв си Льовочка, едно говнарче, а на Игор Владимирович. Не съм мислила за себе си. Ти му харесваш. Не е женен.

— Извинявай — отговори Варя, — друг път. Обаждай се. Всичко хубаво.

И затвори телефона.

Както тогава в „Метропол“, така и сега в парка „Ермитаж“ компанията на Льовочка ту растеше, ту намаляваше, идваха разни хора, изчезваха, пак се връщаха. Това беше естествено — не е задължително да ходят на тумба. Те дори не се разхождаха, а стояха пред главния вход, та да виждат всички и всички да ги виждат.

Мъжка компания: Льовочка, две момчета от проектантската организация — Поля големия и Воля малкия, един красив младеж със странното име Ика, освен това Вили Лонг, син на отговорен деец от Коминтерна, юначага с хулиганска физиономия, и най-сетне Мирон, асистент на прочутия преподавател по танци Ваган Христофорович, добродушен къдрокос момък с духа на бизнесмен. Единственото постоянно момиче беше пухкавата Рина, момиче-луничка, лунички покриваха кожата й като загар и това беше много симпатично. Воля големия казваше, че това са целувки на слънцето. Рина се бе родила на този свят, за да се весели. Тя излъчваше веселие с луничките си и пламтеше с рижавата си коса като латинка.

Други момичета се присъединяваха към компанията случайно. Днес тук беше случайна и Варя. Но никой не се държеше с нея като с новачка. Тук никой никого не ухажваше, всички бяха равни, момичетата и момчетата, обикновени чертожници като Зоя. Тези момчета ще й помогнат да започне работа в архитектурното бюро на Шчусев, който проектира хотел „Москва“. Заплатите там не били по-малки, отколкото в организациите, проектиращи обекти на тежката промишленост.

Льовочка се усмихваше мило и показваше кривото си зъбче, момче с лице на херувим, като слънчице се усмихваше Рина, бъбреха си за какво ли не, разглеждаха и обсъждаха минаващите момичета, весело и без вулгарност, момичетата не се сърдеха.

Именно те бяха стопани на парка, тези момчета без пари, дори тук бяха влезли без билети, и днес щяха да отидат в някой ресторант да танцуват. Къдрокосият Мирон, добродушният бизнесмен, изчезваше някъде, беше загадъчен, споменаваше за някакъв Костя, но никой не проявяваше тревога, знаеха, че от всяко положение ще отидат.

Варя се чувствуваше леко и свободно в тази компания, виждаше, че харесва на момчетата, на мълчаливия Ика, на Льовочка, но не беше сигурна, че ще я вземат в ресторанта, още повече със Зоя. Зоя им се бе натрапила, беше шумна и възбудена и както винаги в такива случаи, всички искаха да се отърват от нея.

Близо до входа имаше малка масичка, до нея седеше човек с брадичка. На масичката имаше купчинка пликове и моливи и табелка „Д. М. Зуев-Инсаров, графолог. Изследване на характера по почерка. Цена петдесет копейки“.

— Отдавна искам да науча какъв е характерът ми — изведнъж заяви Зоя, — има ли и други желаещи?

Рина недоумяващо вдигна вежди.

Вили Лонг покрусено въздъхна, разпери ръце.

— Жалко, че няма въртележка, инак и на въртележката щяхме да се повозим.

Варя разбра каква грешка бе допуснала приятелката й: за компанията това беше обикновена атракция.

Зоя отиде при масичката, извика Варя:

— Варя, ела тук!

Ако не отиде при Зоя, ще й се отвори известен шанс да я вземат на ресторант, ако отиде, ще бъде отхвърлена заедно с нея.

И все пак тя отиде при масичката на графолога. Прелисти книгата с отзиви… Максим Горки, Луначарски, известни актьори… „На Зуев-Инсаров от разобличения Ярон…“

Зоя надписа един плик, подаде го на графолога, кимна на Варя:

— Пиши!

— Не, не искам — отказа Варя. Имаше само осем копейки за трамвай. Пък и кой ли може да ти определи характера, и то по един надписан плик, глупости!

Но Зоя вече бе подала на графолога една рубла.

— За нея и за мене.

Варя надписа плика. Върнаха се в компанията, никой не обърна внимание, че те пак са тук, това си е в реда на нещата, всеки може да се отдалечи и да се върне.

Довтаса Мирон, произнесе нещо неразбираемо и пак изчезна.

Когато Зоя се заплесна да разговаря с единия Воля, Рина тихо каза на Варя:

— Ще идем в „Савой“, но без Зоя.

— Къде ще я дяна?

Рина сви рамене — твоя си работа, тебе те вземаме, а нея не, оправяй се както можеш. Слънчево усмихната, Рина сякаш нищо не бе казала.

И те започнаха да изчезват, не всички заедно, а един по един, умело и незабелязано като фокусници… А сега си отворете очите, няма никого.

Зоя и Варя останаха сами.

— Офейкали са — прошепна Зоя и заплака.

— А ти да не мислеше, че ще те изпратят с автомобил? — присмехулно попита Варя. — Или с файтон с гумени колела?

— Те са свине — мрачно проговори Зоя, — а най-голямата свиня е Рина, фуклата луничава. Рижава такава.

Те тръгнаха по алеята, смесиха се с навалицата из парка, навалицата беше гъста — и в театъра, и на естрадата, където свиреше джазовият оркестър на Цфасман, бяха обявили антракт. Направиха две скучни обиколки и видяха Ика на същото място, където бяха стояли през цялата вечер.

— Момичета — развика се Ика, — вас търся. Да тръгваме, бързо!

— Къде? — попита Варя.

— В „Савой“. Чакахме ви на спирката, не дойдохте, всички заминаха, а мен ме пратиха да ви взема.

— Никой нищо не ни е казал — възрази Зоя.

— Не знам — Ика не искаше да влиза в обяснения, — нещо не сте разбрали. Да вървим, бързо!